Хищник

8

Рано на другата сутрин снегът валеше косо над залива Кейп Код и се топеше във водата. Тънката ивица плаж, която се виждаше от прозорците на Луси, беше едва посипана, но близките покриви и терасата на спалнята й тънеха под дебел слой сняг. Тя дръпна завивката до брадичката си и се загледа през прозореца към водата и снега, недоволна, че трябваше да стане и да се занимава със спящата до нея Стиви.

Не биваше да ходи в „Лорейнс“ миналата нощ. Щеше й се да не беше ходила и не можеше да се отърве от тази мисъл. Отвращаваше се от себе си и искаше час по-скоро да се махне от тази къщичка с дървен покрив, овехтели мебели и тясна мръсна кухня с остарели уреди. Тя зарея поглед в хоризонта, където ранната утрин менеше цвета си във всички нюанси на сивото, а снегът се сипеше почти така силно както миналата нощ. Замисли се за Джони. Беше дошъл тук, в Провинстаун, седмица преди да умре, и се беше запознал с някаква жена. Луси отдавна трябваше да е открила това, но не можеше. Не можеше да го понесе. Загледа се в равномерното дишане на Стиви.

— Будна ли си? — попита Луси. — Време е да ставаш.

Пак погледна снега и дивите патици, които се гмурках по набраздената сива повърхност на залива, и се зачуди кат не замръзват. Знаеше, че перата имат и затопляща функция, но въпреки това й беше чудно как едно топлокръвно същество може да плува на воля в ледена вода посред снежна буря. Стана й студено под завивките, почувства в себе си хлад и отвращение, докато лежеше по сутиен и бикини и закопчана до долу риза.

— Стиви, събуди се. Трябва да излизам — каза тя високо Стиви не реагира, продължаваше да диша бавно и ритмично, а на Луси й се повдигаше от угризения, яд и отвращение, защото въпреки усилията си не можеше да престане да върши това, а така го мразеше. Почти цяла година успяваше да се възпре, казвайки си „стига толкова“, но после идваше една нощ като снощната, и не беше нито умно, нито логично, и после винаги, винаги съжаляваше, защото беше унизително и трябваше да се откъсне от тази ситуация и да продължава да лъже. Нямаше избор. Животът не й беше оставил избор. Беше доста затънала, за да може да промени нещо, а и някои решения вече бяха взети вместо нея. Още не можеше да повярва. Тя докосна чувствителните си гърди и подутия си корем, за да се увери, че е истина, и въпреки това не можеше да го проумее. Как можа да й се случи това?

Как е възможно Джони да е мъртъв?

Тя така и не се зае с неговия случай. Просто си тръгна и отнесе своите тайни със себе си.

„Съжалявам“ — промълви мислено тя, надявайки се, че където и да беше сега, той знаеше какво става в душата й, както бе знаел някога, само че по различен начин. Може би сега умееше да чете мислите й. Може би щеше да разбере защо се беше оттеглила, приемайки, че сам си е причинил това. Може би е бил в депресия. Може би се е чувствал съсипан. Тя никога не повярва на версията, че брат му го е убил. Не допускаше и възможността някой друг да го е направил.

И тогава Марино получи онова телефонно обаждане, онова зловещо обаждане от Бор.

— Трябва да ставам — рече тя на Стиви.

После се пресегна за пистолета „Колт Мустанг .380“, който лежеше на масичката до леглото.

— Хайде, събуди се.

Базил Дженрет лежеше на металното легло в килията си, покрит с тънко одеяло като онези, които не пропускат отровните газове като цианид в случай на пожар. Матракът беше тънък и твърд и също не би пропуснал смъртоносните газове в случай на пожар. Инжекцията би била неприятна, електрическият стол още по-зле, но газова камера — не. Да се задавяш, да не можеш да дишаш, да се задушаваш. Не, господи, само това не!

Когато гледаше матрака, докато си оправяше леглото, винаги си мислеше за пожари и си представяше как не може да диша. Не беше чак толкова лош. Поне не беше причинявал никому онова, което учителят по пиано му причиняваше, докато накрая Базил спря да ходи на уроци, независимо колко силно го биеше майка му с колана. Заряза уроците и за нищо на света не би се върнал там за поредното давене, едва ли не задушаване. Но не беше се сещал за това скоро, докато някой не спомена газовата камера. Макар да знаеше, че в Гейнсвил екзекуциите се правят чрез инжекция, надзирателите го плашеха с газова камера и се заливаха от смях, като го гледаха как се свива на кълбо върху леглото и започва да трепери.

