Играта на ангела

8

Вече се смрачаваше, когато излязох на улицата. Горещото и влажно време бе принудило мнозина съседи от квартала да изнесат столовете си на улицата в търсене на прохладен ветрец, който така и не повяваше. Заобиколих импровизираните седенки пред порталите и по ъглите и се отправих към Френската гара, където човек винаги можеше да намери няколко таксита, очакващи клиенти. Взех първото от редицата. Около двайсет минути ни бяха нужни, за да прекосим града и да изкачим склона на хълма, върху който почиваше фантастичната гора на архитекта Гауди. Светлините на къщата на Корели се виждаха отдалече.

— Не знаех, че там живее някой — отбеляза шофьорът.

Щом му платих за курса, като прибавих и бакшиш, той незабавно потегли с голяма бързина. Почаках няколко мига, преди да почукам на вратата, наслаждавайки се на странната тишина, която цареше на това място. Дори и лист не потрепваше в гората, която покриваше хълма зад гърба ми. Във всички посоки се простираше едно звездно небе, по което като че ли бяха нарисувани малки облачета. Можех да чуя собственото си дишане, шумоленето на дрехите си, докато се движех, звука от стъпките си, докато крачех към вратата. Потропах и зачаках.

Вратата се отвори след няколко мига. Един мъж с унил поглед и приведени рамене ме посрещна с кимване и ми направи знак да вляза. Съдейки по облеклото му, реших, че е мажордом или прислужник. Без да издаде звук, той ме поведе по покрития с портретни снимки коридор, който си спомнях от предишното си посещение. Когато стигнахме до големия хол, откъдето можеше да се види целият град в далечината, мъжът с лек поклон ме остави сам и се оттегли със същата мудна походка, с която ме бе придружил. Отидох до френските прозорци и се загледах през дантелените пердета, за да убия времето, докато чаках Корели. Бяха изминали около две минути, когато забелязах някакъв силует, който ме наблюдаваше от ъгъла на хола. Седеше напълно неподвижно в едно кресло на границата между мрака и светлината, хвърляна от една маслена лампа, която едва разкриваше очертанията на нозете и на ръцете, подпрени на облегалките. Познах го по блясъка на очите, които никога не мигаха, и по брошката с формата на ангел, която винаги носеше на ревера си. Щом спрях погледа си върху него, той мигновено се изправи и се приближи с бързи крачки, даже прекалено бързи, и с една вълча усмивка на устните, от която кръвта ми се смрази.

— Добър вечер, Мартин.

Кимнах, мъчейки се да отговоря на усмивката му.

— Ето че пак ви стреснах — рече той. — Съжалявам. Мога ли да ви предложа нещо за пиене или направо да преминем към вечерята?

— Да си призная, нямам апетит.

— Нищо чудно — в тая жега… Ако нямате нищо против, можем да излезем в градината и да разговаряме там.

Мълчаливият мажордом се появи и отвори вратите, които гледаха към градината, където една пътечка от свещи, закрепени върху кафени чинийки, водеше до бяла метална маса с два стола, поставени един срещу друг. Свещите горяха с изправен пламък, който изобщо не потрепваше. Луната хвърляше бледа синкава светлина. Седнах и Корели последва примера ми, а мажордомът ни напълни две чаши от една гарафа, съдържаща, както предположих, вино или някакъв ликьор, който нямах намерение да пробвам. На светлината на тази луна в трета четвърт Корели ми се стори по-млад, а чертите на лицето му изглеждаха някак по-изострени. Силата на погледа му граничеше с хищност.

— Нещо не ви дава мира, Мартин.

— Предполагам, че сте чули за пожара.

— Печален завършек, в който все пак има поетическа справедливост.

— Справедливо ли ви се вижда двама души да загинат така?

— Нима един не толкова кървав начин би ви се сторил по-приемлив? Справедливостта е изкуствено творение на гледната точка, а не универсална стойност. Няма да си правя труда да показвам скръб, каквато всъщност не изпитвам — както навярно и вие, колкото и да ви се иска обратното. Но ако предпочитате, може да запазим минута мълчание.

— Няма да е нужно.

