Хищник

19

Скарпета чу в далечината грохота на мощен мотор.

Опита да се съсредоточи, докато шумът от мотора приближаваше, а после заобиколи сградата и се насочи към паркинга. Тя се замисли за Марино и се зачуди дали ще се наложи да го уволни. Не беше сигурна, че може да го направи.

Тъкмо обясняваше, че в дома на Лоръл Суифт е имало два телефона, като и двата са били откачени и са липсвали кабелите. Лоръл бил оставил мобилния си телефон в колата и казал, че не могъл да открие мобилния на брат си, така че нямало как да повика помощ. Паникьосал се, избягал от къщата и спрял една случайно минаваща кола. Върнал се в къщата едва когато дошла полицията, а дотогава пушката била изчезнала.

— Получих тази информация от доктор Бронсън — каза Скарпета. — Говорих с него няколко пъти, но за съжаление нямам по-голяма яснота относно подробностите.

— Телефонните кабели, появили ли са се въобще?

— Не знам — каза Скарпета, а не знаеше, защото Марино не беше я осведомил.

— Може Джони Суифт да ги е махнал, за да е сигурен, че никой няма да се обади за помощ, ако не умре веднага, ако приемем, че е самоубийство, разбира се — предложи Джо своя пореден творчески сценарий.

Скарпета не взе отношение, защото единственото, което знаеше за телефонните кабели, беше от доктор Бронсън, а той говореше малко неясно и някак несвързано.

— Нещо друго да липсва от къщата? Освен кабелите, телефона на умрелия и пушката. Като че ли това не стига.

— Ще трябва да питате Марино — отвърна Скарпета.

— Мисля, че вече е тук. Освен ако някой друг не кара мотор с двигател като на космическа совалка.

— Да ви призная, изненадан съм, че не са обвинили Лоръл в убийство — вметна Джо.

— Не можеш да обвиниш някого в убийство, ако не е изяснено как е причинена смъртта — отвърна Скарпета. — Този въпрос все още е висящ и няма достатъчно доказателства, които да наклонят везните към убийство, самоубийство или нещастен случай, макар че аз лично не виждам как може да е нещастен случай. Ако доктор Бронсън не успее да разреши въпроса задоволително за себе си, тогава ще впише начина на смърт като „неустановен“.

По килима в коридора се чуха тежки стъпки.

— Къде остана здравият разум? — намеси се отново Джо.

— Начинът на смърт не се определя от нечий здрав разум — отвърна Скарпета, като много й се искаше Джо да запазва тези нежелани коментари за себе си.

Вратата на заседателната зала се отвори и Пит Марино влезе с куфарче и кутия понички. Беше облечен, както обикновено, в черни дънки, черни кожени ботуши и черно кожено елече с емблемата на „Харли Дейвидсън“ на гърба. Той седна на обичайното си място до Скарпета, без въобще да я удостои с внимание, и плъзна кутията с понички по масата.

— Определено ми се ще да можехме да тестваме дрехите на братчето за следи от барут — каза Джо и се облегна назад, както правеше винаги, когато изказваше своите високоинтелигентни коментари, а това се случваше по-често от обикновено, когато Марино беше наоколо. — Да ги пуснем на мек рентген, на факситрон, на СЕМ/спектрометрия.

Марино изгледа Джо, като че ли искаше да го удари.

— Разбира се, възможно е да се получат следи и от други източници, не само от пушка. Водопроводни материали, батерии, автомобилни смазки, бои. Точно както се случи в моя лабораторен практикум миналия месец — продължи Джо, като се пресегна и взе една смачкана поничка, чиято шоколадова глазура беше почти цялата по кутията. — Знаеш ли какво се е случило с тях?

Той си облиза пръстите, докато гледаше през масата към Марино.

— Страхотен практикум наистина — каза Марино. Чудя се откъде ли си взел идеята.

— Имах предвид, знаеш ли какво се е случило с дрехите на брата му — каза Джо.

— Мисля, че гледаш твърде много измислени криминални шоута — отвърна Марино, а огромното му лице беше обърнато право към него. — Прекаляваш с кримките а ла Хари Потър на този твой огромен плосък телевизор. Мисля, че си съдебен патолог, или по-скоро на път да станеш, правист, учен, следовател, ченге, капитан Кърк и великденският заек взети заедно.

— Между другото, вчерашната възстановка пожъна огромен успех — каза Джо. — Жалко, че всички я пропуснахте.

