Хищник

27

От портата се влизаше в предния двор и Скарпета забеляза, че откъм страничната алея, която свършваше до водата, имотът е защитен с жив плет от гъсти хибискуси.

Нямаше изпокършени листа или клонки, нищо, което да показва, че някой си е проправял път оттам. Скарпета бръкна в черната чанта на рамото си, която винаги носеше при оглед на местопрестъпления, и извади чифт бели памучни ръкавици, докато оглеждаше старото сиво комби, паркирано небрежно върху напуканата бетонна алея, а едната гума бе настъпила моравата. Тя си сложи ръкавиците и се зачуди защо ли Ев или Кристин ще оставят колата така, ако някоя от тях е карала, разбира се.

Надникна през прозореца на колата и видя сив винилов интериор и транспондер, грижливо прикрепен от вътрешната страна на предното стъкло. Записа си още нещо в бележника. Вече й се избистряше някаква идея. Задният двор и басейна бяха изрядни. Покритата веранда и мебелите в нея също. В колата нямаше никакъв боклук или нещо разхвърляно, освен един черен чадър на пода отзад. И все пак беше паркирана небрежно, като че ли шофьорът не е виждал добре или е бързал. Наведе се, за да огледа по-добре пръстта, примесена с мъртва растителност, останала между грайферите на гумата. Шасито на колата беше покрито с дебел слой засъхнала кал, от който беше придобило сивкавия оттенък на стари кости.

— Изглежда тази кола е карана някъде по черен път — отбеляза Скарпета, като се изправи и продължи да оглежда мръсните гуми една по една.

Реба я следваше по петите с изписано по загорялото лице любопитство.

— Пръстта между грайферите ме кара да мисля, че земята е била мокра или влажна — каза Скарпета. — Паркингът на църквата павиран ли е?

— Ами, минала е през тази трева — каза Реба и посочи мястото зад задната гума, която беше на моравата.

— Това не е обяснение. И по четирите гуми има засъхнала кал.

— Църквата се намира до голям търговски център с огромен павиран паркинг. Всичко наоколо е асфалтирано, доколкото забелязах.

— Колата била ли е тук, когато църковната деятелка е дошла да търси Кристин и Ев?

Реба заобиколи колата, като с интерес разглеждаше гумите.

— Така казаха — отвърна тя. — Но мога да ви уверя, че със сигурност беше тук, когато пристигнах същия следобед.

— Не би било лошо да проверим транспондера, да видим през кои пропускателни пунктове е минавала и кога. Отваряли ли сте вратите?

— Да. Бяха отключени. Не видях нищо необичайно.

— Значи не е била обработена?

— Не мога да искам от експертите да обработят нещо, когато няма доказателства, че е било извършено престъпление.

— Разбирам проблема.

Реба я наблюдаваше как отново се взира през прозорците. Бяха покрити с тънък слой прах. Скарпета отстъпи назад и обходи колата, като внимателно оглеждаше всеки сантиметър.

— Чия е? — попита тя.

— На църквата.

— А къщата?

— Също.

— Казаха ми, че църквата само е наела къщата.

— Не, църквата определено притежава къщата.

— Познавате ли жена на име Симистър? — попита Скарпета, като усети как едно странно чувство се заражда в стомаха й и продължава нагоре към гърлото, същото чувство, което беше изпитала, когато Реба спомена пред Марино името Крисчън Крисчън.

— Кого? — попита Реба в мига, когато от другата страна на канала се чу приглушен гръм.

Двете жени млъкнаха. Приближиха до портата и загледаха къщите отвъд канала. Не се виждаше жива душа.

— От някоя кола е било — заключи Реба. — Доста хора тук карат трошки. А повечето изобщо не бива да сядат зад волана. Стари като смъртта и кьорави като прилепи.

Скарпета повтори името Симистър.

— Никога не съм чувала за нея — отвърна Реба.

— Но тя твърди, че е говорила няколко пъти с вас. Мисля, че каза три пъти, за да съм точна.

— Никога не съм чувала за нея и тя никога не е разговаряла с мен. Вероятно ме е накиснала, че не се интересувам от случая.

— Извинете — каза Скарпета и се опита да хване Марино на мобилния му телефон, но се включи гласовата поща.

Остави му съобщение веднага да й се обади.

— Като откриете коя е тази госпожа Симистър — каза Реба, — бих искала да ми съобщите. Има нещо гнило в цялата тази история. Може би няма да е лошо да проверим вътрешността на колата за отпечатъци. Ако не за друго, поне за успокоение, че не сме пропуснали нещо.

— За жалост едва ли ще можем да вземем отпечатъци на момчетата от вътрешността на колата — каза Скарпета. — Не и след четири дни. Вероятно няма да излязат и от вътрешността на къщата. Поне на малкото момче, седемгодишното, със сигурност няма да излязат.

— Не разбирам защо казвате това.