— Разбира се, че не. Нужно е само ако човек не е в състояние да каже нищо ценно. Когато мълчат, дори глупците могат да изглеждат умни в продължение на една минута. Тревожи ли ви нещо друго, Мартин?

— Полицията като че ли смята, че аз имам нещо общо със станалото. Разпитваха ме за вас.

Корели кимна безгрижно.

— Полицията трябва да си върши нейната работа, а пък ние — нашата. Съгласен ли сте да сметнем темата за приключена?

Кимнах бавно. Той се усмихна.

— Преди малко, докато ви чаках да дойдете, си дадох сметка, че двамата с вас не сме провели един малък реторичен разговор. Колкото по-бързо го махнем от главата си, толкова по-скоро ще можем да пристъпим към същината — рече Корели. — Бих искал като начало да ви попитам какво означава вярата за вас.

Размислих няколко мига, преди да отговоря.

— Никога не съм бил религиозен. Вместо да вярвам или да не вярвам, по-скоро се съмнявам. Съмнението е моята вяра.

— Много благоразумно — и много буржоазно. Но с тези уклончиви отговори няма да спечелите играта. Защо, според вас, в хода на историята възникват и отмират всевъзможни вярвания?

— Не зная. Предполагам, че поради фактори от социално, икономическо или политическо естество. Разговаряте с човек, който е престанал да ходи на училище на десетгодишна възраст. Историята не е силната ми страна.

— Историята е отпадната яма на биологията, Мартин.

— Струва ми се, че в деня, когато са преподавали този урок, не съм бил в час.

— Този урок не се преподава в класните стаи, Мартин. Този урок го научаваме от разума и от наблюдението на реалността. Този урок никой не ще да го учи и именно поради това ще трябва да го анализираме по-внимателно, за да можем да си свършим добре работата. Всяка делова възможност произтича от това, че някой друг е неспособен да разреши някакъв прост и неизбежен проблем.

— За религия ли говорим, или за икономика?

— Предоставям на вас да изберете терминологията.

— Ако ви разбирам правилно, вие намеквате, че религията, вярата в митове, идеологии или свръхестествени легенди, е последица от биологията.

— Ни повече, ни по-малко.

— За един издател на религиозни текстове този възглед е донякъде циничен — отбелязах аз.

— Този възглед е професионален и безпристрастен — уточни Корели. — Човешкото същество вярва така, както диша — за да оцелее.

— Ваша ли е тази теория?

— Това не е теория, а статистика.

— Струва ми се, че поне три четвърти от хората по света няма да се съгласят с това твърдение — изтъкнах аз.

— Естествено. Ако бяха съгласни с него, нямаше да са потенциални вярващи. Никой не може да бъде действително убеден в нещо, в което не му се налага да вярва по чисто биологична повеля.

— Значи искате да кажете, че в нашата природа е заложено да живеем в заблуда?

— В нашата природа е заложено да оцеляваме. Вярата е инстинктивен отговор на аспекти от битието, които не можем да си обясним другояче, независимо дали става дума за нравствената пустота, която забелязваме във вселената, неизбежността на смъртта, тайната на произхода на нещата и смисъла на собствения ни живот, или пък липсата на смисъл. Това се първични аспекти, които се отличават с изключителна простота, но нашите собствени ограничения ни пречат да отговорим по един недвусмислен начин на тези въпроси — ето защо прибягваме до емоционален отговор, като един вид защитен механизъм. Това си е чисто и просто биология.

— В такъв случай за вас всички вярвания и идеали не са нищо повече от художествени измислици.

— Всяко тълкувание или наблюдение на реалността по необходимост е измислица. В тоя случай проблемът се корени в това, че човекът е животно с морални разбирания, захвърлено в една аморална вселена и обречено на съществуване, което има край и е лишено от друг смисъл, освен да увековечи естествения кръговрат на своя вид. Невъзможно е да се оцелее в едно удължено състояние на реалността — поне за човешкото същество. Прекарваме голяма част от живота си, сънувайки, особено когато сме будни. Както вече ви казах, става дума за чиста биология.

Въздъхнах.

— И след всичко това искате от мен да съчиня един мит, който да кара наивниците да падат на колене и да ги убеждава, че са видели светлината, че съществува нещо, в което да вярват, за което да живеят, да умират и включително да убиват.