— Е, каква е историята с дрехите, Пит? — попита Винс, обръщайки се към Марино. — Знаем ли с какво е бил облечен, когато е намерил трупа на брат си?

— По неговите думи, с нищо — отвърна Марино. — Той твърди, че е влязъл в кухнята, оставил покупките на плота и веднага отишъл в банята да се изпикае. Така твърди. После си взел душ, защото бил на работа в ресторанта вечерта, случайно погледнал през вратата и видял пушката на килима зад дивана. В този момент бил гол, поне така твърди.

— Абсолютни глупости — изкоментира Джо с пълна уста.

— Личното ми мнение е, че най-вероятно става въпрос за грабеж, при който нещо се е объркало — каза Марино. — Или нещо друго, което се е объркало. Богат лекар, може би се е забъркал с неподходящия човек. Някой да е виждал рокерското ми яке? Черно, с череп и кости на единия ръкав и американското знаме на другия.

— Къде беше с него за последен път?

— Съблякох го в хангара онзи ден, когато двамата с Луси правихме въздушни изпитания. Като се върнах, го нямаше.

— Не съм го виждал.

— И аз не съм.

— По дяволите! Беше скъпо. А и нашивките са по поръчка. Мамка му. Ако някой го е откраднал…

— Тук не се краде — обади се Джо.

— Така ли? А какво ще кажеш за кражбата на идеи? — попита го Марино, като го гледаше кръвнишки. — Което ми напомня — обърна се той към Скарпета — докато сме на темата за възстановките…

— Не сме на тази тема — каза тя.

— Дойдох тук тази сутрин, за да кажа няколко неща за тях.

— Ще ги кажеш друг път.

— Някои са наистина много добри, оставих папка на бюрото ти — каза й Марино. — Ще имаш интересна тема за размисъл през почивката. Особено ако те затрупа снегът там и се видим чак напролет.

Тя сдържа раздразнението си, стараеше се да го пази на едно тайно местенце. Той нарочно прекъсваше работните срещи и се държеше с нея така, както се беше държал преди повече от петнадесет години, когато тя беше новата шефка на Центъра по съдебна медицина във Вирджиния, една жена в свят, където жените не бяха добре дошли, една жена с вирнат нос, според Марино, защото беше дипломиран лекар и правист.

— Смятам, че от случая Суифт ще излезе страхотна възстановка — каза Джо. — Тестването за следи от барут, рентгеновата спектрометрия и другите данни дават основания за две различни версии. Да видим дали студентите ще се ориентират правилно. Обзалагам се, че никога не са чували за ефекта на билярдната топка.

— Не съм искал мнението на невежите — каза Марино, а после повиши глас и попита: — Някой да ме е чул да искам мнението на невежите?

— Е, знаеш какво мисля за твоето творческо въображение — обърна се Джо към него. — Честно казано, направо е, опасно.

— Не ми пука какво мислиш.

— Имаме късмет, че академията не е пред фалит. Това щеше да е едно доста скъпо споразумение — каза Джо, сякаш никога не му беше минавало през ума, че някой ден на Марино ще му прекипи и ще го размаже из стаята. — Голям късмет като се има предвид какво си направил.

Миналото лято при възстановка на Марино се беше получил инцидент, травмирал една от студентките. Тя напусна академията и заплаши, че ще я съди, но за щастие изчезна и повече никой не чу за нея. Скарпета и колегите й изпадаха в ужас само при мисълта Марино да участва в обучението, било то във възстановки, практикуми или дори лекции.

— Не си мисли, че при моите възстановки не се сещам за случилото се — продължи Джо.

— Възстановки ли? — озъби се Марино. — Имаш предвид всички онези идеи, които открадна от мен?

— Я да видим кой твърди, че гроздето е кисело. Нямам нужда да крада ничии идеи, най-малко твоите.

— Така ли било? Мислиш, че не разпознавам собствените си творения? Ти не знаеш достатъчно, за да подготвиш това, което аз правя, уважаеми доктор Еймъс, съдебен патолог.

— Стига вече — намеси се Скарпета. После по-силно: — Достатъчно.

— Имам една страхотна, за тяло, намерено уж при улична стрелба — продължи, — но когато изваждат куршума, по него има необичайни следи от нещо като решетка, защото всъщност жертвата е била застреляна през мрежа за прозорци, а тялото подхвърлено…

— Тази е моя! — извика Марино, като тресна с юмрук по масата.