Хилядният етаж

ЕЙВЪРИ

— Благодаря, че ме докара — каза Ейвъри, когато ховерът спря пред апартамента й. Родителите й си бяха тръгнали от партито преди часове и тя не беше сигурна дали са останали някои от приятелите й, дори Лида и Атлас. Беше се разсеяла от танците, смеха и вълнението покрай кометата. И от Уот също, разбира се.

Двамата се забавляваха тази вечер, много повече, отколкото беше очаквала. Той беше искрен, без да става прекалено сериозен, самоуверен, без да се превръща в гадняр. Докато я изпращаше до входната врата, Ейвъри си помисли, че той трябва да слезе почти осемстотин етажа надолу. Опита се да си представи живота му там, но така и не успя. Защо не го бе разпитала повече за него? Притесни се. Той сигурно си мислеше, че е самовлюбена.

— За мен беше удоволствие. — Уот посегна зад ухото й за искрящото цвете. Сега вече беше изсъхнало, покафеняло, ароматът бе станал лепкаво сладникав. Само преди няколко часа беше като жива звезда.

— Май вечерта приключи — отбеляза тя замислено. Уот понечи да изхвърли цветето, но тя го спря. — Недей, все още не. Искам да го запазя. Само за малко.

Той й подаде послушно цветето, без да откъсва очи от нея, замислен. Ейвъри посегна към мъртвото цвете и го задържа в дланта си. Имаше чувството, че чува как бие сърцето на Уот.

Той се наведе предпазливо и докосна с устни челото й. Спря и й даде време да се отдръпне. Тя нито се приближи, нито се отдръпна. Стоеше напълно неподвижно и чакаше.

Когато докосна с устни нейните, целувката изглеждаше неизбежна. Ейвъри отвърна, без да мисли, нетърпелива да разбере какво е усещането, какъв е вкусът на Уот. Ласката беше нежна бавна и на нея й хареса топлината на ръцете му на бедрата й.

Когато най-сетне се отдръпнаха, нито един не проговори. Ейвъри усети странно, болезнено щастие. Най-сетне го беше направила: бе целунала някой, който не беше Атлас. Този път беше истинско, не с човек, когото избягваше, нито бърза целувка на парти по време на ваканция, а с момче, което харесваше. Струваше й се истинско светотатство, но същевременно не беше никак трудно.

Може би тъкмо от това имаше нужда, помисли си тя, да й помогне да преодолее Атлас веднъж и завинаги. Може би тъкмо Уот беше решението.

— Лека нощ, Ейвъри — каза той и се обърна към ховера. Чувствата, които се рояха в ума на Ейвъри, избликнаха в една-единствена дума.

— Чакай.

Той спря.

Сърцето на Ейвъри биеше прекалено бързо, тя дишаше на пресекулки. Запита се дали Атлас си е вкъщи и дали ще ги види заедно. „Престани да мислиш за Атлас!“ Не искаше Уот да си тръгне, но същевременно не се чувстваше готова за онова, което можеше да последва. Може би никога нямаше да бъде.

— Мислех си… — Тя прехапа устни. Уот чакаше търпеливо, наблюдаваше я, докато тя наблюдаваше него. Ейвъри осъзна, че решението е взето.

— Ще влезеш ли?