Хищник

10

Часовникът на стената над етажерката с книги показваше дванадесет и половина на обяд и адвокатът на едно момче, което по всяка вероятност беше убило новороденото си братче, преглеждаше спокойно документите по делото от другата страна на бюрото на Кей Скарпета.

Дейв беше млад, мургав и добре сложен мъж, от онези, чиито иначе неправилни черти се съчетаваха по един доста приятен начин. Той беше известен със своите темпераментни защитни речи в областта на малпрактиката, и когато идваше в академията, секретарките и студентките все си намираха повод да минават покрай кабинета на Скарпета, с изключение на Роуз, разбира се. Тя беше секретарка на Скарпета от петнадесет години, отдавна беше надхвърлила пенсионна възраст и не се поддаваше особено на мъжкия чар, освен на Марино — вероятно единственият мъж, чието внимание тя с удоволствие приемаше. Скарпета вдигна телефона, за да я попита къде е той. Трябваше да е тук за срещата.

— Опитах да се свържа с него снощи — информира я Скарпета по телефона. — Няколко пъти.

— Ще пробвам да го открия — каза Роуз. — Напоследък се държи малко странно.

— Не само напоследък.

Дейв беше отметнал глава назад и четеше доклада от аутопсията през очила с рогови рамки, паднали ниско на носа му.

— Последните няколко седмици е дори още по-зле. Имам усещането, че е замесена жена.

— Виж дали ще го намериш.

Затвори телефона и погледна през бюрото да види дали Дейв е готов да й зададе своите предубедени въпроси относно поредната трудна смърт, с която срещу солиден хонорар смяташе да се справи. За разлика от повечето полицейски участъци, които търсеха помощта на експертите от академията, адвокатите обикновено плащаха, и като правило тези, платежоспособните, представляваха хора, които бяха абсолютно виновни.

— Марино няма ли да дойде? — попита той.

— Опитваме се да го открием.

— След по-малко от час ще вземам показания — каза той. И като прелисти една страница от доклада, добави: — В крайна сметка всичко води до заключението за удар и нищо повече.

— Не мога да кажа това в съда — рече Скарпета, като разлистваше доклада и четеше подробностите от една аутопсия, която не беше извършила. — Принципно субдуралец хематом може да се получи в резултат от удар, в конкретния случай предполагаемото падане от кушетката върху теракота, но е много малко вероятно; по-вероятната причина е някакво силно разтърсване, което е довело до сътресение на мозъка, субдурален кръвоизлив и поражения в гръбначния мозък.

— Но за кръвоизлива в ретината сме единодушни, че може да е резултат от травма, като например удрянето на главата в пода, нали?

— Не и при такова кратко падане. Повтарям, по-вероятната причина е рязкото разтърсване на главата напред-назад. Точно както е казано в доклада.

— Не ми помагаш много, Кей.

— Ако не искаш безпристрастно мнение, намери си друг експерт.

— Няма друг. Ти си ненадмината — рече той с усмивка. — А какво ще кажеш за недостига на витамин К?

— Ако са му взели кръв преди смъртта, която показва протеиново-провокиран недостиг на витамин К — отвърна тя. — Ако ще търсиш под вола теле.

— Проблемът е, че нямаме такава кръв. Умряло е на път за болницата.

— Това вече е проблем.

— Е, не може да се докаже, че детето е разтърсвано. Няма ясни и неопровержими доказателства.

— Ясно е обаче, че никоя майка не би оставила новороденото си дете на грижите на четиринадесетгодишния му брат, който вече два пъти е бил в затвор за малолетни заради побой на други деца и е известен с избухливия си нрав.

— Но няма да го кажеш.

— Не.

— Виж, от теб искам само да посочиш, че няма неоспорими доказателства, че детето е било разтърсвано.

— Но ще посоча също, че няма неоспорими доказателства и за обратното и че не намирам грешки в доклада за аутопсията.

— Тази академия е върхът! — каза Дейв, ставайки от стола. — Но да ти кажа честно, усложнявате ми живота. Марино не става за шоу. Сега и ти ме оставяш на сухо.

— Съжалявам за Марино.

— Може би трябва да го контролираш по-добре.

— Едва ли е възможно.

Дейв запаса ярката си раирана риза, стегна ярката си копринена вратовръзка и облече шитото по поръчка копринено сако. После подреди документите и ги сложи в куфарчето от крокодилска кожа.

— Носят се слухове, че се занимаваш със случая Джони Суифт — каза той, като щракна сребърните закопчалки.

Скарпета се сепна за момент. Не можеше да си представи откъде Дейв би могъл да знае. Но каза само:

— Отдавна не обръщам внимание на слухове, Дейв.

— Брат му държи един от любимите ми ресторанти в Саут Бийч. Казва се „Слухове“, колко иронично! Лоръл имаше някои проблеми, както знаеш.

— Нищо не знам за него.

— Една сервитьорка от ресторанта разпространява версията, че Лоръл е убил брат си за пари, които евентуално му е оставил в завещанието си. Твърди също, че Лоръл имал навици, които не можел да си позволи.

— Звучи ми като клюка. Или пък му има зъб.

