Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

В събота вечерта Ейвъри седеше на голямата резбована маса в трапезарията и се опитваше да се съсредоточи върху аспержите, вместо да гледа вбесяващия си брат, който седеше срещу нея.

— Атлас, днес говорих с Джеймс и той каза, че се справяш чудесно. Цяла седмица си оставал до късно. — Пиърсън Фулър кимна на Атлас, докато си бодваше от посипаната с филирани бадеми печена сьомга.

— Да, опитвам се да науча всичко колкото е възможно по-бързо, да докажа, че мога да върша тази работа дори да не съм… нали знаеш. Дори да не завърша гимназия.

— Ти вече си завършил гимназия, просто не си си взел дипломата! — възкликна баща им.

— Всички знаят, че си почивал и пътувал една година! Напълно нормално е да се пътува на твоята възраст! И аз пътувах! — каза майка им.

Атлас не им обърна внимание и погледна Ейвъри.

— Моля те, Ейвс, подай ми пипера.

„Не си въобразявай, че като ми кажеш „Ейвс“ всичко ще си бъде нормално“, помисли си Ейвъри, стисна устни и плъзна автосолницата с подправки към него. Типично в стила на Атлас — да се опита да накара родителите им да се развълнуват, за да я развесели. Този път обаче не се получи.

Тя погледна през прозореца, за да не срещне очите му. Вечерта беше мъглива, капчици вода бяха обсипали високите от тавана до пода прозорци в трапезарията и не позволяваха никой да се наслади на гледката чак до Ист Ривър.

Откакто Атлас се беше прибрал, четиримата се хранеха заедно по-често. Напоследък вечеряха почти всеки ден; вчера бяха ходили на обяд, въпреки че в събота баща й обикновено беше на голф, а майка й на спа процедури. Отначало на Ейвъри й беше много приятно… до целувката миналия уикенд. Сега просто се чувстваше объркана. Атлас беше единственият човек, на когото се доверяваше, а сега вече дори не знаеше как да разговаря с него. Струваше й се невъзможно положението отново да стане нормално, но пък Атлас се справяше безпроблемно.

На Ейвъри почти й се искаше да е нямало целувка. Почти, но не съвсем, защото сега имаше спомена и можеше да го преповтаря в мислите си всеки път, когато пожелае. Понякога беше истинско мъчение, когато си спомняше докосването на устните му, топлия му дъх на бузата си, начина, по който ръцете му се отпуснаха на кръста й. Тя обаче не съжаляваше. Дори да не целунеше никого отново, знаеше, че може да живее със спомена за тази целувка до края на живота си.

— Между другото, Атлас, днес ти поръчах нов смокинг. — Елизабет Фулър сви съвършено почистените си с лазер вежди. Очевидно искаше да разбере какво е станало с предишния, но не желаеше да повдига въпроса. Обикновено Ейвъри също проявяваше любопитство, но в момента й беше все едно. Вероятно Атлас го беше забравил на някое тъпо парти на яхта в Хърватска. Ейвъри погледна многозначително майка си в очите.

Момичето често се чудеше как е възможно половината й гени да идват от майка й. Те, разбира се, бяха рецесивни гени, онези, които майка й носеше, но не демонстрираше, и които доктор Шор беше намерил и дал на Ейвъри. Двете изобщо не си приличаха.

Майката на Ейвъри изобщо не беше красива. Беше яка жена, ръцете й бяха прекалено къси, а пък косата, колкото и време и пари да отделяше за нея, все се къдреше. Тя обаче атакуваше външността си с непоколебима решителност, на която посвещаваше пълен работен ден, всяка година се подлагаше на пластични операции и не спираше да играе Пилатес. Ейвъри обаче знаеше, че майка й се срамува от начина, по който изглежда. Тъкмо затова беше настоявала да платят толкова много — за да е сигурна, че Ейвъри няма да има подобни тревоги.

— Смокингът ще е готов за есенната гала в университетския клуб — продължи Елизабет. — Между другото, вие двамата ще водите ли някого?

— Аз ще ходя с Лида, но семейството й са членове, така че за нея няма нужда от билет — отвърна Атлас.

Това бе новост за сестра му. Тя посегна към чашата мерло — благодарна, че родителите й са достатъчно свободомислещи и позволяват да се сервира и на децата им тийнейджъри — и отпи, а светлината заблестя по рубинената течност в нечупливата чаша от плексиглас. Беше направо разбита, че Атлас продължава да мисли за Лида, след като е целунал нея.

— Чудесно — отвърна Елизабет, очевидно малко изненадана. — Пиърсън, какво ще кажеш тогава да поканим семейство Коул на нашата маса? Поканила съм семейство Рийд и Делмонд, но мога да помоля да увеличат масата за десетима…

— Както искаш — измърмори бащата на Ейвъри, докато сигурно се опитваше да прочете съобщение на лещите си.

„Супер — помисли си Ейвъри, — сега и родителите се намесиха“. Така само ставаше по-реално, сякаш Лида официално се превръщаше в гаджето на Атлас.

— Ти ще доведеш ли някого, Ейвъри? — попита баща й. В гласа му прозвуча загриженост. Все питаше Ейвъри защо вече не излиза по срещи, сякаш фактът, че Ейвъри е сама, беше най-непонятната загадка на света.

Тя се колебаеше. Не беше мислила за есенната гала, но след като Атлас щеше да ходи с Лида, на нея също й се прииска да отиде, при това с момче, за да докаже, че целувката не й е повлияла. На Зей обаче му беше писнало да я чака и сега официално движеше с Даниела, така че не можеше да го покани. За момент се замисли дали да не е Корд — той беше безкрайно забавен на подобни събития, — но Атлас знаеше, че двамата с Корд са просто приятели, така че нямаше да го накара да ревнува.

Погледът на Ейвъри се стрелна към цветята, които й беше подарил Уот, все още в ръчно изработената метална кутия на плота в кухнята. Няколко стръкчета гипсофил бяха пожълтели, но бялата роза в средата се беше разлистила и кадифените венчелистчета бяха прекрасни. „Защо не?“, помисли си тя. Уот, изглежда, познаваше някои на партито за рождения ден на Ерис — а тя дори не очакваше той да дойде, въпреки че беше доволна, че прие поканата й. Всъщност не го ли беше видяла да разговаря и с Атлас?

— Ще доведа Уот Бакради. Момчето, което ми изпрати тези цветя. — И ги посочи. Наблюдаваше лицето на Атлас, докато го казваше, и чакаше някаква реакция, но той се държеше незаинтересовано както винаги.

— Питах се от кого са! — възкликна майката на Ейвъри. — Ще добавя още един билет към поръчката ни. Откъде го познаваш, Ейвъри?

— Не го познавам добре, за разлика от Атлас — отвърна тя. Атлас вдигна объркано поглед. — Нали те видях да говориш с него на партито на Ерис? — продължи Ейвъри, все още войнствено настроена. Нека Атлас си мисли, че цяла вечер е следила Уот с поглед.

— А, да, Уот! Приятно момче — отвърна Атлас и се наведе отново над ризотото си.

— Нямам търпение да се запозная с него. Ще бъде прекрасна вечер — усмихна се Елизабет.

„Ще видим какво ще излезе“, помисли си Ейвъри и се запита в какво точно се забърква.