Хилядният етаж

ЕРИС

— Това ли е тя? — попита отново Ерис и се обърна към Корд. — Прислужницата ти? — Беше доста красива, не можа да не признае Ерис, с бледо овално лице и блестящи бадемовидни очи.

— Да. — Корд гледаше след момичето. Гласът му прозвуча замислено.

— Защо избяга така? — За Ерис подобно поведение беше странно. Ако тя беше видяла момчето, което харесва, да говори с друга, щеше да отиде при тях и да се включи в разговора, после да вдигне скандал и да постигне онова, което желае.

Корд я стрелна с поглед.

— Ти плашиш другите момичета. Знаеш го, нали?

— Аз ли? — разсмя се Ерис. През осемнайсетте й години я бяха наричали много неща: и сексапилна, и егоистична, и непостоянна — но страшна не бе сред тях.

Понечи да се пошегува, но видя изражението на Корд и разбра, че атмосферата се е променила. Приятното им настроение се беше стопило. Мислите на Корд вече бяха скрити, той се колебаеше за нещо.

— Господи — прошепна Ерис. — Ти я обичаш.

Корд не отговори и това бе достатъчно красноречив отговор.

— Обичаш я, въпреки че тя те е използвала — продължи тя с почуда. — След всичките ти гръмки приказки, че не вярваш в любовта, ти си същият мекушав тип като всички.

— Любов и доверие не са едно и също — отсече той тъкмо когато лещите на Ерис светнаха, за да известят пристигането на ново съобщение.

„Сериозно ли го казваш, или си просто пияна?“

Ерис се обърна настрани и помаха на Корд, за да му каже, че ще се обажда, и пингна на Мариел. Приятелката й отговори на четвъртото позвъняване.

— Съвсем сериозно. Дори не пия тази вечер! И се извинявам — побърза да избъбри Ерис на един дъх. — Много, ама наистина много се извинявам. Не трябваше да говоря онези неща.

Мариел мълчеше. Ерис знаеше, че трябва да направи още нещо.

— Постъпих лошо и не проявих никаква деликатност. Просто се разбъбрих. Имах желание да се защитя, след като ти реагира по онзи начин, когато ти казах, че ще взема парите.

— Не искам да се караме, Ерис — отвърна след малко Мариел.

— И аз се извинявам. Знам, че те провокирах. Просто… тревожа се за теб.

— И аз се тревожа за теб — отвърна тихо Ерис.

— Наистина ли не пиеш? — попита Мариел. Не можеше да повярва.

— Наистина. Просто не бях в настроение след като се скарахме. — Въздъхна. — Мисля за това цяла вечер, опитвах се да измисля как да оправя нещата. Не искам да те изгубя — добави малко по-тихо.

Мариел си пое дълбоко дъх.

— Защо не дойдеш, за да поговорим?

— Добре — съгласи се Ерис. — Тръгвам!

Неочаквана топлина плъзна в гърдите й и тя избухна в смях; весел, бълбукащ смях, който изригна от нея. Мариел й прощаваше. Щом й прощаваше, всичко друго щеше да се нареди.

Понечи да тръгне, но объркването в очите на Корд я спря. Защо пък връзката на Корд с онова момиче да не се получи? След като те двете с Мариел бяха успели да се разберат, нямаше причина Корд и прислужницата му да не постигнат същото.

— Ако я обичаш, върви да поговориш с нея — настоя тя. Корд обаче само поклати глава, беше инат, глупак като всички момчета. Ерис се чувстваше разкъсана. Не можеше да го изостави просто така, не и след като си беше върнала онова, което най-много се страхуваше, че ще изгуби. Завладя я огромна, бляскава, дива и неовладяна радост.

„Мога да оправя нещата вместо него!“ Мисълта прогърмя в ума й също като камбаните в църквата на Мариел.

„Трябва да направя една дреболия за приятел. Много е важно. Извинявай! Идвам след половин час“, изпрати тя съобщение на Мариел, после вдигна поглед към Корд и заяви:

— Ще ти я върна.

— Какво? — Корд я зяпна объркано. — Ти къде…

— Ще ти я върна, след това се прибирам при Мариел! — провикна се Ерис през рамо, изпълнена с щастие. Хукна след момичето от долните етажи и се разсмя, като се замисли за странностите във вселената.