Дейв се отправи към вратата.

— Не съм говорил с нея. Всеки път, когато я потърся, нея я няма. Аз лично смятам, че Лоръл е много приятен тип, но ми се струва странно съвпадение, че тъкмо когато се появиха тези слухове, случаят на Джони се възобновява.

— Не съм чувала някога да е приключвай — каза Скарпета.

Снежинките бяха остри и леденостудени, а тротоарите и улиците — заскрежени от сняг. Почти нямаше хора.

Луси отпиваше от чаша силно еспресо и вървеше с бързи крачки към „Анкор Ин“, където преди няколко дни се беше регистрирала с фалшиво име, за да може да скрие взетия под наем „Хамър“. Не беше го паркирала нито веднъж пред къщата, защото не искаше непознати хора да знаят какво кара. Тя сви по един тесен път, който я заведе до малкия паркинг до водата, където джипът я чакаше, затрупан със сняг. Отключи вратите, запали двигателя и включи подгряването на стъклата. Заобиколена от изпотените побелели прозорци се чувстваше като в иглу.

И тъкмо се обаждаше на един от своите пилоти, когато изведнъж някаква ръка в ръкавица започна да бърше страничния прозорец и през стъклото се показа лице под черна качулка. Луси прекъсна обаждането и остави телефона на седалката.

Тя дълго съзерцава лицето на Стиви, след което бавно смъкна стъклото, докато умът й трескаво преценяваше възможностите. Не беше добре, че са я проследили. А още по-лошото беше, че не е забелязала.

— Какво правиш тук? — попита Луси.

— Исках само да ти кажа нещо.

Изражението на Стиви беше трудно за разгадаване. Може би всеки момент щеше да се разплаче и беше изключително разстроена и наранена или пък студеният остър вятър откъм залива караше очите й така да блестят.

— Ти си най-страхотният човек, когото някога съм срещала — каза Стиви. — Ти си моят герой. Моят нов герой.

Луси не беше сигурна дали не й се подиграва. Може би не.

— Стиви, трябва да стигна до летището.

— Все още не са започнали да отменят полетите. Но времето щяло да бъде ужасно до края на седмицата.

— Благодаря за прогнозата — рече Луси, а очите на Стиви запазваха същото настойчиво и обезпокоително изражение. — Виж, съжалявам. Не исках да те обидя.

— Не си ме обидила — каза Стиви, сякаш за пръв път чува за това. — Изобщо не си ме обидила. Не мислех, че толкова ще те харесам. Исках да те намеря, за да ти го кажа. Запомни го в някое ъгълче на умната си глава и може би ще си го спомниш в някой тежък ден. Просто никога не съм си представяла, че толкова много ще те харесам.

— Все това повтаряш.

— Вълнуващо е. Даваш вид на толкова уверена в себе си, дори арогантна. Корава и недостъпна. Но разбрах, че не си такава вътре в себе си. Странно как нещата се оказват различни от това, което очакваш.

През отворения прозорец на джипа вътре навяваше сняг.

— Как ме откри? — попита Луси.

— Върнах се до къщата, но теб те нямаше. Последвах стъпките ти по снега и те ме доведоха тук. Кой размер? Навярно осми. Не беше трудно.

— Виж, съжалявам за…

— Моля те — каза Стиви властно, настойчиво. — Знам, че не съм ти просто поредната бройка, както се казва.

— Не съм такава — каза Луси, но беше.

И го знаеше, макар да не би го описала по този начин. Чувстваше се зле заради Стиви. Чувстваше се зле заради леля си, заради Джони, заради всички, чието доверие не беше оправдала.

— Някои биха казали, че ти за мен си поредната бройка — каза Стиви закачливо, с онзи познат съблазнителен глас, и на Луси не й се искаше пак да усети тръпката по тялото си.

Стиви отново беше уверена в себе си, отново пълна с тайни, отново невероятно привлекателна.

Луси включи на задна, а снегът и вятърът щипеха лицето й.

Стиви бръкна в джоба на палтото си, извади парче хартия и й го подаде през отворения прозорец.

— Телефонът ми — каза тя.

Кодът беше 617, Бостън. Не беше казвала на Луси къде живее, а и Луси не беше я питала.

— Това беше всичко, което исках да ти кажа — рече Стиви. — И честит Свети Валентин!

Гледаха се една друга през отворения прозорец, двигателят работеше, а черното палто на Стиви побеляваше от сипещия се сняг. Тя беше красива и Луси усети тръпката, която беше почувствала в „Лорейнс“. Мислеше, че се е отървала от нея, но не беше.

— Аз не съм като другите — каза Стиви и гледаше Луси в очите.

— Не, не си.

— Това е номерът на мобилния ми. Всъщност живея във Флорида. След като напуснах Харвард, не си направих труда да си сменя номера. Не си струваше, ползвам безплатни минути, нали разбираш.

— Учила си в Харвард?

— Обикновено не го споменавам. Някои се стряскат.

— Къде живееш във Флорида?

— Гейнсвил. Честит Свети Валентин! — повтори тя. — Надявам се да се окаже най-специалният, който някога си прекарвала.