Хилядният етаж

ЛИДА

Лида се настани в ховера до Атлас. Беше станало по-късно, отколкото предполагаше, а тя беше изпила повече, отколкото възнамеряваше. Несигурността в живота й я объркваше. Това обаче нямаше значение: двамата с Атлас бяха тук, заедно, най-сетне сами. Премести се по-близо до него, твърде пияна, за да се притеснява.

Беше й писнало да чака. Желаеше го толкова силно, че не можеше да мисли разумно. Ховерът пристигна пред дома й и Лида започна да го целува.

— Лида. — Атлас се отдръпна и обхвана китките й с ръце, свали ги в скута й.

— Трябва да влезеш — настоя тя.

Той поклати глава.

— Трябва да поговорим.

Тези три думи изопнаха нервите й до крайност, а те и без това вибрираха от изпития алкохол.

— Ами говори тогава — подкани го тя.

— Много се забавлявахме заедно на галата — започна той с известно неудобство. — Тази вечер беше много красива. Но — продължи той и в това „но“ тя предусети, че сърцето й ще бъде разбито, — не мисля, че трябва да излизаме отново.

— Не искаш ли поне да спиш с мен преди да избягаш този път?

Атлас трепна.

— Извинявай. Случилото се в Катян… Трябваше да се спра, преди да стигнем толкова далече.

— След като е било чак такава грешка, защо тогава ме покани тази вечер?

— Защото си невероятна. Всяко момче, с което излезеш, ще бъде щастливец. — Погледна я в очите. — Заслужаваш някой по-добър от мен — заслужаваш истината. А истината е, че имам чувства към друга. Не би било честно към теб да оставя отношенията ни да се задълбочават, след като се чувствам по този начин.

— Добре тогава.

Атлас понечи да заобиколи, за да й отвори вратата, но тя слезе и блъсна вратата, без да му даде възможност.

— Извинявай, Лида. Надявам се да останем приятели — подхвърли той.

Тя се качи внимателно по стълбите, за да му покаже, че думите му никак не са й повлияли. Инатът и наранената гордост я караха да пристъпва с високо вдигната глава. Запита се какво би казал той, ако знаеше, че предния път, когато й бе причинил същото, тя бе изпаднала в наркозависимост и се бе озовала за два месеца в рехабилитационен център.

Трябваше да е по-разумна. Трябваше сама да се сети, че Атлас отново си играе с чувствата й, че я кани на големи събития, а след това заявява, че иска да е честен с нея. „Ще ти дам аз на теб една честност“.

В мига, в който си влезе в стаята, Лида се свлече на пода и стисна главата си с ръце. Една част от нея ненавиждаше Атлас, задето се бе отнесъл към нея по този начин. Искаше да го нарани, а също и тъпото момиче, към което той си въобразяваше, че има чувства.

Стресна се, когато разбра, че не е използвала най-добрите оръжия в арсенала си. Замърмори. Съставяше съобщение до Надя. „Ти сбърка. Атлас току-що ми каза, че е влюбен в друга. Разбери коя е, иначе си уволнена“.

След малко на лещите й заблестя неочакван отговор. „Късно. Напускам“.

Тя усети как кръвта й кипва. „Не можеш да напуснеш, не и сега“.

„Ти искаше да ме уволниш. Много е трудно човек да се съобразява с настроенията ти“.

„Ти, малка…“

„Извинявай, но приключих с всички ви“, прекъсна я Надя. След това линкът прекъсна и Надя я блокира за постоянно.

Лида нямаше представа какво има предвид хакерът като казва „всички ви“, а и не й дремеше. Чувстваше се отритната. Всичко беше срещу нея. Беше изгубила най-добрата си приятелка, след това Атлас, а сега, като капак, и Надя… господи, искаше да поговори с някого… да не говорим за откачизмите на баща й напоследък… Чувстваше се притисната в ъгъла, обзета от паника. Искаше да си го изкара на някого. Мисли, нареди си тя, но мислите не идваха. Затвори очи и си пое дълбоко и накъсано дъх.

Вече не издържаше.

Изтегли неизпратения фликър до Рос, който чакаше. „Аз съм. Какво имаш?“