— Именно. Не искам от вас да съчинявате нещо, което досега да не е било съчинено под една или друга форма. Искам само да ми помогнете да напоя жадните.

— Това е похвално и благочестиво намерение — казах аз с ирония.

— Не, това е чисто и просто търговско предложение. Природата е един гигантски свободен пазар. Законът за търсенето и предлагането е факт, съществуващ на молекулярно ниво.

— Може би ще трябва да си потърсите някой интелектуалец за тази работа. Като говорим за молекулярни и търговски факти, уверявам ви, че повечето от тия хора не са виждали сто хиляди франка накуп през целия си живот и бас държа, че ще са склонни да продадат душата си — или дори да си измислят такава — за една малка част от тази сума.

Металният блясък в очите му ме наведе на мисълта, че Корели се кани да ми изнесе поредната от своите груби кратки проповеди. Извиках в съзнанието си изплатената сума, която почиваше в моята сметка в Испано-колониалната банка, и си казах, че за сто хиляди франка човек спокойно може да понесе една литургия или даже цял сборник от проповеди.

— Интелектуалецът обикновено е човек, който не блести особено тъкмо с интелекта си — отсъди Корели. — Той сам си приписва това определение, за да компенсира природното безсилие, което долавя в своите способности. Това е отколешната и безспорна истина на поговорката „кажи ми с какво се фукаш и аз ще ти кажа какво ти липсва“. То е нещо обичайно, което съзираме навсякъде край нас. Невежият винаги се представя за познавач, жестокият — за милосърден, грешникът — за вода ненапита, лихварят — за благодетел, тесногръдият — за патриот, арогантният — за скромен, пошлият — за изтънчен, а глупецът — за интелектуалец. Всичко това отново е дело на природата, която далеч не е онази силфида, възпявана от поетите, а по-скоро една жестока и ненаситна майка, принудена да се изхранва от създанията, които ражда неспирно, за да продължи да живее.

Усетих, че вече почва да ми се гади от Корели и неговата поетика на безмилостната биология. Бях смутен от едва сдържания плам и гняв, с които бяха пропити думите на издателя, и се запитах дали във вселената имаше нещо, което да не му се струва отблъскващо и жалко, включително и моята личност.

— Би трябвало да изнасяте вдъхновяващи сказки в училищата и енорийските църкви на Цветница. Ще имате изумителен успех — подметнах аз.

Корели се изсмя студено.

— Не сменяйте темата. Аз търся обратното на един интелектуалец — ще рече, търся интелигентен човек. И вече съм го намерил.

— Ласкаете ме.

— Нещо повече, плащам ви. И то много добре, а това е единственото истинско ласкателство в тоя курвенски свят. Никога не приемайте почести, които не са отпечатани на гърба на чек. Празните почести облагодетелстват само онзи, който ги дава. И тъй като ви плащам, очаквам да ме слушате и да следвате указанията ми. Повярвайте ми, нямам никакъв интерес да ви карам да си губите времето. Докато сте на заплата при мен, вашето време е и мое.

Говореше вежливо, но стоманеният блясък в очите му не оставяше място за съмнения.

— Не е нужно да ми го напомняте на всеки пет минути.

— Простете моята настойчивост, приятелю Мартин. Ако ви досаждам с всички тези словоизлияния, то е само за да приключа с тях колкото се може по-скоро. Това, което искам от вас, е формата, а не съдържанието. Съдържанието винаги е едно и също и е измислено, откакто съществуват човеците. Отпечатано е в сърцата им като сериен номер. От вас искам да намерите интелигентен и съблазнителен начин да отговорите на въпросите, които всички си задаваме, и да го направите чрез един собствен прочит на човешката душа, като приложите на дело своето изкуство и професионалния си опит. Искам да ми донесете разказ, който да пробужда душата.

— Нищо повече…

— И нищо по-малко.

— Говорите за манипулиране на чувства и емоции. Няма ли да е по-лесно хората да бъдат убеждавани с помощта на рационално изложение, написано просто и ясно?

