Хилядният етаж

УОТ

— Напомни ми защо сме тук — попита Уотзан Бакради — Уот за всички, освен за учителите си — най-добрия си приятел, Дерик Роулс.

— Нали ти казах, това място кара всички момичета да се побъркат — отвърна Дерик. Гласът му премина през комлинка в ухото на Уот, където се носеше ленив джаз и заглушаваше другите шумове в клуба. — Някои от нас имат нужда от много помощ — добави той, без да се сърди.

Уот не спори с него. През изминалия час беше получил седем покани, а Дерик нито една.

— Добре — примири се той. — Ще взема нещо за пиене.

— Вземи ми една бира — помоли Дерик, неспособен да откъсне очи от брюнетката, която се поклащаше край тях със затворени очи, а ръцете й се движеха, без да следват някакъв ритъм.

— Да имаш да вземаш — разсмя се Уот. На бара изключи музиката и се обърна да погледне клуба, докато пристъпващите крака и хорът от шепот ехтяха странно в тишината.

Бяха дошли в „Пулс“, тихата дискотека в средата на Кулата, където музиката дънеше право в ушните антени на посетителите, вместо от високоговорителите. Странното тук беше, че всяка ушна антена улавяше нещо различно: нямаше двама гости, които да чуват една песен по едно и също време. Уот си каза, че това се струва забавно на повечето хора, докато се опитват да познаят какво слушат другите и се смеят на своята бавна песен, докато другите се блъскат нестройно на дансинга.

Опря се небрежно на лакти и срещна погледа на момиче на бара. Беше страхотна, висока, фина като върба, с раздалечени очи, далече от класата на Уот. Само че той имаше тайно оръжие и знаеше много добре колко време да задържи очите й, преди да извърне поглед. Според думите на Надя момичето щеше да дойде след три, две…

Ушната антена изпиука два пъти, което показваше интерес. Той кимна в знак на одобрение и гласът на момичето прозвуча в ухото му, безжичната връзка им позволи да говорят един с друг над музиката, която всеки слушаше, въпреки че Уот вече бе изключил своята.

— Почерпи ме — заяви тя и се плъзна до него на бара. Това бе заповед, не въпрос. Момичето много добре знаеше, че е страшно готино.

— Какво ще пиеш? — Уот докосна плота на бара и на него се показа тъчскрийн меню.

Момичето сви рамене и започна да чертае кръгове по менюто, прехвърляше ярко оцветените мехурчета, които показваха категориите на напитките. От вътрешната страна на китката й имаше малък татус, розова пъпка, която се отваряше, а след това се свиваше.

— Познай.

Уот постави ръка върху нейната, за да я накара да спре. Тя го погледна с извити вежди.

— Ако позная, ти черпиш — предизвика я той.

— Дадено, но никога няма да познаеш.

— Мисля… — Той прехвърли категориите, сякаш преценяваше различните възможности. Вече знаеше какво иска тя, бе наясно, че го няма в менюто. — Нещо специално — реши той, натисна „Други“ и извади клавиатура, за да напише „мартини с мастило от сепия“.

Момичето отметна глава и избухна в смях.

— Не знам как, но ментиш — обвини го тя и го погледна с нов интерес. Наведе се напред, за да поръча напитките от робобармана.

Уот се ухили. Усети как вниманието се насочва към него, че всички се питат какво е казал, за да привлече такова момиче. Уот не се сдържа: обичаше тази част, обожаваше чувството, че е спечелил някакъв конкурс.

— Благодаря — каза, когато момичето плъзна към него тъмната бира.

— Как разбра какво искам? — полюбопитства тя.

— Реших, че необикновено красиво момиче ще иска необикновена напитка. „Благодаря, Надя“, добави тихо.

„Не бих ти губила времето с тези. Момичета 2 и 6 бяха по-интересни“, отвърна Надя — квантовият компютър на Уот — и думите й заблестяха на контактните му лещи. Когато бяха сами, Надя говореше направо в ушите му, но преминаваше на текстови съобщения винаги когато Уот беше с някой друг. Беше му трудно и се объркваше, когато трябваше да води едновременно два разговора.

„Тази е по-красива“, отвърна Уот и се усмихна развеселено, когато изпрати изречението право към Надя. Тя не можеше да чете всичките му мисли, а единствено онези, предназначени за нея.

„Преоцени критериите за потенциални романтични партньори“, се появи в списъка му със задачи, редом с купуването на подаръци за рождените дни на брат му и сестра му и четивата за лятото.

„Понякога ми се иска да не те бях програмирал да си чак толкова жлъчна“. Уот беше създал умствената архитектура на Надя така, че да се отнася с внимание към намеци и асоциативно мислене и да им обръща повече внимание, отколкото на логическите вероятности. С други думи, тя бе интересна за разговори, а не просто поредният мощен калкулатор. Напоследък обаче изразните й средства бяха направо саркастични.

