Хилядният етаж

ЛИДА

Лида престана да стиска мраморния плот в банята на Корд и примигна към отражението си. Косата й беше вдигната на кок, украсена с пера, а черният й костюм на балерина подчертаваше най-важните места, дори създаваше илюзията за деколте. Истински, незаконно придобити пера от паун украсяваха подгъва на бухналата й пола. Тя се наведе и прокара ръка по тях. Струваха си подкупите при вноса.

Отдавна бе приела факта, че не е красавица. Имаше твърде строг вид, все остри ръбове и остри ъгли, а пък гърдите й бяха болезнено малки. Но пък имаше наситено кафявата кожа на майка си и плътните устни на баща си. В лицето й имаше нещо интересно — от него се излъчваше забележителна интелигентност, която караше хората да я заглеждат.

Пое си дълбоко дъх и се опита да пренебрегне смущението, което я заля. Струваше й се почти невъзможно, но ето че се случи — след всички тези месеци.

Атлас се беше върнал.

Неочаквано в ушните й антени зазвуча музика, веселата поппесен, по която двете с Ейвъри бяха полудели през пролетта. Рингтонът на Ейвъри, отново. Лида тръсна глава и отказа обаждането. Знаеше, че Ейвъри я търси, но все още не можеше да се изправи пред най-добрата си приятелка, не и след начина, по който я беше отсвирила одеве. Не искаше да го прави; просто беше нервна и бе заела защитна позиция заради рехабилитационния център. Не можеше ли Ейвъри да престане да настоява и да я остави на мира? Лида нямаше желание да обсъжда този въпрос.

Още по-малко сега, след като първопричината да рухне се беше появила отново, зашеметяващо готина, както винаги.

Стегни се, нареди си Лида. Пъхна замислено ръка в чантата, извади червило и си сложи, след това излезе навън с високо вдигната глава. Нямаше да позволи Атлас да й влияе. Не можеше да си го позволи, не и отново.

— Лида. — Корд пристъпи към нея, с тъмен костюм с лента през гърдите. — Отдавна не сме се виждали.

— Здрасти — отвърна тя предпазливо. Открай време се чувстваше малко несигурно в компанията на Корд. За разлика от Ейвъри и Ерис, тя не го познаваше от дете, а откакто го бе помолила за помощ, да й намери ксенперхеидрен преди няколко години, й се струваше, че той има надмощие.

— Как прекара лятото? — попита той, посегна към два атомни шота от преминаващ поднос и й подаде единия. — Наздраве — добави и надигна своя.

Лида стисна чашата бистра течност. Беше обещала на майка си да не пие тази вечер. Корд я наблюдаваше и забеляза колебанието й — той не пропускаше нищо. Изви подигравателно вежди.

След това тя чу позната вълна смях зад тях — минаваше Атлас. Защо не, помисли си неочаквано тя; един атомен нямаше да я тласне обратно към ксенперхеидрена. Вдигна шота към устните си и го изпи на екс. Течността прогори гърлото й и й стана приятно.

— Сега вече си спомних защо те харесвам — заяви Лида и остави чашката.

Корд се разсмя одобрително.

— Липсваше ми това лято, Коул. Имах нужда от другарчето си по пафкане.

— Стига. Има предостатъчно други хора, с които да се надушиш до несвяст.

— Никой не е интересен като теб — настоя Корд. — Колкото повече вземат останалите, толкова по-големи тъпанари стават.

Лида се размърда смутено при това напомняне. „Достатъчно умна и забавна съм и без ксенперхеидрен“, каза си, но думите не й прозвучаха истински както допреди няколко дни. Измърмори нещо като извинение, обърна се и потъна сред гостите на партито. Перата от бухналата поличка на балерина бяха започнали да падат и оставиха пътечка по пода.

„Ти къде си?“, пусна тя фликър на Ейвъри. Приятелката й не знаеше, че редовно е пушила с Корд — и Лида нямаше желание да й казва, — но като я видеше, щеше да се поуспокои.

— Лида?

Тя се обърна бавно в опит да се престори, че не й пука, макар да не беше така.

Атлас беше застанал в групата на старите си приятели от хокейния отбор. Тя зачака, без да помръдва, докато той прошепваше нещо на момчетата, преди да пристъпи към нея.

— Здрасти — каза простичко.

Лида кипна. Това ли беше всичко, което щеше да каже, след като за последен път се бяха видели чисто голи в джакузи на другия край на света?

— Та къде беше?

Атлас примигна.

— Попътувах една година.

— Я стига си ме баламосвал. — Тя кръстоса ръце. — Знам истината, ясно ли ти е?

— Аз не…

— Голяма гадория спретна като замина просто така. Особено след като… Знаеш. — Мислите й се стрелнаха към онази нощ, към начина, по който я беше докосвал, и снега, който падаше върху двамата и се топеше по кожата им. Усети се как пламва при този спомен.

— Фулър! — изрева Хенри Стримайър. — Започваме да играем на Завърти и целуни! Довлечи се при нас.

— Дай ми минутка. — Атлас не откъсваше очи от нейните. — Радвам се, че каза нещо, Лида. Мислих много за теб, докато ме нямаше.

— Нима? — отвърна тя предпазливо и се опита да не позволява на надеждата си да избуи.

— Дължа ти извинение.

Лида имаше чувството, че я е зашлевил.

— Не ми дължиш нищо — сряза го бързо и остро. Каква глупачка, изсъска на себе си, да си въобразява, че е липсвала на Атлас, докато той е имал чувството, че й дължи нещо. Господи, как само мразеше тази дума. Нямаше дори зрънце романтика в нея.