— Не. Невъзможно е да водиш рационален диалог с някого относно вярвания и идеи, които той не е придобил чрез разума си — независимо дали говорим за Бог, за расата или за патриотичната гордост. Ето защо се нуждая от нещо по-мощно от едно обикновено реторично изложение. Нуждая се от силата на изкуството, на постановката. Ние си мислим, че разбираме думите на една песен, но онова, което ни кара да повярваме или да не повярваме в тях, е музиката.

Опитах се да преглътна цялата тази галиматия, без да се задавя.

— Спокойно, за днес няма да има повече речи — прекъсна мислите ми Корели. — А сега да пристъпим към практическата част: двамата с вас ще се срещаме приблизително на всеки петнайсет дни. Ще ме осведомявате за напредъка си и ще ми показвате работата, свършена до момента. Ако имам някакви забележки и изменения, ще ви ги посочвам. Работата ще продължи дванайсет месеца или някакъв отрязък от това време — толкова, колкото ще ви е необходимо, за да приключите. В края на този срок ще ми връчите целия си труд и събраната документация, без изключение, както подобава на единствения притежател и гарант на правата, който в случая съм аз. Няма да фигурирате с името си като автор на документа и се задължавате след връчването му да не претендирате за авторство със задна дата, както и да не обсъждате извършената работа или условията на това споразумение с когото и да е, било то насаме или публично. В замяна на това вече ви бе изплатена сума от сто хиляди франка, а при приключване и своевременно предаване на работата, ако остана удовлетворен от нея, ще ви изплатя допълнително възнаграждение от петдесет хиляди франка.

Преглътнах. Човек не си дава ясна сметка за алчността, която се таи в сърцето му, докато не чуе сладкия звън на парите в джоба си.

— Не желаете ли да оформим писмен договор?

— Нашето споразумение почива на честна дума. Вашата и моята. И вече е подпечатано. Такова споразумение не може да се наруши, без да погуби онзи, който го е сключил — рече Корели с тон, който ме накара да си помисля, че щеше да е по-добре да подпиша някакъв документ, па макар и с кръв. — Нещо неясно?

— Да. Защо?

— Не ви разбирам, Мартин.

— За какво ви е нужен този материал, или както там бихте го нарекли? Какво смятате да правите с него?

— Проблеми на съвестта ли имате, Мартин, и то на този етап?

— Навярно ме взимате за някакъв безпринципен индивид, но ако ще участвам в нещо такова, каквото ми предлагате, искам да зная каква е целта. Мисля, че имам това право.

Корели се усмихна и сложи ръката си върху моята. Тръпки ме побиха от допира до неговата кожа, ледена и гладка като мрамор.

— Целта ли? Защото искате да живеете.

— Това звучи малко заплашително.

— Това е простичко и приятелско напомняне на нещо, което вече ви е известно. Ще ми помогнете, защото искате да живеете и не ви е грижа за цената, нито за последиците. Защото неотдавна се бяхте озовали пред дверите на смъртта, а сега имате пред себе си цяла вечност и шанса на живота си. Ще ми помогнете, защото сте човешко същество. И защото, макар и да не искате да го приемете, имате вяра.

Отдръпнах ръката си от неговата. Той стана от стола си и се отправи към края на градината.

— Не се тревожете, Мартин. Всичко ще завърши добре. Повярвайте ми — рече Корели с благ и приспивен, почти бащински тон.

— Мога ли да си вървя вече?

— Разбира се. Не искам да ви задържам по-дълго, отколкото е необходимо. Нашият разговор ми достави удоволствие. Сега ще ви оставя да се оттеглите и да обмислите всичко, което обсъждахме. Ще видите, че като отмине неприятното чувство, верните отговори ще започнат сами да идват при вас. По пътя на живота няма нищо, което да не сме знаели, още преди да поемем по него. Нищо важно не научаваме през живота, само си припомняме.

Той стана и направи знак на мълчаливия мажордом, който чакаше в края на градината.

— Една кола ще ви вземе и ще ви откара вкъщи. Двамата с вас ще се видим след две седмици.

— Тук ли?

— Където рече Бог — отвърна той, облизвайки устни, сякаш намираше тези думи за много забавна шега.

Мажордомът се приближи и ми направи знак да го последвам. Корели кимна и седна отново, а погледът му пак се зарея над града.