Хищник

28

На Скарпета й беше горещо в тъмния костюм, но нямаше какво да направи. Ако съблечеше сакото си, трябваше да го метне или закачи някъде, а тя не се разполагаше като у дома си на местопрестъпления, дори ако полицията не смяташе мястото за такова.

Още като влезе в къщата почти беше сигурна, че едната от сестрите страда от обсесивно-компулсивно разстройство. Прозорците, подът и мебелите бяха безупречно чисти и изрядно подредени. Килимчето беше идеално центрирано, а ресните му така добре подредени, сякаш бяха сресани. Тя погледна термостата на стената и си записа в бележника, че климатикът работи, а температурата в хола е двадесет и два градуса.

— Някой нагласявал ли е термостата? — попита тя. — Така ли е бил преди?

— Всичко е оставено както е било — отговори Реба, която беше в кухнята с криминолога от академията Лекс. — С изключение на печката. Жената, която дошла да търси Ев и Кристин, изключила котлона.

Скарпета си отбеляза, че в къщата няма алармена система.

Реба отвори хладилника.

— Мисля да наръся първо вратите на шкафа — каза тя на Лекс. — Така или иначе сме тук, може да наръсим всичко. Тук няма достатъчно храна за две подрастващи момчета — тази забележка беше отправена към Скарпета. — Изобщо няма много за ядене. Мисля, че са били вегетарианци.

Тя затвори вратата на хладилника.

— Прашецът ще съсипе растението — отбеляза Лекс.

— Е, както решиш.

— Знаем ли в колко часа са се прибрали от църква миналия четвъртък? Предполагаме, че са се прибрали — поправи се Скарпета.

— Службата е свършила в седем, Ев и Кристин са останали още малко да разговарят с хората. После са отишли в офиса на Ев за някаква среща. Офисът е много малък. И църквата е много малка. Помещението, където се провеждат службите, едва ли побира повече от петдесетина души, поне така ми се стори.

Реба излезе от кухнята и отиде в хола.

— Среща с кого и къде са били момчетата през това време? — попита Скарпета, като вдигна една възглавничка от дивана с флорален десен.

— Няколко от църковните деятелки са се събрали. Не знам как точно им се казва. Това са жените, които движат нещата в църквата, и доколкото разбрах, момчетата не са били на тази среща, не знам какво са правили, дивели са наоколо вероятно. После са си тръгнали с Ев и Кристин, към осем вечерта.

— В четвъртък вечерта винаги ли има такива срещи след службата?

— Така мисля. Редовните им служби са в петък вечер, затова се събират предната вечер. Има някаква връзка с разпети петък, когато Бог умрял заради нашите грехове. Те не казват „Исус“, само „Бог“ и вярват в греха и ада. Странна е тази църква, по-скоро е нещо като секта, ако питате мен. Сигурно използват змии21 и тем подобни.

Лекс сипа малко черен оксид върху лист хартия. Белият кухненски плот беше захабен, но чист и абсолютно празен. Тя потопи четката в прашеца и започна да го нанася по гладката повърхност с леки кръгови движения, които оставяха грапави саждиви петна там, където прашецът полепваше по мастните вещества или други латентни останки.

— Не открих портфейл или дамска чанта или нещо такова — съобщи Реба на Скарпета. — Което подсилва подозрението ми, че са избягали.

— Може да те отвлекат и да си вземеш чантата — отвърна Скарпета. — Хората ги отвличат с портфейлите им, ключовете, колите, децата им. Преди няколко години работих по едно отвличане, завършило с убийство, където на жертвата й било позволено да си вземе куфар с багаж.

— И аз знам за разни случаи, в които всичко е нагласено да изглежда уж като престъпление, а всъщност хората просто са духнали. Може би онова странно телефонно обаждане, за което ми казахте, е било от някой перко от църквата.

Скарпета влезе в кухнята, за да огледа печката. Върху един от задните котлони имаше захлупен меден тиган, като металът беше тъмносив на цвят и на резки.

— Този котлон ли е бил включен? — попита тя и отхлупи тигана.

Вътрешността от неръждаема стомана сега беше тъмносива на цвят. Лекс шумно откъсна парче тиксо.

— Когато дошла жената от църквата, левият заден котлон бил на едно, а тиганът бил адски нагорещен и празен — отвърна Реба. — Поне така ми казаха.

Скарпета забеляза щипка фин сиво-бял прах в тигана.

— Може би е имало нещо все пак. Най-вероятно олио. Но не храна. На плота не е имало храна, нали? — попита тя.

— Виждате мястото така, както го заварих тогава. А жената от църквата каза, че не е видяла извадена храна.

— Малко от свода на пръст, но повечето са размазани — каза Лекс, като отлепи от плота тиксо с дължина няколко сантиметра. — Не мисля да се занимавам с шкафовете. Дървото не е благодатна повърхност. Няма нужда да ги съсипваме излишно.

Скарпета отвори вратата на хладилника и студеният въздух я лъхна в лицето, докато оглеждаше рафтовете един по един. Имаше останки от пуешки гърди, което значеше, че поне един от обитателите не е вегетарианец. Имаше още марули, пресни броколи, спанак, целина и моркови, много моркови, деветнадесет пакета от онези дребни обелени морковчета, които стават за бърза нискокалорийна закуска.

Плъзгащата се врата на верандата на госпожа Симистър беше отключена и Марино стоеше на тревата пред нея и се оглеждаше.

Погледна отвъд канала към бледооранжевата къща, чудейки се дали Скарпета е открила нещо. А може би вече си е тръгнала. Той закъсня, докато качи мотора на ремарке да го закара до хангара и да му сменят гумата. А после се забави още малко да разговаря с останалите хора по поддръжката, както и с някои студенти и преподаватели, чиито коли бяха на паркинга, с надеждата някой да е видял нещо. Никой не беше видял или чул нищо. Поне така казаха.

Той открехна плъзгащата се врата на госпожа Симистър и я повика по име.

Никой не отговори и той силно почука по стъклото.

— Има ли някого? — извика високо. — Ехо?

После пак опита да й се обади, но телефонът продължаваше да дава заето. Видя, че Скарпета го е търсила преди известно време, вероятно докато е карал на път за насам. Обади й се.

— Какво става при теб? — направо попита той.

— Реба твърди, че никога не е чувала за госпожа Симистър.

— Някой се ебава с нас — отвърна той. — И в църквата не членува. Църквата на изчезналите хора. А сега не отваря вратата. Ще вляза вътре.

Като хвърли последен поглед на бледооранжевата къща, Марино широко отвори плъзгащата се врата и стъпи на верандата.

— Госпожо Симистър? — провикна се той. — Има ли някого? Полиция!

Вътрешната плъзгаща се врата също беше отключена и той влезе в трапезарията, огледа се, изчака и пак я извика по име. Някъде в дъното на къщата работеше телевизор, звукът беше силно увеличен, и той се запъти натам с изваден пистолет. Докато вървеше по коридора, чуваше как публиката се смее в някакво токшоу.

— Госпожо Симистър? Има ли някого?

Телевизорът се намираше в една вътрешна стая, вероятно спалня, чиято врата беше затворена. Той се поколеба за миг и отново я извика по име. После почука, заудря по вратата, накрая влезе вътре и видя кръв, едно малко тяло върху леглото и това, което беше останало от главата.