Хищник

41

В порутената къща беше горещо, а въздухът застоял и тежък. Миришеше на плесен и гранясала храна и вонеше като отходно място.

Бор се движеше уверено в мрака от стая в стая, като по усет и по мириса знаеше къде точно се намира. Когато луната светеше ясно, както тази вечер, очите му задържаха лунната светлина и той виждаше така добре, сякаш беше ден. Виждаше отвъд сенките, сякаш те не съществуваха. Виждаше червените резки по лицето и шията на жената, потта, която блестеше по мръсната й бяла кожа, виждаше страха в очите й, отрязаната й коса, посипана по матрака и пода, а тя не можеше да го види.

Той тръгна към нея, към вмирисания мръсен матрак върху разпадащия се дървен под, където тя седеше, облегната на стената, с опънати напред крака, върху които беше метната яркозелената роба. Останките от косата й стърчаха нагоре, сякаш беше бръкнала в контакт или видяла призрак. Беше проявила достатъчно благоразумие да остави ножицата върху матрака. Той я взе и с върха на ботуша си понамести яркозелената роба, чуваше нейното дишане и усещаше погледа й като две мокри петна върху себе си.

Беше взел нейната красива зелена роба, метната на дивана. Тя тъкмо я бе донесла от колата, от църквата, където беше облечена с нея преди няколко часа. Взе робата, защото я хареса. Сега тя беше овехтяла и намачкана и му напомняше на убит дракон, свлечен на земята. Той беше пленил дракона. Чудовището беше негово и разочарованието му от това, в което се беше превърнало, го правеше нервен и агресивен. Драконът не беше оправдал неговите надежди. Беше го предал. Когато яркото му зелено тяло се носеше волно и красиво по въздуха и хората го слушаха и не можеха да откъснат очи от него, тогава той копнееше за него. Искаше го. Почти го обичаше. А сега виж на какво приличаше!

Той приближи още към нея и срита глезените й, омотани със закачалката и покрити със зелената роба. Тя почти не помръдна. Преди малко беше нащрек, но като че ли паякът я беше изтощил. Не започна да му бръщолеви обичайните библейски глупости. Нищо не каза. Беше пикала, откакто я бе видял за последно, преди по-малко от час. Ясно усещаше в ноздрите си задушливата миризма.

— Защо си толкова отвратителна? — каза Бор, като гледаше надолу към нея.

— Момчетата спят ли? Не ги чувам — промълви тя, сякаш бълнуваше.

— Стига дрънка за тях!

— Знам, че не искаш да ги нараниш. Знам, че си добър човек.

— Няма полза — каза той. — Просто млъкни и не говори за тях. Нищо не знаеш и никога няма да разбереш. Толкова си глупава и грозна! Отвратителна си. Никой няма да ти повярва. Кажи, че съжаляваш. Всичко е по твоя вина.

Той отново я срита в глезените, този път по-силно, и тя изпищя от болка.

— Каква нелепост! Виж се само. Кой е малката ми красавица сега, а? Ти си един боклук. Разглезена малка пачавра, неблагодарница. Ще те науча аз теб какво е унижение. Кажи, че съжаляваш.

Срита глезените й още по-силно и тя извика от болка, а очите й се напълниха със сълзи и заблестяха като стъкло на лунната светлина.

— Вече не си толкова велика и могъща, а? Мислиш си, че си много по-добра и много по-умна от останалите? Виж се сега. Очевидно ще трябва да намеря по-ефективен начин да те накажа. Обуй си обувките.

В очите й се промъкна сянка на объркване.

— Ще излезем навън. Ти само от това разбираш. Кажи, че съжаляваш.

Тя го погледна с разширените си от ужас насълзени очи.

— Искаш ли пак шнорхела? Кажи, че съжаляваш.

Той я сръга с пушката и краката й конвулсивно мръднаха.

— Ще ми кажеш колко много го искаш, нали? Ще ми благодариш, защото си толкова грозна, че никой няма да иска да те докосне дори. За теб е чест, нали? — каза той като снижи гласа си, знаеше как да го направи да звучи още по-страшно.

Отново я сръга, този път по гърдите.

— Глупава и грозна. Да ти вземем обувките. Не ми остави никакъв избор.

Тя нищо не казваше. Той я срита в глезените силно и сълзи се стекоха по засъхналата кръв по лицето й. Вероятно и носът й беше счупен.