Надя беше с Уот вече пет години, откакто я бе създал на тринайсет като студент в лятната програма на Масачузетския технически университет. Той бе напълно наясно, че това е технически нелегално: създаването на какъвто и да е квантов компютър с робенсов коефициент над 3,0 бе забранено в цял свят след инцидента с изкуствен интелект от 2093 г. Той обаче се чувстваше толкова самотен в кампуса на колежа, заобиколен от по-големи студенти, които винаги го избягваха, а и освен това изобретението му нямаше да навреди на никого… Започна да се заиграва с няколко резервни части и скоро, бит след квантов бит, започна да създава квантов суперкомпютър.

И така, докато преподавателката, която отговаряше за проекта, не го хвана да работи по Надя късно една вечер в инженерната лаборатория.

— Трябва да унищожиш това…това нещо — бе заявила тя, а в гласа й се бе прокраднала истерия. В страха си бе отстъпила няколко крачки назад. И двамата знаеха, че ако хванат Уот с квант, заминава в затвора до живот — а сигурно и нея щяха да я арестуват, защото не е успяла да го спре. — Кълна се, че ако не го направиш, ще те докладвам!

Уот кимна и обеща да я послуша, а след това прокле собствената си тъпота; трябваше да се сети сам и да не работи в необезапасено помещение. В мига, в който преподавателката излезе, той прехвърли Надя на по-малък хардуер, след това счупи кутията, в която я беше поставил първоначално, и я представи, без да каже и дума, на преподавателката. Нямаше никакво желание да влезе в затвора. Освен това имаше нужда от блестяща препоръка от нея, за да влезе в Масачузетския технологичен университет след няколко години.

Докато лятната програма на Уот приключи, Надя се състоеше от кубично ядро с размерите на юмрука му. Той я пъхна в куфара си, скрита в предната част на една обувка, и я вмъкна в Кулата.

Така започна хакерската кариера на Уот — и Надя.

Започнаха на дребно, през повечето време се закачаха с приятелите и съучениците на Уот, четяха личните им фликъри или хакваха фийдовете им, а след това постваха забавни смешки, за да се посмеят. С течение на времето Уот откри колко мощен компютър е създал и стана по-дързък. Надя можеше много повече от това да разбива паролите на разни тийнейджъри: тя можеше да сканира хиляди кодирани редове за по-малко от милисекунда, като открие единствената слабост, да разбие система за безопасност, така че да влязат безпрепятствено. Въоръжен с Надя, той имаше достъп до какви ли не секретни данни. По този начин можеше да изкарва пари, стига да беше много внимателен. Години наред Уот пазеше Надя на безопасно място в стаята си и от време на време я ъпгрейдваше, правеше я по-малка, прехвърляше я на лесен за криене хардуер.

След това, преди две лета, Уот прие съвсем обикновена хакерска работа, молба да заличи криминално досие. Когато дойде време за плащане обаче съобщенията станаха необичайно заплашителни по начин, който накара Уот да заподозре, че клиентът незнайно как е научил за съществуването на Надя.

И ето че най-неочаквано Уот бе обхванат от силен страх. Обикновено се стараеше да не мисли какво би станало, ако го хванат, но сега разбра, че се е проявил като глупак. Притежаваше незаконен квант и трябваше спешно да прехвърли Надя на място, на което никой няма да я открие.

Пъхна я в джоба си и се качи на влака към центъра.

Слезе на гара Юг и попадна в различен свят, в тесни алеи, подобни на лабиринт, врати без номера и колички, които продаваха горещи мазни фунии, пълни с пшеничен чипс. Стоманеният силует на Кулата се извисяваше и почти цялата стара част на града беше потънала в сянка.

Уот се насочи към водата и примига при внезапен порив на вятъра. Зелени и жълти шамандури подскачаха край огражденията за морски култури над отдавна потопения Батъри Парк. Уж отглеждаха келп и крил[2], но Уот знаеше, че много от тях отглеждат и океафарми в медузите — наркотиците, които водеха до силно пристрастяване. Без да вдига ниско наведената си глава, той откри вратата, която търсеше, и влезе.

— Заповядайте. — Пред него застана як набит мъжага. Косата му беше късо подстригана, беше облечен със сиво найлоново яке и хирургически ръкавици.

На доктор Смит, както се наричаше, му се носеше репутацията, че прави незаконни операции като прочистване от наркотици, подмяна на пръстови отпечатъци и смяна на ретината. Разправяха, че няма нещо, което да не може да направи. Когато обаче Уот обясни какво иска, докторът поклати глава и отвърна:

— Невъзможно.

— Сигурен ли сте — предизвика го Уот, бръкна в джоба си и извади Надя, за да я види лекарят. Хардуерът прогаряше дланта му.

Смит направи крачка напред и ахна.

— Да не би да искаш да ми кажеш, че това е квант?

