Хищник

55

Доктор Бронсън беше в своя кабинет и наместваше едно предметно стъкло на микроскопа, когато Марино почука на отворената врата.

Доктор Бронсън беше умен и компетентен, винаги изряден в колосана бяла лабораторна престилка. Той беше свестен шеф. Но не можеше да се откъсне от миналото. Продължаваше да прави всичко така, както се е правело в миналото, което важеше и за подхода му към хората. Марино се съмняваше, че доктор Бронсън си прави труда да се занимава с двойни проверки или верификация на информацията, което би трябвало да е стандартна практика в днешния свят.

Той отново почука, този път по-силно, и доктор Бронсън вдигна поглед от микроскопа.

— Заповядай, заповядай — каза той с усмивка. — На какво дължа тази чест?

Той беше човек от стария свят, приветлив и любезен, с абсолютно плешива глава и воднисти сиви очи. В пепелника на изрядно подреденото му бюро седеше изстинала лула от корен на изтравниче и в кабинета винаги се усещаше лекото ухание на ароматен тютюн.

— Поне тук, на юг, ви позволяват да пушите вътре — каза Марино, като придърпа един стол.

— А знам, че не бива — отвърна доктор Бронсън. — Жена ми постоянно ми повтаря, че ще хвана рак на гърлото или езика. Казвам й, че ако това стане, поне няма да се оплаквам много, като си отивам.

Марино си спомни, че не е затворил вратата, стана, затвори я и седна отново на стола.

— Ако ми отрежат езика или гласните струни, няма да мога много да мрънкам — каза доктор Бронсън, като че ли Марино не беше схванал шегата.

— Дошъл съм за няколко неща — започна Марино. — Първо, искаме да пуснем една проба от ДНК-то на Джони Суифт. Доктор Скарпета каза, че в папката по неговия случай трябва да има няколко ДНК-карти.

— Тя трябва да заеме моето място, знаеш ли. Не бих имал нищо против, ако тя е човекът, който седне на моя стол — каза доктор Бронсън и по тона му Марино осъзна, че най-вероятно докторът е съвсем наясно какво мислят хората.

Всички искаха той да се пенсионира. Искаха да се пенсионира още преди години.

— Аз построих това място — продължи той. — Не мога да позволя някой случаен човек да дойде и да съсипе всичко. Няма да е честно към обществото. И със сигурност няма да е честно към служителите ми — каза той, като вдигна телефона и натисна един бутон. — Поли? Донеси ми, ако обичаш, папката по случая Джони Суифт. Ще ни трябват всички съответни документи. — Слуша известно време и после каза: — Защото трябва да дадем една ДНК-карта на Пит. Нужна им е за нещо в лабораторията.

Той затвори телефона, свали си очилата и ги избърса с носна кърпичка.

— Да разбирам ли, че има някакво развитие по случая? — попита той.

— Така мисля — отвърна Марино. — Когато знаем със сигурност, вие пръв ще научите. Но за момента мога да кажа, че се появиха разни неща, по които съдим, че е много вероятно Джони Суифт да е бил убит.

— С удоволствие ще променя начина на смърт, ако го докажете. И без това не бях много доволен от този случай. Но аз трябва да се придържам към доказателствата, а при разследването не излезе нищо значимо, което да доведе към нещо сигурно. Самоубийство е по-скоро подозрение, отколкото заключение.

— Нищо значимо, с изключение на това, че пушката не е била намерена на местопрестъплението — не се сдържа да му напомни Марино.

— Знаеш ли, Пит, стават доста странни неща. Не мога да ти опиша колко пъти ми се е случвало да се появя на местопрестъпление и да видя, че семейството е съсипало цялата сцена, само за да запазят достойнството на техния близък. Особено при случаи на автоеротична асфиксия. Когато пристигна, в цялата къща няма нито едно порнографско списание или аксесоар. Същото е при самоубийствата. Семействата не искат това да се разчува или някой друг да прибере парите от застраховката, затова скриват пистолета или ножа. Способни са на какво ли не.

— Трябва да поговорим за Джо Еймъс — каза Марино.

— Огромно разочарование — отвърна доктор Бронсън, като обичайното му любезно изражение се помрачи. — Истината е, че съжалявам, че го препоръчах на вашата изключителна институция. Но най-вече съжалявам за Кей, защото тя заслужава много повече от този арогантен кучи син.

— Това щях да ви питам и аз. Защо го препоръчахте? Въз основа на какво?

— Неговото впечатляващо образование и препоръките му. Има доста солиден гръб.

— Къде са документите му? При вас ли са? Оригиналите?

— Разбира се. Запазих оригиналите. Изпратих по едно копие на Кей.

— Когато преглеждахте тези натруфени дипломи и препоръки, проверихте ли ги, за да се уверите, че са истински? — попита Марино, макар да му беше крайно неприятно. — В наше време много неща могат да се изфабрикуват. Особено като разполагаме с компютърна графика, интернет и какво ли още не. Затова и кражбите на идентичност се превърнаха в такъв проблем.

Доктор Бронсън изтъркаля своя стол до офис шкафа й отвори едно чекмедже. Зарови с пръсти прилежно подредените по азбучен ред папки и извади тази с името на Джо Еймъс. Подаде я на Марино.

— Заповядай — каза той.

— Имате ли нещо против да остана тук още малко?

— Не знам защо Поли се забави толкова — каза доктор Бронсън и изтъркаля стола си обратно до микроскопа. — Върши си работата спокойно, Пит. Аз ще се заема отново с микроскопа. Тъжна история. Намерили горката жена в плувния басейн. — Той нагласи фокуса и се надвеси над окуляра. — Намерила я десетгодишната й дъщеричка. Въпросът е дали се е удавила, или е претърпяла някакво друго фатално събитие, например инфаркт на миокарда. Страдала е от булимия.

Марино започна да преглежда препоръките, които деканите на различни медицински факултети и други патолози бяха написали за Джо Еймъс. Видя и автобиографията му, беше дълга пет страници.

— Доктор Бронсън? Обаждали ли сте се на някой от тези хора? — попита Марино.

— За какво? — каза доктор Бронсън, без да вдига поглед от микроскопа. — Няма стари белези по сърцето. Разбира се, ако е получила инфаркт и е живяла няколко часа, нищо няма да видя. Питах ги дали има вероятност да се е прочиствала по-рано. Това наистина може да ти съсипе електролитите.

— За Джо — отвърна Марино. — За да проверите дали тези големи клечки наистина го познават.

— Разбира се, че го познават. Нали са му написали всички тези препоръки.

Марино вдигна една от препоръките към светлината. Забеляза воден знак, който приличаше на корона, прободена с меч. Вдигна към светлината една по една и останалите препоръки. Всичките имаха същия воден знак. Служебните щампи изглеждаха убедителни, но понеже не бяха с вдлъбнати или изпъкнали букви, можеше просто да са сканирани или възпроизведени посредством някакъв графичен софтуер. Той взе една от препоръките, подписана от главен патолог Джон Хопкинс, и набра номера. Обади му се рецепционистка.

— Не е в града — информира го тя.

— Обаждам се относно доктор Джо Еймъс — каза Марино.

— Кой?

Той обясни и я помоли да провери.

— Написал е препоръка за Джо Еймъс преди малко повече от година — каза й Марино. — На седми декември. В края на листа пише, че напечаталият писмото е с инициали ЛФЦ.

— Тук не работи никой с такива инициали. Обикновено аз пиша този род документи, но това определено не са моите инициали. За какво става въпрос?

— Просто елементарен случай на измама — отвърна Марино.