Хилядният етаж

УОТ

Дотук с лесните пари, мислеше си Уот, докато вървеше към „АРина“ на 623-ти етаж. Работеше над случая едва от няколко дни, а Лида Коул вече се оказваше голяма досадница.

Когато пое задачата, не бе и предполагал, че тя ще е чак толкова невъзможен клиент. Не спираше да му пуска фликъри за ъпдейти за Атлас — къде ходи, на кого пуска съобщения, какви холограми гледа и дали ги намира за смешни. Уот отговаряше на всички възможни запитвания, но така и не беше успял да пробие домашната мрежа на семейство Фулър, така че нямаше представа какво става у тях, освен ако Атлас не пуснеше фликър на някого.

Сега се занимаваше с последното й изискване — да помогне в последната групова среща. Уот като глупак се съгласи да влезе в системата на „АРина“ и да манипулира играта, да събере Лида и Атлас заедно, но се съгласи преди двамата с Надя да разгледат архитектурата на системата. Оказа се, че „АРина“ разполага с толкова огромен обем данни, че дори Надя не можа да влезе през стабилната им защитна стена. Уот най-сетне разбра, че единственият начин да направи онова, което иска Лида и което бе обещал така глупаво, е да влезе в системата отвътре.

„Как можахме да се нахакаме в тази тъпотия, Надя?“

„Доколкото си спомням, не аз подписах за тази поръчка“, долетя веднага отговорът й.

Той пристъпи към 3D принтера и разгледа възможностите. Усети как вълнението му кипи, макар да не искаше да става така. Имаше фентъзи игри, приключение в ацтекска джунгла, дори нещо наречено Ездачи на дракони. Уот се запита как успяват да симулират това. Е, след като трябваше да си купи билет, за да влезе, по-добре да поиграе. Де да можеше и Дерик да е тук. Щеше направо да се побърка.

Тъкмо избираше вещерска игра и чакаше билетът му да се изпринти, когато вдигна поглед и притаи дъх. Без съмнение към него вървеше най-красивото момиче, което бе виждал.

„Надя, коя е тази?“, попита той. Надя изтегли фийда на момичето и Уот едва не се изсмя на глас.

Това беше Ейвъри Фулър, сестрата на момчето, което трябваше да шпионира, най-добрата приятелка на Лида.

Уот наблюдаваше като омагьосан как Ейвъри вдига ръка и пуска опашката си, а русата й коса се разстила по гърба, когато тя тръсва нетърпеливо глава. Стори му се, че вижда сълзи в небесносините очи.

„Какво да й кажа?“

„Купи пакетче „М&М“ с вкус на грейпфрут, седни до нея и започни да ги ядеш“, нареди Надя.

„Сериозно ли?“ Съветът беше откачен, дори за Надя, която често предлагаше странни и почти прикрити решения за разни проблеми.

„Да съм те подвеждала някога?“

Не беше. Уот направи каквото му беше казано, купи бонбонките и се настани до Ейвъри, като нарочно се престори, че не я забелязва. Вадеше грейпфрутовите дражета и ги лапаше едно по едно.

Усети как вниманието на Ейвъри се насочи към него, чу я как прочиства гърло, усети, че мести поглед към пакетчето. Престори се, че не е забелязал. Както очакваше, след малко…

— Извинявай — прошепна тя и го докосна по рамото. — Моля те… би ли ме почерпил с едно?

Уот примигна, малко учуден, че го е заговорила, макар да очакваше да стане точно така. Тя наистина беше най-забележително красивото момиче, което бе виждал. Най-сетне се опомни, колкото да заговори.

— Моля? — Направи жест на объркване и посочи ушите си, сякаш бе слушал нещо на ушните антени, което, разбира се, не беше вярно. Поне така можеше да обясни защо просто е примигнал към нея като някой глупак.

Ейвъри повтори въпроса и Уот й подаде пликчето, като прикри усмивката си. „Благодаря, Надя“.

„Ах, ти, невернико!“

— Какво слушаш? — попита любезно Ейвъри и му върна пликчето, но той веднага разбра, че мислите й са другаде.

— Джейк Сондърс. Едва ли си го чувала.

— Не може да бъде! Харесваш кънтри? — възкликна Ейвъри.

Уот кимна, макар да не бе чувал кънтри песен през живота си.

— Какво мислиш за новия албум на Джейк? — продължи нетърпеливо Ейвъри.