Тя счупи носа на Бор, удари го така силно, че от носа му тече кръв часове наред и той знаеше, че е счупен. Усещаше подутината на носа си. Тя го удари, когато той направи онова лошо нещо, а тя се опитваше да се бори в началото, лошото нещо, което се случи в стаята зад вратата с олющена боя. А после майка му го отведе на онова място, където сградите бяха стари и валеше сняг. Дотогава не беше виждал сняг и никога не беше усещал такъв студ. Заведе го там, защото излъга.

— Боли, нали? — рече той. — Ужасно боли, когато увитите закачалки се забиват в костите на глезените ти и някой ги срита. Това ти е, задето не ми се подчиняваш. За това, че лъжеш. Чакай да видим къде е шнорхелът.

Той отново я срита и тя простена. Краката й трепереха под овехтялата зелена роба, под мъртвия зелен дракон, проснат върху нея.

— Не чувам момчетата — каза тя с все по-отслабващ глас, жарта в нея изтляваше.

— Кажи, че съжаляваш.

— Прощавам ти — промълви с широки бляскави очи.

Той вдигна пушката и я насочи към главата й. Тя гледаше право в дулото, сякаш вече не й пукаше, и той вътрешно закипя.

— Можеш да прощаваш колкото си искаш, но Бог е на моя страна — каза той. — Ти заслужаваш Неговото наказание. Затова си тук. Разбираш ли? Твоя е вината. Ти натрупа тези горящи въглени върху собствената си глава. Прави каквото ти казвам! Кажи ми, че съжаляваш!

Огромните му ботуши почти не скърцаха, докато минаваше през тежкия горещ въздух. Застана на вратата и обърна поглед към стаята. Поваленият зелен дракон се размърда, а през счупения прозорец влезе топъл въздух. Стаята гледаше на запад и в късен следобед ниското слънце се процеждаше през прозореца, светлината докосваше лъскавия зелен дракон и той проблясваше като смарагдовозелен огън. Но сега не помръдваше. Сега беше едно нищо. Беше прекършен и грозен и вината беше нейна.

Той погледна бледата й подпухнала кожа, покрита с обриви и следи от ухапвания. Усещаше вонята й на половината път по коридора. Мъртвият зелен дракон помръдваше, когато тя мърдаше, и той се вбесяваше при мисълта, че беше пленил дракона, а после видя какво има под него. Тя беше под него. Изиграха го. Тя беше виновна. Тя искаше така да се случи, да го изиграе. Нейна беше вината.

— Кажи, че съжаляваш!

— Прощавам ти — рече тя и огромните й блестящи очи гледаха право в него.

— Мисля, че знаеш какво те чака сега.

Тя едва помръдна устни, но не излезе никакъв звук.

— А може би не знаеш.

Той я гледаше как седи на мръсния матрак, съсипана и отвратителна, и почувства хлад в гърдите си, тих и безразличен като смъртта, сякаш всичко, което някога бе чувствал, беше мъртво като дракона.

— Май наистина не знаеш.

Щракането от затвора на пушката отекна в празната къща.

— Бягай — каза той.

— Прощавам ти — изрекоха само устните й, а огромните й насълзени очи бяха фиксирани върху него.

Той пристъпи в коридора, изненадан, че чува входната врата да се затваря.

— Ти ли си?

После свали пушката и тръгна към предната част на къщата, а пулсът му се ускоряваше. Не я очакваше, още не.

— Казах ти да не правиш така — посрещна го гласът на Бог, но той още не я виждаше. — Ще правиш само това, което ти кажа.

После тя се появи от мрака и черният й ефирен силует тръгна към него. Беше толкова красива и могъща, той я обичаше и не можеше без нея.

— Какво точно правиш?

— Още не се разкайва. Не иска да каже, че съжалява — понечи да обясни той.

— Не е сега времето. Донесе ли боята?

— Не е тук. В колата е. Където я ползвах за последната.

— Донеси я. И първо се подготви. Винаги се подготвяй. Ще загубиш контрол и после какво? Знаеш какво да правиш. Не ме разочаровай.

Бог се плъзна по-близо до него. Тя имаше коефициент на интелигентност сто и петдесет.

— Почти нямаме време — каза Бор.

— Ти си нищо без мен — рече Бог. — Не ме разочаровай.