Но вече нямаше защо да се тревожи за газовата камера или друг вид екзекуция. Сега беше научен обект.

Базил се заслуша да чуе отварянето на чекмеджето в долната част на металната врата в очакване на подноса със закуската.

Не можеше да види, че навън се е съмнало, защото килията нямаше прозорец, но знаеше, че е сутрин, защото чуваше надзирателите, които правеха своите утринни обиколки, и шума от отварящи се и затварящи се чекмеджета, докато другите затворници получаваха своите бисквити и яйца с бекон, понякога пържени, понякога бъркани. Той подушваше храната, докато лежеше на нетоксичния матрак, завит с нетоксичното одеяло и си мислеше за пощата. Трябваше да си я получи. Беше страшно изнервен и ядосан. Чу стъпки, след което видя дебелото черно лице на чичо Рем да се появява зад решетестия отвор високо във вратата.

Така го наричаше Базил. Чичо Рем. Затова и вече не си получаваше пощата. Не беше я получавал от месец.

— Искам си пощата — каза той на чичо Рем, чието лице се виждаше зад решетката. — Имам конституционно право да я получа.

— Защо си мислиш, че някой ще ти пише, жалък задник такъв? — попита лицето зад решетката.

Базил не можеше да види много, само тъмната форма на лицето и влажните очи, които се взираха в него. Той знаеше как да се справя с очите, как да ги изгаси, за да не му блестят и за да не виждат местата, които не бива да видят, преди да потъмнеят и да полудеят, и това почти го задушаваше. Не можеше да свърши кой знае какво в тази килия за самоубийци и гневът и безпокойството свиваха стомаха му на топ — Знам, че имам поща — каза Базил. — Искам си я.

Лицето изчезна и се отвори чекмеджето. Базил стана от леглото, взе подноса, а чекмеджето в дъното на дебелата сива метална врата се затвори с трясък.

— Дано никой не ти е плюл в яденето — каза чичо Рем през решетката. — Да ти е сладко.

Луси усещаше студенината на дървения под с босите си крака, докато се връщаше към спалнята. Стиви спеше под завивките и Луси остави две чаши кафе на масичката до леглото, след което пъхна ръка под матрака за пълнителите на пистолета. Може и да беше постъпила безразсъдно миналата нощ, но не беше чак толкова безразсъдна, че да остави пистолета си зареден, когато има непознат в къщата.

— Стиви? — рече тя. — Хайде, събуди се. Хайде!

Стиви отвори очи и видя Луси, седнала на ръба на леглото, да зарежда пистолета си.

— Каква гледка! — промълви тя през прозявка.

— Трябва да тръгвам — каза Луси, като й подаде чаша кафе.

Стиви отново погледна към пистолета и каза:

— Сигурно ми имаш доверие, щом си го оставила там цяла нощ.

— А защо да ти нямам доверие?

— Не знам, мисля, че вие, адвокатите, би трябвало да се притеснявате от всички онези хора, чийто живот сте съсипали — отвърна Стиви. — Човек никога не може да е сигурен за хората в наше време.

Луси й беше казала, че е адвокат от Бостън. Вероятно доста от представите на Стиви бяха погрешни.

— Откъде знаеш, че обичам кафето чисто?

— Не знаех — отвърна Луси. — Но в къщата няма нито мляко, нито сметана. Наистина трябва да тръгвам.

— Мисля, че е по-добре да останеш. Няма да съжаляваш. Така и не довършихме снощи, нали? Така ме напои и ме дрогира, че въобще не успях да ти сваля дрехите. За пръв път ми се случва.

— Май доста неща ти бяха за пръв път.

— Не си свали дрехите — напомни й Стиви, отпивайки от кафето си. — Наистина не ми се беше случвало досега.

— И ти не беше много на себе си.

— Но бях достатъчно на себе си, за да опитам. Не е късно да опитаме пак.

После седна в леглото, намествайки се удобно между възглавниците, а завивката се смъкна от гърдите й и разкри настръхналите й зърна. Тя много добре знаеше с какво разполага и как да го използва и Луси дълбоко се съмняваше, че случилото се снощи й е било за пръв път, както и всичко останало.