— Отпечатъците на деца в предпубертетна възраст не траят дълго. Часове, най-много няколко дни. Не сме много сигурни защо е така, но вероятно е свързано с мастните вещества, които хората секретират, когато навлязат в пубертета. Дейвид е на дванадесет, нали? Неговите може и да излязат. Подчертавам „може“.

— Е, това не бях го чувала досега.

— Предлагам да закарате комбито в лабораторията, да го обработите за оставени следи и да го опушите с цианоакрилат възможно най-скоро за евентуални пръстови отпечатъци. Можем да направим това и в академията, ако искате. Имаме депо за обработка на превозни средства и можем да се погрижим за колата.

— Няма да е лошо — каза Реба.

— Очаквам да намерим отпечатъци на Ев и Кристин в къщата — сподели Скарпета. — А също тяхната ДНК, както и на момчетата. Четките им за зъби, гребени, обувки, дрехи — продължи тя, а после каза на Реба за анонимното телефонно обаждане, в което се споменаваше името на Кристин Крисчън.

Госпожа Симистър живееше сама в бяла едноетажна къща тип „ранчо“, която според стандартите на южна Флорида беше съборетина.

Към къщата имаше алуминиев навес за коли, който в момента беше празен, но това не означаваше, че тя не си е вкъщи, защото отдавна вече не притежаваше кола или пък валидна шофьорска книжка. Марино забеляза още, че пердетата на прозорците вдясно от входната врата са дръпнати, а на алеята няма вестници. Ежедневно й носеха „Маями Херълд“, което предполагаше, че вижда достатъчно добре, за да чете, макар и с очила.

Телефонът й даваше заето през последния половин час. Марино изгаси мотора и слезе от него точно когато бял шевролет „Блейзър“ с тъмни стъкла мина покрай него по улицата. Това беше тиха улица. Преобладаващото население на квартала се състоеше от възрастни хора, които живееха тук от доста време и вече едва плащаха данъците върху своите имоти. Марино се ядоса при мисълта, че тези хора най-сетне са успели да изплатят своите къщи, само за да разберат, че не могат да си плащат имотните данъци, защото разни богаташи искат да живеят до водата. Съборетината на госпожа Симистър беше оценена на близо седемстотин и петдесет хиляди долара и щеше да й се наложи да я продаде, вероятно скоро, ако не се озовеше в старчески дом преди това. Спестяванията й възлизаха едва на три хиляди долара.

Марино се беше осведомил подробно за Дагмара Шудрих Симистър. След като разговаря в кабинета на Скарпета с онази, за която вече подозираше, че само се е представила за госпожа Симистър, той пусна едно търсене в HIT. Всички наричаха госпожа Симистър „Даги“. Беше на осемдесет и седем години, еврейка и член на местната синагога, в която не беше ходила от години. Никога не беше посещавала църквата, към която принадлежаха изчезналите хора отвъд канала, както беше казала жената по телефона, което още повече засили съмненията на Марино, че тази жена не е била Даги Симистър.

Беше родена в Люблин, Полша, оцеляла през холокоста и останала в родината си до почти тридесетгодишна възраст. Това обясняваше силния акцент, когато Марино се беше опитал да говори с нея по телефона преди малко. Жената, с която разговаря по телефона в кабинета на Скарпета, нямаше никакъв доловим акцент. Просто беше стара. Единственото дете на госпожа Симистър, синът й, живееше във Форт Лодърдейл и имаше два акта за шофиране в нетрезво състояние и три глоби за нарушения по пътя през последните десет години. По ирония на съдбата той беше контрактор и предприемач — един от същите онези хора, които създаваха имотните неприятности на майка му.

За здравословните проблеми на госпожа Симистър се грижеха четирима лекари, по един съответно за артрита, сърцето, проблемите с краката и очите. Тя не пътуваше, поне не с обществените авиолинии. Изглежда си стоеше повечето време вкъщи и най-вероятно знаеше какво става около нея. Често в такива квартали хората, които по една или друга причина си стояха вкъщи, бяха любопитковци, и той се надяваше тя да е точно такава. Надяваше се да е видяла какво се беше случило в онази бледооранжева къща отвъд канала. Надяваше се и да му каже кой би могъл да се обади, представяйки се за нея.

Той натисна звънеца и се приготви да си покаже портфейла със значката, което не беше много честно, защото всъщност се беше оттеглил от полицията, никога не беше работил като полицай във Флорида и трябваше да предаде документите и пистолета си, когато напускаше последното полицейско управление, в което бе работил, онзи малък участък в Ричмънд, Вирджиния, където винаги се беше чувствал аутсайдер, пренебрегван и подценяван. Отново натисна звънеца, след което пак се опита да се свърже с госпожа Симистър по телефона.

Продължаваше да дава заето.

— Полиция! Има ли някого? — извика той силно и зачука по вратата.