Хищник

1

Беше неделя следобед и доктор Кей Скарпета седеше в своя кабинет в Националната академия по криминалистика в Холивуд, щата Флорида. Облаците се сгъстяваха и предвещаваха поредната гръмотевична буря. Беше необичайно топло и дъждовно за февруари.

Прокънтяха изстрели, последвани от неразбираеми викове. Тренировъчните схватки бяха нещо обикновено през уикендите. Специални агенти в пълно бойно снаряжение и черни маскировъчни екипи търчаха нагоре-надолу из сградата и стреляха. Скарпета беше заета с един медицински доклад, издаден от щата Луизиана — пациентка убила петима души, без да има никакъв спомен за своите действия, или поне така твърдеше.

Случаят едва ли е подходящ за научния проект „Хищник“1 за изследване на префронталните фактори, определящи прояви на агресивност, помисли си Скарпета, докато смътно долавяше шума на приближаващ се мотор.

После написа имейл на съдебния психолог Бентън Уесли:

Мотоциклетът приближи с грохот сградата и спря точно под нейния прозорец. Пит Марино отново идва да ме тормози, помисли си с раздразнение тя, докато четеше току-що полученото от Бентън съобщение:

Скарпета погледна през прозореца и видя как Марино изгаси двигателя и слезе от мотора с характерния си маниер на истински мачо — все пак не се знаеше кой може да е наоколо. И тъкмо заключваше папките на „Хищник“ в чекмеджето на бюрото си, когато той влезе в кабинета й, без да чука, и се самонастани на един стол.

— Да знаеш нещо по случая Джони Суифт? — попита веднага, а огромните му татуирани ръце се показваха изпод дънковия елек с емблемата на „Харли Дейвидсън“ на гърба.

Марино беше главен следовател в академията и експерт следовател към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд. Напоследък изглеждаше като пародия на рокер. Той остави на бюрото й своя шлем, който всъщност представляваше каска от изтрита черна кожа, цялата в имитации на дупки от куршуми.

— Припомни ми — рече тя и като посочи шлема, добави: — А това става само за шоу. Едва ли ще ти помогне много, ако катастрофираш с този твой мотор.

Той хвърли една папка на бюрото й и каза:

— Лекар от Сан Франциско с практика и тук, в Маями. С брат му имали дом в Холивуд, на брега. Не е далеко от Рънесънс, нали се сещаш, онези високи еднотипни сгради до Джон Лойд Стейт Парк? Преди около три месеца, в Деня на благодарността, докато бил тук в дома си, брат му го намерил мъртъв на дивана, с огнестрелна рана в гърдите. Между другото, току-що бил претърпял операция на китките, която не минала много добре. На пръв поглед явно самоубийство.

— По това време все още не съм била в Центъра по съдебна медицина — припомни му Скарпета.

Сега тя беше шеф на отдела по криминалистика и съдебна медицина в академията, но прие поста консултант съдебен патолог към Центъра по съдебна медицина в окръг Броуърд едва през декември, когато шефът д-р Бронсън започна да идва все по-рядко на работа с извинението, че му е време да се пенсионира.

— Спомням си, че чух нещо такова — каза тя, чувствайки се неловко в присъствието на Марино, когото вече не се радваше да види.

— Бронсън е правил аутопсията — продължи той, като гледаше вещите по бюрото й, стените и всичко друго, но не и нея.

— Ти ли работи по случая?

— Не. Не бях в града. Случаят все още не е приключен, защото тогава холивудската полиция сметнала, че може да има и нещо друго и заподозрели Лоръл.

— Кой е Лоръл?

— Братът на Джони Суифт, еднолични близнаци са. Но нямало никакви доказателства и всичко се разминало. И после някой ми телефонира вкъщи в петък, към три сутринта — доста странно телефонно обаждане, което проследихме до монетен телефон в Бостън.

— Имаш предвид Масачузетс?

— Точно така.

— Мислех, че номерът ти не е в указателя.

— Не е.

Марино измъкна от задния джоб на дънките си сгънато парче откъсната кафява хартия и го отвори.

— Ще ти прочета какво каза този тип, записал съм си го дума по дума. Нарече се Бор.

— Бор ли? Като дървото? — попита тя, като внимателно изучаваше лицето му, за да разбере дали не я будалка с цел да й се присмее.

Напоследък често го правеше.

— Той просто каза: „Аз съм Бор. За присмех им прати и наказание.“ Каквото и да означава това. После каза: „Не случайно някои неща липсваха при огледа у Джони Суифт и ако имате поне малко мозък, хубаво ще се вгледате в това, което се случи с Крисчън Крисчън. Нищо не е случайно. По-добре питай Скарпета, защото Божията ръка ще смаже всички перверзници, включително онази мръсна лесбийка племенницата й.“

— Сигурен ли си, че точно това е казал? — попита Скарпета, без да позволи гласът да издаде чувствата й.

— На фантаст ли ти приличам?

— Какво е това „Крисчън Крисчън“?

— Откъде да знам. Явно не очакваше да го питам как се пише. Говореше тихо, като човек, който нищо не чувства, някак монотонно, и после затвори.

— Спомена ли Луси по име или само…

— Предадох ти точно какво каза — прекъсна я той. — Нямаш друга племенница, нали? Значи е имал предвид Луси. А „БОР“ вероятно означава „Божията ръка“, ако не си се сетила. С две думи, свързах се с холивудската полиция и те ни помолиха да разгледаме случая Джони Суифт възможно най-скоро. Изглежда има нещо гнило в доказателствата, че е застрелян от разстояние, и то близко. Е, или е едното или другото, нали?

— Да, ако е имало само един изстрел. Но нещо май не се връзва. Имаме ли представа кой е Крисчън Крисчън? И въобще за човек ли говорим?

— От компютърните проверки досега няма нищо полезно.

— Защо ми казваш едва сега? Тук съм от два дни.

— Бях зает.

— Щом си получил такава информация, не би трябвало да отлагаш — рече тя възможно най-спокойно.

— Точно ти не ме обвинявай в задържане на информация.

— Какво имаш предвид? — попита тя озадачена.

— Трябва да си по-внимателна. Само това ще ти кажа.

— Не ми помагаш с тези твои загадки, Марино.

— Щях да забравя. От Холивуд се интересуват какво е професионалното мнение на Бентън по този въпрос — добави той, сякаш току-що се беше сетил и въобще не му пукаше.

Но както винаги, не успя да скрие истинските си чувства към Бентън Уесли.

— Нека го потърсят за оценка на случая — отвърна тя. — Аз не мога да говоря от негово име.

— Искат той да каже дали този Бор не е някой луд, който си прави шега, но ще е малко трудно, при положение че разговорът не е записан и може да съди само по моите драсканици върху парче хартия.

После стана от стола и при вида на огромното му тяло тя отново се почувства дребна и незначителна. Марино взе своя безполезен шлем и си сложи слънчевите очила. През целият разговор не беше я погледнал нито веднъж, а сега изобщо не виждаше очите му. Не виждаше какво се крие в тях.

— Незабавно ще се заема със случая — каза тя, докато той се отправяше към вратата. — Ако искаш да го прегледаме после заедно.

— Става.

— Защо не дойдеш вкъщи?

— Става — отново рече той. — В колко часа?

— Седем.