Играта на ангела

11

Прекарах цялата сутрин, като се въртях из къщи, оправях тук, подреждах там, проветрях и чистих предмети и кътчета, за чието съществуване съвсем бях забравил. По някое време изтичах до една цветарница на пазара и когато се върнах, отрупан с букети, си дадох сметка, че не зная къде съм потулил вазите, в които да ги сложа. Издокарах се така, сякаш щях да излизам да си търся работа. Репетирах фрази и поздрави, които ми прозвучаха нелепо. Погледнах се в огледалото и се уверих, че Видал имаше право — наистина бях заприличал на вампир. Накрая седнах в едно кресло в галерията и зачаках с книга в ръце. За два часа не успях да премина дори на втора страница. Най-сетне, точно в четири следобед, чух стъпките на Кристина по стълбите и скочих като ужилен. Когато тя позвъни на вратата, аз вече бях прекарал там цяла вечност.

— Здравей, Давид. Да не би да идвам в неподходящ момент?

— Не, не, напротив. Заповядай, влез.

Кристина се усмихна вежливо и влезе в коридора. Поведох я към читалнята в галерията и я поканих да седне. Погледът й внимателно изучаваше обстановката.

— Това е много специално място — рече тя. — Педро вече ми беше казал, че имаш представителен дом.

— Той предпочита определението „безрадостен“, но предполагам, че всичко е въпрос на степенуване.

— Мога ли да те попитам защо си се настанил тук? Къщата е малко големичка за човек, който живее сам.

Човек, който живее сам, помислих си. Накрая се превръщаме в онова, което виждаме в очите на желаните от нас.

— Да ти кажа ли истината? — попитах. — Истината е, че дойдох да живея тук, защото години наред виждах тази къща почти всеки ден на отиване и връщане от редакцията. Винаги беше затворена и с времето взех да си мисля, че тя очаква тъкмо мен. Накрая буквално сънувах, че някой ден ще живея в нея. И ето че това се случи.

— Всички ли твои сънища се сбъдват, Давид?

Този ироничен тон твърде много ми напомни за Видал.

— Не — отвърнах. — Този е единственият. Но ти искаше да поговорим за нещо, пък аз те занимавам с истории, които сигурно не те интересуват.

Гласът ми прозвуча по-заядливо, отколкото ми се щеше. С пламенното ми желание стана същото, което и с цветята; щом се озова в ръцете ми, не знаех къде да го дяна.

— Исках да поговорим за Педро — поде Кристина.

— О!

— Ти си най-добрият му приятел. Познаваш го. Той говори за теб като за свой син. Обича те повече от всеки друг. Разбира се, това вече го знаеш.

— Дон Педро винаги се е отнасял бащински към мен — рекох. — Ако не бяха той и господин Семпере, просто не зная какво щеше да стане с мен.

— Причината, поради която исках да поговоря с теб, е, че съм много загрижена за него.

— Загрижена си? Защо?

— Знаеш, че от години работя за него като секретарка. Истината е, че Педро е достоен човек и с времето станахме добри приятели. Винаги се е държал прекрасно с баща ми и с мен. Затова ме боли да го гледам в такова състояние.

— В какво състояние?

— Става дума за тая проклета книга, романа, който иска да напише.

— Вече от години се занимава с него.

— Вече от години го унищожава. Аз коригирам и печатам на машина всичките му страници. През цялото това време, откакто съм негова секретарка, е унищожил не по-малко от две хиляди страници. Все разправя, че няма дарба. Че е просто един комедиант. Непрекъснато пие. Понякога го заварвам горе в кабинета му пиян и виждам, че плаче като дете…

Преглътнах на сухо.

— … разправя още, че ти завижда и би искал да бъде като теб, че хората лъжат и го превъзнасят, защото все искат нещо от него — пари, помощ, — ама той си знаел, че творбата му нямала никаква стойност. Пред останалите поддържа фасадата си — костюмите и цялото лустро, но аз го виждам всеки ден и мога да ти кажа, че гасне. Понякога ме хваща страх, че ще вземе да направи някоя глупост. Вече от доста време е така. С никого не съм споделила, защото не знаех с кого да поговоря. Ако разбере, че съм идвала при теб, със сигурност ще побеснее. Все ми разправя: няма да безпокоиш Давид с моите работи. Давид има целия живот пред себе си, пък аз вече съм едно нищо. Постоянно ми ги говори такива едни… Прощавай, че ти разправям всичко това, но не знаех към кого да се обърна…

Изпаднахме в продължително мълчание. Почувствах как в мен нахлува като силен студ мисълта, че докато човекът, комуто дължах живота си, полека е затъвал в отчаяние, аз, затворен в собствения си свят, не се бях спрял дори за миг, за да си дам сметка за това.

— Може би не трябваше да идвам.

— Напротив — казах. — Добре постъпи.

Кристина ме погледна с вяла усмивка и за пръв път изпитах чувството, че не съм чужд човек за нея.

— И какво ще правим сега? — попита тя.

— Ще му помогнем — отвърнах.

— Ами ако не ни позволи?

— Тогава ще го направим така, че да не разбере.