— Харесва ми — отвърна предпазливо Уот и прочете почти дума по дума коментара, който момичето беше изпратило на Атлас преди няколко седмици. — Само че не е толкова добър, колкото предишните. Любимата ми песен си остава „Изгори“.

— И на мен — ахна Ейвъри, след това го изненада, като изпя тихо припева. „Няма да дойда, двамата с теб сме отдавна разделени, ако искаш изгори…“ — Гласът й беше нисък, с прелъстителна дрезгавина, която Уот не очакваше.

— „С друг“ — успя да довърши той с нея последните думи и тя се разсмя.

— Какво те води насам? — попита го след малко.

Беше зашеметяваща — и очите, и смехът, и неочакваната песен.

— Имам среща с приятели, ще играем на магьосници — обясни той.

— Беше любимата ми игра. Нали се сещаш онази част, когато стигаш до меча в камъка и трябва да го изтеглиш?

Уот понечи да излъже — Надя му беше извадила карта на „АРина“, както и описание на сцената от уебсайт на ентусиасти, — но поради незнайно каква причина той не искаше.

— Всъщност никога досега не съм бил тук — призна честно.

— Сериозно? — Ейвъри беше изненадана. — Тогава няма да ти развалям удоволствието. Но държа да ти дам един съвет. Когато алхимикът предлага отвара, вземи най-малкия бокал.

— И с негова помощ печелиш, така ли?

— А, не, всички те пращат на следващото ниво. Този просто има по-добър вкус от останалите — обясни Ейвъри съвсем сериозно и Уот се усмихна.

— Между другото, аз съм Ейвъри — добави тя със закъснение.

— Ейвъри — повтори той, сякаш не беше запознат с нейните фийдове. — Аз съм Уот.

Тя погледна отново към вратата и той разбра, че може да я загуби.

— Каква игра играеше? — полюбопитства и кимна към пистолетите на кръста й.

— На извънземни. — Тя сви рамене. — Само че ми трябваше малко въздух.

Уот кимна и последва съвета на Надя, въпреки че имаше желание да каже още нещо. Надя обаче наблюдаваше дишането и пулса на Ейвъри и изглежда, мислеше, че иска да каже още нещо, стига да има как.

— Понякога е толкова… изтощително. — Тя погледна настрани и се заигра с ръкавицата.

Уот се колебаеше. „Надя?“. Не беше свикнал момичетата да го объркват, особено суперготините. Опитът му подсказваше, че красотата и заплетените приказки често вървят ръка за ръка.

— Какво имаш предвид?

— Нямаш ли впечатление, че хората си мислят, че те познават, но не е точно така, защото не знаят най-важното за теб?

— Самата истина. — Никой не знаеше за Надя, а тя бе неразривно свързана с всичко, което Уот мислеше и знаеше, и вършеше. Запита се каква ли голяма тайна крие Ейвъри.

Каквато и да беше, едва ли беше толкова зле като да имащ квант в мозъка.

— Извинявай, не знам защо го казах. — Ейвъри се беше върнала към по-официалния си, по-резервиран говор, който бе използвала отначало, когато помоли Уот за бонбон. Той вдигна рязко глава и забеляза, че тя вдига ръце, за да си прибере косата на опашка. За миг усети аромата на лавандуловия й шампоан.

Тя се затваряше, скриваше уязвимата си страна, която му бе позволила да зърне. Уот отчаяно се замисли как да я спре. Тя не биваше да си тръгва, все още не.

— Ейвъри — каза Уот, когато гривната на китката й бибипна, за да й подскаже, че е била извън играта повече време от допустимото. Ако останеше още, арената нямаше да я допусне.

— Май трябва да се връщам. — Тя му се усмихна, но в тази усмивка я нямаше топлотата отпреди минута.

— Преди да тръгнеш, може ли да си разменим флик линковете? — Той стана и се почувства неловко. Не се бе чувствал толкова нервен с момиче, откакто имаше Надя.

— Разбира се. — Ейвъри изчака лещите им да се свържат, така че отсега нататък да могат да си пускат фликъри и да си пингват. — До скоро — добави и си сложи шлема. Вратата се отвори и Уот зърна арената такава, каквато беше — сиви стени, покрити с апаратура и сензори за движение.

— Успех — подвикна той, но Ейвъри беше на цял един сняг разстояние от него.