Спогледаха се в многозначителното мълчание.

— Искаш ли да играем на Завърти и целуни? — попита след малко той.

— Не. — Последното, което искаше, бе да седи до Атлас, все едно всичко е нормално, и да участва в игра, в която може и да се наложи да се целунат. — Отивам да намеря Ейвъри — каза тя.

— Одеве ми се стори малко пияна.

— Идвам с теб — предложи той, но тя вече се промъкваше покрай него.

— Няма нужда — отвърна бързо и тръгна към коридора. — Ще се оправя и сама.

Привличането, което изпитваше към него, бе толкова настойчиво и силно, сякаш беше в Катян, когато телата им бяха така преплетени, че той бе като част от нея. Сега обаче не го разбираше по-добре, отколкото тогава. Може би никога нямаше да го разбере.

Стомахът й внезапно се преобърна и главата й запулсира гневно. Сякаш нещо я притискаше отвътре, също както когато излизаше рязко от надрусано…

Трябваше да се махне оттук. Незабавно.

Проправи си път с лакти през разлудувалата се потна тълпа, изпълнила апартамента на Корд, лепнала механична усмивка на лицето си, и се хвърли в първия ховер, който намери.

Докато се прибере у дома, нервите й бяха изопнати до крайност. Втурна се по коридора към стаята си и отвори със замах вратата, посегна към възглавницата за ароматерапия с аромат на лавандула, зарови лице в нея и на няколко пъти си пое жадно дъх. Горещи сълзи парнаха ъгълчетата на очите й. Господи, каква глупачка беше! Не можеше да повярва, че в мига, в който бе видяла Атлас, отново се бе понесла към ръба.

Стовари се на стола пред тоалетката. Започна да сваля грима си — и да бърше сълзите — от лицето си с резки, гневни движения. Тялото й беше толкова напрегнато, че почти се тресеше.

Някой почука предпазливо на вратата.

— Лида? — Илара Коул се показа на вратата на дъщеря си. — Как мина партито?

— Нямаше нужда да ме чакаш. — Лида не се обърна, срещна погледа на майка си в огледалото. Досега Илара никога не я беше чакала да се прибере.

Майка й не обърна внимание на забележката.

— Видях някои от снимките във фийдовете — продължи очевидно в опит да се направи на весела. — Всички костюми изглеждаха фантастично. Най-вече вие двете с Ейвъри!

Лида се врътна на стола и стана, ръцете й неочаквано се свиха в юмруци.

— Започнала си да ме шпионираш, така ли? Нали каза, че тази година ще ми имаш доверие?

— А пък ти каза, че ако те пусна на партито, няма да пиеш! — Лида се отдръпна и гласът на майка й омекна.

— Извинявай — продължи Илара. — Само че, Лида, аз не съм глупачка. Дори оттук усещам атомния в дъха ти. Какво да си помисля?

— Беше само едно — сопна се Лида — Това няма да ме накара да посегна към ксенперхеидрена.

Илара посегна да я погали, но Лида я перна и тя отпусна примирено ръка.

— Лида, моля те — каза тихо. — Старая се. — Искам да ти се доверя отново. Но доверието се завоюва. А досега не виждам да полагаш усилие да…

— Добре — прекъсна я сковано Лида. — Партито беше супер. Благодаря ти, че ме пусна. Обещавам следващия път да не пия.

Останаха загледани една в друга, несигурни какво да кажат. На лицата им се беше изписала обич, но също и предпазливост. Вече не бяха сигурни как да се държат, когато са заедно.

Най-сетне Илара въздъхна и се обърна.

— Радвам се, че си се забавлявала. До утре.

Вратата щракна зад нея.

Лида смъкна роклята и си сложи пижамата с монограм. Изпрати бърз фликър на Ейвъри, за да се извини за одевешното си избухване и да й каже, че си е тръгнала по-рано от партито. След това се пъхна в леглото и мислите й препуснаха.

Запита се дали Ейвъри и Атлас са все още на партито. Беше ли странно, че си тръгна рано? Беше ли й сърдита Ейвъри заради одеве? Не можеше ли приятелката й да приеме, че някои неща в живота й са твърде лични? А сега, сякаш нямаше достатъчно на главата, тъпата й майка бе започнала да следи всяко нейно движение по фийдовете. Лида дори нямаше представа, че Илара знае как да проверява.

При мисълта за фийдовете реши да изтегли фийда на Атлас, макар вече да знаеше какво ще открие. Точно както предполагаше, той беше уклончив, както винаги. Повечето момчета, които познаваше, изживяваха живота си във фийдовете, докато в профила на Атлас имаше единствено стара снимка в къщата на плажа на баба му и дядо му и няколко любими цитата. Той беше вбесяващо непроницаем.

Де да можеше да надзърне зад публичния профил, да види съобщенията и скритите му тайни, както и всичко онова, което не споделяше със света. Де да можеше да научи какво мисли той, може би тогава щеше да остави всичко зад себе си и най-сетне да продължи напред.

Или пък щеше да успее да си го върне, прошепна нещо в нея; частица, която така и не успяваше да пренебрегне.

Лида се превъртя по корем и заплете отчаяно юмруци в чаршафите. В този момент й хрумна идея, толкова проста, че или беше блестяща, или адски тъпа.

Може и да й беше трудно да разгадае Атлас, но може пък да имаше друг начин да разбере нещичко за него.