— Господи, как ме боли главата! — рече Стиви с ясното съзнание, че Луси я наблюдава. — Нали ми каза, че от добрата текила не боли глави?

— Но ти я смеси с водка.

Стиви намести възглавниците зад гърба си и завивката се смъкна още по-надолу, до ханша. После отметна от очите си тъмнорусата си коса и представляваше невероятна гледка на утринната светлина, но Луси не искаше да има вече нищо общо с нея, а и отново се отврати от червените отпечатъци на ръце.

— Помниш ли, че снощи те попитах за тях? — рече Луси, като ги гледаше.

— Снощи се интересуваше от много неща.

— Попитах те откъде ги имаш?

— Защо не дойдеш при мен в леглото — рече Стиви, като потупа мястото до себе си, а очите й сякаш изгаряха кожата на Луси.

— Сигурно е боляло. Освен ако не са имитация, а аз мисля, че е така.

— Мога да ги изтрия с лакочистител или бебешко олио, но съм сигурна, че ти нямаш лакочистител или пък бебешко олио.

— И какъв е смисълът? — попита Луси, като продължаваше да гледа отпечатъците.

— Не беше моя идея.

— А чия?

— На една досадница. Тя ми ги прави, а аз после си ги трия.

Луси се намръщи и я погледна недоверчиво.

— Позволяваш на някого да ти ги рисува по тялото? Звучи ми малко извратено — рече тя и усети как я пронизва тръпка на ревност, като си представи, че някой рисува по голото тяло на Стиви. — Не е нужно да ми казваш коя е — добави тя, сякаш не я интересуваше.

— Много по-добре е да си този, който ги прави — рече Стиви и Луси отново усети тръпката на ревност. — Ела тук — каза тя с гальовен глас, като отново потупа леглото.

— Трябва да тръгваме. Имам работа — отвърна Луси, взе торбест черен панталон, широк черен пуловер и пистолета си и ги понесе към тясната баня до спалнята.

Влезе вътре, затвори вратата и я заключи. После се съблече, без да се поглежда в огледалото, като през цялото време й се искаше това, което се бе случило с тялото й, да беше въображаемо или само един лош сън. Под душа се опипа да види дали нещо се е променило и отново избягваше огледалото, докато се бършеше.

— Я се виж само — каза Стиви, когато Луси излезе от банята, облечена и унила, в много по-лошо настроение отпреди няколко минути. — Приличаш на таен агент. Наистина си страхотна. Искам да бъда точно като теб.

— Не ме познаваш.

— След снощи знам достатъчно — каза Стиви, като мереше Луси с поглед от горе до долу. — Кой не би искал да бъде като теб? Сякаш не де страхуваш от нищо. Така ли е?

Луси се наведе и оправи чаршафите около тялото на Стиви, като я зави до брадичката. Лицето на Стиви се промени, тя се стегна и заби поглед в леглото.

— Извинявай, не исках да те обидя — промълви тихо, а бузите й почервеняха.

— Тук е студено. Завих те защото…

— Няма нищо. И друг път се е случвало — рече Стиви, като вдигна поглед, а очите й бяха бездънна бездна от страх и тъга. — Намираш ме грозна, нали? Грозна и дебела. Вече не ме харесваш, на дневна светлина.

— Ти си всичко друго, но не грозна и дебела — каза Луси. — И много те харесвам. Просто… По дяволите, съжалявам. Не исках да…

— Не се изненадвам. Защо някой като теб ще хареса такава като мен? — рече Стиви, стана и се загърна изцяло с одеялото. — Можеш да имаш всеки. Признателна съм ти. Благо даря. Няма да кажа на никого.

Луси остана безмълвна. Стиви взе своите дрехи от хола и се облече, като през цялото време трепереше, а устните й леко потръпваха.

— За бога, Стиви, моля те, не плачи!

— Поне ме наречи с точната дума!

— Какво искаш да кажеш?

Стиви я погледна с огромни, потъмнели и уплашени очи и каза:

— Искам да си тръгвам, моля. Няма да кажа на никого Благодаря, много съм признателна.

— Какво ти става, защо говориш така? — недоумяваше Луси.

Стиви взе своето дълго черно палто с качулка и го облече, Луси я наблюдаваше през прозореца как се отдалечава под сипещия се сняг, а дългото й черно палто се поклащаше около високите й черни ботуши.