— Ами, да. — Уот усети как го залива вълна от задоволство. Надя наистина беше адски впечатляваща.

— Добре — съгласи се с нежелание Смит. — Мога да пробвам. — Свали си хирургическите ръкавици и протегна ръка. Имаше шест пръста. — За по-добра сръчност — похвали се той, когато забеляза погледа на Уот. — Помага в хирургията. Сам се справих, при това с лявата.

Уот стисна шестопръстата ръка на доктора и му даде Надя. Помоли се откачената му идея да се получи.

Както се бе облегнал на бара в „Пулс“, Уот докосна с пръсти малката издутина над дясното си ухо, единственото доказателство, останало от онзи ден. Понякога все още не можеше да повярва, че операцията бе протекла успешно. Сега Надя бе винаги с него — на самия ръб на темпоралния лоб, където Смит я беше настанил, теглеше мощност от пиезоелектрическия пулс на кръвния поток на Уот. Властите не ги бяха открили и Уот се чувстваше в безопасност. Ако се случеше нещо лошо, никой нямаше да тръгне да търси компютъра в мозъка му.

— Често ли идваш тук? — попита момичето с мартинито. Отпи малка глътка от напитката си и пурпурната течност се завихри в чашата като приближаваща буря.

Няколко реда текст веднага проблеснаха на лещите на Уот. Тя беше една година по-голяма, студентка в местния колеж и завършваше история на изкуството.

— Обичам да идвам тук, за да наблюдавам — рече Уот. — Помага ми с изкуството.

— Ти човек на изкуството ли си? Кое изкуство?

Той въздъхна.

— Преди се занимавах предимно с 3D скулптурни инсталации, но напоследък ме притеснява, че са твърде натруфени. Мисля си да вложа повече аудио в творбите си. Това е една от причините да съм тук, за да видя отклика на хората на музиката. — Обърна се и погледна момичето в очите; тя примига под силата на погледа му. — Какво мислиш? — попита той.

— Напълно съм съгласна — прошепна тя, макар той да не бе изказал никакво мнение. — Все едно четеш мислите ми.

Това беше един от страничните ефекти да имаш Надя в мозъка, които Уот не беше очаквал — че тя ще се превърне в тайното му оръжие да сваля момичета. Преди процедурата средните му постижения бяха чисто и просто средни. Не че беше непривлекателен — с маслиново-златиста кожа и тъмни очи, но не беше нито кой знае колко висок, нито пък притежаваше самоувереност. Присъствието на Надя промени всичко това.

Тук, разбира се, по средата на Кулата — почти на километър и половина по-високо от мястото, на което живееха двамата с Дерик, — всеки можеше да си позволи сравнително прилични контактни лещи. Можеш да провериш нещо, докато разговаряш с някой, стига да искаш, но се налагаше да зададеш въпроса на глас. С изключение на няколко предварително програмирани команди като например да кимнеш, за да приемеш входящо обаждане, или да мигаш често-често, за да направиш снимка, лещите все още се задействаха с гласова команда. Макар да беше нормално да мърмориш, докато си в Сима или у дома, беше кофти работа да даваш команди на контактните си лещи по средата на разговора.

Надя беше различна. Тъй като беше в главата на Уот, двамата можеха да комуникират по така наречената от момчето „транскраниална телепатия“, което означаваше, че щом си помисли въпроса, Надя отговаря. А пък когато разговаряше с момичета, тя следеше разговора и веднага му подаваше подходящата информация.

В случая с момичето с мартинито например Надя я бе проучила за по-малко от десет милисекунди. Беше хакнала фликърите на студентката, беше открила къде живее и кои са приятелите и; дори беше прочела дванайсет хиляди страници от историята на фийдовете на момичето и беше изчислила какво трябва да направи Уот, за да поддържа разговора. Сега Уот беше самоуверен, дори самодоволен, защото винаги знаеше какво точно да каже.

Момичето с мартинито го изучаваше, като въртеше лениво столчето на чашата. Уот мълчеше, защото знаеше, че тя не харесва прекалено напористи момчета, че обича тя да е тази, която прави първата крачка. Добре…

— Искаш ли да се разкараме оттук?

Беше страхотна. Независимо от това Уот дори не беше развълнуван, когато отговори.

— Разбира се. Хайде.

Плъзна ръка на кръста й и тръгна с нея към входа, но не пропусна да забележи завистливите погледи на останалите момчета. Обикновено усещаше победоносна тръпка в подобни моменти, когато желанието му за надмощие избиваше. Сега обаче му беше все едно. Всичко бе постигнато прекалено лесно, бе напълно предсказуемо. Дори не помнеше името на момичето, а тя му го каза два пъти.

— Проклятието на победителите — прошепна Надя в ушната му антена и той долови веселите нотки в гласа й. — Победителят получава точно онова, което иска, но след това се оказва, че не е очаквал тъкмо това.