Хищник

14

Жълтата луна имаше неправилната форма на презряло манго и висеше тежко в небето над шубраци, треви и гъсти сенки. На слабата й светлина Бор виждаше достатъчно добре, за да различи контурите на съществото.

Видя го да идва, защото знаеше къде да гледа. В продължение на няколко минути беше наблюдавал инфрачервеното му излъчване върху дисплея на топлинния детектор, който държеше в ръката си и бавно движеше в полукръг над тъмната земя като магическа пръчка. Яркочервените стълбчета се редяха на дисплея в задния край на леката пластмасова маслиненозелена тръба, докато уредът засичаше разликите в повърхностната температура на топлокръвното същество и земята.

Той беше Бор и тялото си беше негово, можеше да го изостави, когато пожелае, и никой да не го види. Никой не можеше да го види сега в тази пустош посред нощ, хванал детектора като нивелир в ръката си, докато уредът засичаше топлината, излъчвана от жива плът, и го предупреждаваше чрез малките яркочервени стълбчета, които се редяха едно след друго по черното стъкло.

Вероятно съществото беше енот.

Глупаво същество. Бор мислено му говореше, докато седеше с кръстосани крака върху песъчливата почва и сканираше. Обхождаше с детектора потъналия в сенки бряг на канала и усещаше порутената стара къща зад себе си, усещаше как го зове. Главата му тежеше заради тапите за уши и дишаше шумно, като през шнорхел, потопен и безмълвен, когато не чуваш нищо друго, освен собственото си учестено дишане. Той не обичаше тапите за уши, но беше важно да си ги слага.

„Знаеш какво те чака сега — каза той мислено на съществото. — А може би не знаеш.“

Наблюдаваше как тъмната дебела маса пълзи ниско до земята. Движеше се като тромава пухкава котка и навярно беше котка. Бавно и безшумно, съществото се промъкваше между високите треви и шубраци, като ту потъваше в дебелите сенки под високите борове, ту излизаше от тях. Глупаво същество, вятърът духаше в неблагоприятна за него посока и то не можеше да усети присъствието му по миризмата, за да е нащрек.

Бор изключи детектора и го остави в скута си. После взе своята пушка „Мозберг 835 Улти-маг“ тип „помпа“, с камуфлажно покритие, и усети твърдия хладен приклад на лицето си, докато насочваше мерника към съществото.

То не побягна. Глупава гадина.

„Хайде. Бягай. Виж какво ще стане.“

Но съществото продължаваше да пълзи бавно и тромаво, ниско до земята, без ни най-малко да подозира грозящата го опасност.

Той усещаше бавните силни удари на собственото си сърце и чуваше учестеното си дишане, докато държеше съществото на мушка, а после натисна спусъка и оглушителен гръм разцепи нощта. Съществото подскочи и падна неподвижно на земята. Той махна тапите за уши и се заослушва за стон или мъркане, но не чу нищо такова, само шума от далечния трафик по Саут 27 и скърцането на собствените си обувки, докато ставаше и разтърсваше изтръпналите си крака. После бавно извади гилзата, пъхна я в джоба си и тръгна през храстите. Натисна бутона и лъчът на прожектора, прикрепен към пушката, освети съществото.

Беше котка, пухкава, на райета, с подут корем. Обърна я с крак. Беше бременна и за миг той се замисли дали да не я гръмне още веднъж, но се ослуша и не долови нищо, нито звук, нито движение, нямаше никакви признаци на живот. Съществото вероятно се е промъквало към къщата в търсене на храна. Представи си как надушва храната. Ако е надушило храна, значи в къщата имаше обитатели. Замисли се върху тази възможност, докато премяташе пушката през рамо, облягайки ръката си на приклада, както дървар носи своята брадва. Погледна мъртвото същество и се сети за дяланата фигура на дърваря в Коледния магазин, онази голяма фигура до вратата.

— Глупава твар — каза той.

— Не, ти си глупавата твар — прозвуча гласът на Бог зад него.

Той се обърна. Тя стоеше цялата в черно, една черна ефирна фигура на фона на лунната светлина.

— Казах ти да не правиш повече така.

— Тук никой не може да чуе — отвърна той, като прехвърли пушката на другото си рамо и отново видя фигурата на дърваря, така ясно, сякаш стоеше пред него.

— Не ме карай да ти го повтарям.

— Не знаех, че си тук.

— Знаеш къде съм, ако аз реша, че трябва да знаеш.

— Взех ти „Лов и риболов“. Два броя. И хартия за лазерния принтер.

— Казах ти да ми вземеш общо шест, включително две „Риболов с муха“ и две „Въдичарство и риболов“.

— Откраднах ги. Трудно беше да взема шест наведнъж.

— Тогава върви пак. Защо си толкова глупав? — Тя беше Бог. Тя имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет. — Ще правиш каквото ти кажа.

Бог беше жена, и това бе тя, нямаше друг. Тя се превърна в Бог, след като той извърши онова лошо нещо и го изпратиха далеч, много далеч, където беше студено и постоянно валеше сняг, а когато се върна, тя някакси се беше превърнала в Бог и му каза, че той е нейната ръка. Божията ръка. Бор.

Той наблюдаваше как Бог си отива и се стопява в нощта. После чу шума на двигателя, когато тя отлетя, отлетя по магистралата. И той се запита дали някога тя отново ще прави секс с него. Мислеше за това през цялото време. Откакто се превърна в Бог, отказваше да прави секс с него. Това е свят съюз, обясни му тя. Правеше секс с други хора, но не и с него, защото той беше нейната Ръка. Присмиваше му се и му казваше, че просто не можеш да правиш секс със собствената си ръка, нали така? Все едно да правиш секс със себе си. И се смееше.

— Постъпи глупаво, нали? — обърна се Бор към мъртвото бременно същество на земята.

Искаше да прави секс. Искаше му се веднага, докато гледаше мъртвото същество и го побутваше с върха на ботуша си и си мислеше за Бог и колко е прелестна гола, цялата в отпечатъци на ръце.

„Знам, че го искаш, Бор.“

„Така е. Искам.“

„Знам къде искаш да сложиш ръцете си. Права съм, нали?“

„Да.“

„Искаш да ги сложиш там, където позволявам на други хора да пипат, нали?“

„Ще ми се да не позволяваше на всеки. Да, искам да те докосвам там.“

Тя го караше да й прави червените отпечатъци на места, които той не искаше други хора да докосват, местата, където си беше сложил ръцете, когато извърши онова лошо нещо и го изпратиха далеч, на онова място, където беше студено и валеше сняг, където го сложиха в машината и пренаредиха молекулите му.