Хилядният етаж

ЛИДА

Лида пристъпи неуверено в брулещия вятър. Инстинктите й трябваше да изпищят и да я накарат да се върне долу, но същите тези инстинкти бяха приглушени от мощен коктейл ксенперхеидрен и няколко други хапчета, чиито имена вече беше забравила. В момента ксенперхеидренът я държеше нащрек, макар и малко наострена и много напрегната. Пред погледа й вече беше малко мътно, формите се издължаваха, сенките ставаха по-ярки. Всичко беше приятно, ярко, също като детска карнавална холограма.

— Чукаш се с брат си, имаш си таен покрив. — Обърна се към Ейвъри. — Колко още тайни крие съвършената Ейвъри Фулър?

— Няма нужда да бъдеш жестока. — Ейвъри не помръдваше. Лунните лъчи се заиграха по синьото сребро на роклята й, придадоха й вид на древна гръцка статуя на богиня.

— Има нужда от това, от което кажа, че има нужда — заяви злобно Лида. Тук на покрива, толкова близо до звездите, се чувстваше жизнена и озлобена. — Значи, ти и Атлас. Какво ще кажат родителите ти, ако разберат?

— Ти как разбра? — прошепна Ейвъри.

— Имам си начини. — Как ли пък нямаше да й каже за Уот. Въпреки че в цялата тази работа имаше прекрасна поетична справедливост: момчето, което си падаше безнадеждно по Ейвъри, бе изтропало най-тъмната й тайна.

Тази вечер беше дошла на партито, за да си отмъсти, напомни си тя. Какво правеха на покрива, защо дрънкаха? Лида тръсна глава и се постара да се съсредоточи. Това не беше по план. Дали пък не беше взела твърде много хапчета?

— Лида — започна колебливо Ейвъри. — Обичам го открай време. Още от дете. Никога досега обаче не съм си представяла, че е възможно… — Тя замълча. — Не съм искала да те нараня. Съжалявам за всичко, което ти се е случило.

— Затова ли гаднееш цяла година? Защото харесвам Атлас ли?

— Извинявай — започна Ейвъри, но Лида я прекъсна с напрегнат глас:

— Накара ме да се извиня на партито на Ерис! Накара ме да се моля за прошка! Сигурно си мислиш, че не съм достатъчно добра за него!

— Лида! Разбира се, че си достатъчно доб…

— А ти през всичкото време си го искала за себе си!

Ейвъри пребледня.

— Много се извинявам. Беше ми изключително трудно, докато ви гледах заедно.

— А на мен не ми ли беше трудно да изгубя едновременно и единственото момче, което съм харесвала, и най-добрата си приятелка, при това в момент, в който семейството ми се разпада? — почти изкрещя Лида. Вдигна ръка, за да избърше гневно една сълза. Тъпи хапчета, бяха я накарали да изгуби власт над емоциите си. Нима не си беше обещала никога да не позволява да я виждат разплакана?

Ейвъри забеляза жеста и пристъпи към нея, но Лида изпъна ръка, за да я предупреди да стои настрани.

— Лида, какво става със семейството ти? — попита Ейвъри.

Приятелката й не отговори. Майната й и на Ейвъри, и на престореното й съчувствие. Нямаше желание да говори по този въпрос. Дори надрусана можеше да се справи с една-единствена криза.

Гласът на Ейвъри прозвуча спокойно.

— Да отидем долу. Ще намерим помощ, каквото и да си взела.

— Просто се разкарай! — изкрещя Лида. Цялото й тяло се тресеше от напрежение.

Ейвъри млъкна, после попита предпазливо:

— Какво смяташ да правиш?

— Не знам!

Защо изобщо беше на покрива? За всичко беше виновна Ейвъри — Ейвъри я беше подмамила да дойде тук, „заради приятелството ни“. Какво приятелство, трябваше да попита Лида. Трябваше да се върне към плана си, макар да не можеше точно да си спомни какъв беше този план… Знаеше само, че иска Ейвъри да страда не по-малко от нея. Също и Атлас, въпреки че поради някаква причина целият й гняв беше съсредоточен върху Ейвъри. Така обаче нещата се връзваха. Какво огромно предателство!

— Не знам — повтори тя и погледна бившата си приятелка тъкмо когато един облак закри луната.