Хищник

62

В компютърния център на академията Луси седеше пред три огромни видео екрана и четеше имейли, които възстановяваше на сървъра.

Това, което двамата с Марино бяха открили до момента, беше, че преди да започне своята аспирантура, Джо Еймъс е поддържал връзка с някакъв телевизионен продуцент, който имал идея да направи ново крими шоу за една от кабелните телевизии. За своя принос Джо щял да получи по пет хиляди долара на епизод, при положение че шоуто излезе на екран, разбира се. Както изглежда, гениалните идеи на Джо започнали да се появяват в края на януари, по същото време, когато при едно изпитание на хеликоптер на Луси й беше прилошало, изтича до тоалетната и забрави своя „Трео“ в хеликоптера. Отначало бил по-предпазлив, просто плагиатствал възстановки. Но после станал направо нагъл и открито ги крадял, влизайки на воля в базите данни.

Луси възстанови още един имейл, този път от 10 февруари миналата година. Той беше от миналогодишната стажантка Джен Хамилтън, която се беше убола на спринцовката и заплаши да съди академията.

— Мамка му! — изруга Марино. — Мамка му!

Луси възстанови и отвори още имейли от кореспонденцията между Джо и Джен и забеляза, че те ставаха все по-лични, после романтични, а накрая открито сладострастни. Електронната кореспонденция продължаваше през цялото време на нейния стаж в академията, като в един момент Луси стигна до имейл, който Джо й беше пратил в началото на юли и й предлагаше да прояви малко творчество при една възстановка, която щеше да се проведе във „Фермата за трупове“. Казваше й да се отбие в неговия кабинет за спринцовката и „за каквото друго се сетиш, че става да се убодеш на него.“

Луси така и не беше гледала записа на възстановката, от която имаше такива драстични последици. Всъщност не беше гледала записите на нито една възстановка. Досега не се беше интересувала.

— Как се казва? — попита тя, като ставаше все по-неспокойна.

— „Ферма за трупове“ — отвърна Марино.

Тя намери видеофайла и го отвори.

Двамата с Марино гледаха как студентите обикалят трупа на най-тлъстия мъж, когото Луси някога беше виждала. Той лежеше на земята, напълно облечен в евтин сив костюм, вероятно дрехите, с които е бил, когато се е строполил от внезапно спиране на сърцето. Трупът беше в начален стадий на разлагане. Лицето му гъмжеше от ларви.

После камерата се премести върху красива млада жена, която бръкна в джоба на сакото на мъртвеца, обърна се към камерата, извади ръката си и изпищя, че нещо я е уболо през ръкавицата.

Стиви!

Луси опита да се свърже с Бентън. Той не отговаряше. После набра телефона на леля си, но и тя не вдигаше. Обади се в лабораторията за мозъчни изследвания и доктор Сюзън Лейн вдигна телефона. Тя каза на Луси, че очаква Бентън да пристигне със Скарпета всеки момент, защото и двамата ще присъстват на скенера на пациента Базил Дженрет.

— Ще ви изпратя по имейла един видеоклип — каза Луси.

— Преди около три години сте сканирали млада пациентка на име Хелън Куинси. Чудя се дали е възможно тя да е момичето от клипа.

— Луси, знаеш, че не мога да…

— Знам, знам. Моля ви. Много е важно.

УОНК… УОНК… УОНК… УОНК…

Доктор Лейн беше поставила Кени Джампър в магнита. Правеше му структурална магнитно-резонансна томография и в лабораторията цареше обичайното оживление.

— Можеш ли да влезеш в базата данни? — обърна се доктор Лейн към своята асистентка Бет. — Виж дали сме сканирали пациентка на име Хелън Куинси. Преди около три години? Джош, продължавай — каза тя на техника. — Ще се справиш ли без мен за минутка?

— Ще опитам — отвърна той с усмивка.

Бет затрака по клавиатурата на компютъра на задния плот. Не й отне дълго да открие Хелън Куинси. Доктор Лейн продължи разговора с Луси по телефона.

— Имате ли нейна снимка? — попита Луси.

УОП… УОП… УОП… УОП…

Звукът от градиентите, извличащи образи, напомняше на доктор Лейн за сонар в подводница.

— Само на мозъка й. Не снимаме пациентите.

— Погледнахте ли видеоклипа, който ви изпратих? Може би ще се сетите нещо.

Луси говореше неспокойно, разочаровано.

ТАП-ТАП-ТАП-ТАП-ТАП…

— Изчакай така. Но не знам какво очакваш от мен, като го видя — каза доктор Лейн.

— Може би ще си я спомните? Вие сте работели там преди три години, нали? Може би вие или ваш колега я е сканирал. Джони Суифт е бил аспирант там по същото време. Може да я е преглеждал. Да е виждал снимките от скенера.

Доктор Лейн не беше сигурна, че разбира.

— Може би вие сте я сканирала — настояваше Луси. — Може би сте я видяла преди три години и ще си я спомните, ако видите нейна снимка…

Доктор Лейн не би си спомнила. Тя беше виждала толкова много пациенти, а и три години беше много време.

— Изчакай така — повтори тя.

БАУН… БАУН… БАУН… БАУН…

Тя отиде до един компютърен терминал и влезе в пощата си, без да сяда. Отвори файла с видеоклипа и го пусна няколко пъти. Няколко пъти видя как красива млада жена с тъмноруса коса и тъмни очи вдига поглед от тялото на извънредно дебел мъж, чието лице беше покрито с ларви.

— Мили боже! — възкликна доктор Лейн.

Красивата млада жена от клипа се огледа, после погледна право в камерата, право в очите на доктор Лейн, и пъхна ръката си в джоба на сакото на мъртвеца. Тук клипът свършваше и доктор Лейн го пусна отново, защото изпита странно усещане.

Тя погледна през плексигласовата преграда към Кени Джампър, чиято глава едва се виждаше в другия край на магнита. Той беше слаб и дребен, облечен в широки тъмни дрехи, с ботуши не по мярка, имаше вид на бездомник, но беше нежен и красив, с тъмноруса коса, вързана на опашка. Очите му бяха тъмни и усещането на доктор Лейн се засили. Той толкова приличаше на момичето от клипа, че можеха да са брат и сестра, дори близнаци.

— Джош? — каза доктор Лейн. — Можеш ли да направиш любимия си номер със SSD?

— С него ли?

— Да. Още сега — каза тя напрегнато. — Бет, дай му диска със случая на Хелън Куинси. Веднага.