13
Спуснах се по хълма надолу към плетеницата от тъмни улици на квартал Грасия. Там намерих едно отворено заведение, в което се бяха насъбрали множество клиенти от махалата и разпалено обсъждаха политиката или футбола — трудно бе да се определи точно кое. Промъквайки се през навалицата, преодолях облак от дим и глъч и се добрах до бара, където кръчмарят ме посрещна с един леко враждебен поглед, с който навярно посрещаше всички непознати — тоест всички, живеещи на разстояние повече от две пресечки от неговото заведение.
— Налага се да използвам телефона ви — казах аз.
— Телефонът е само за клиенти.
— Тогава ми дайте един коняк. И телефона.
Кръчмарят взе една чаша и ми посочи коридора в дъното на стаята, над който висеше табела с надпис Клозети. Там, точно срещу входа за тоалетните, намерих някакво подобие на телефонна кабина, изложена на силната смрад на амоняк и на шума, който се процеждаше откъм заведението. Вдигнах слушалката и зачаках да получа линия. Няколко секунди по-късно ми отговори една служителка от централата на телефонната компания.
— Искам да проведа разговор с кантората на адвокат Валера на Авенида Диагонал, номер 442.
На служителката й бяха нужни няколко минути, за да намери номера и да ме свърже. Почаках така, държейки слушалката с едната си ръка, а с другата бях затулил лявото си ухо. Най-сетне жената ме осведоми, че ще прехвърли обаждането ми, и след няколко секунди познах гласа на секретарката на адвокат Валера.
— Съжалявам, но господин Валера в момента не е тук.
— Важно е. Кажете му, че го търси Мартин, Давид Мартин. Въпросът е на живот и смърт.
— Зная кой сте, господин Мартин. Съжалявам, но не мога да ви свържа с адвоката, защото него го няма. Часът е девет и половина вечерта и той си тръгна преди доста време.
— Дайте ми в такъв случай домашния му адрес.
— Не мога да ви предоставя тази информация, господин Мартин. Много съжалявам. Ако желаете, може да се обадите утре сутринта и…
Затворих телефона, сетне отново зачаках линия. Този път съобщих на телефонистката номера, който ми бе дал Рикардо Салвадор. Неговият съсед отговори на обаждането ми и каза, че ще се качи да провери дали бившият полицай си е у дома. След малко Салвадор бе на линия.
— Мартин? Добре ли сте? В Барселона ли сте?
— Току-що пристигнах.
— Трябва да бъдете много предпазлив. Полицията ви търси. Дойдоха и тук да задават въпроси за вас и за Алисия Марласка.
— Виктор Грандес ли?
— Мисля, че беше той. Появи се с двама едри мъжаги, които хич не ми харесаха. Струва ми се, че иска да натопи вас за смъртта на Роурес и на вдовицата Марласка. Добре ще е да си отваряте очите на четири — сигурно сте под наблюдение. Ако искате, можете да дойдете тук.
— Благодаря ви, господин Салвадор. Ще си помисля. Не ми се ще да ви забърквам в още неприятности.
— Каквото и да правите, бъдете внимателен. Мисля, че имахте право — Жако се е върнал. Не зная защо, но се е върнал. Имате ли някакъв план?
— Сега ще се опитам да намеря адвокат Валера. Според мен в центъра на всичко е издателят, за когото е работил Марласка, и имам чувството, че Валера е единственият, който знае истината.
Салвадор помълча за миг.
— Искате ли да дойда с вас?
— Не мисля, че е необходимо. Ще ви се обадя, щом успея да поговоря с Валера.
— Както предпочитате. Въоръжен ли сте?
— Да.
— Радвам се да го чуя.
— Господин Салвадор… Роурес ми спомена за една жена в Соморостро, до която Марласка се допитвал. Запознал се с нея чрез Ирене Сабино.
— Вещицата от Соморостро.
— Какво знаете за нея?
— Няма много за знаене. Даже се съмнявам, че тя съществува, точно както и тоя ваш издател. По-добре мислете за Жако и полицията — в момента те ви създават тревоги.
— Ще го имам предвид.
— Обадете ми се веднага, щом научите нещо, чувате ли?
— Непременно. Благодаря ви.
Затворих телефона и на минаване покрай бара оставих няколко монети, за да покрия цената на обаждането и на чашата коняк, която още си седеше там, недокосната.
Двайсет минути по-късно стоях пред номер 442 на Авенида Диагонал и гледах осветените прозорци на кабинета на адвокат Валера в горната част на сградата. Портиерската стаичка бе затворена, но аз упорито тропах по вратата, докато портиерът най-сетне се подаде навън с не особено приятелско изражение. Щом открехна вратата, за да ме отпрати без много любезности, аз я блъснах и се вмъкнах в коридора, без да обръщам внимание на протестите му. Отправих се директно към асансьора и когато портиерът се опита да ме задържи, като ме хвана за ръката, му хвърлих един злостен поглед, който веднага го разубеди.
Щом секретарката на Валера отвори вратата, учуденото й изражение бързо премина в уплаха, особено когато пъхнах крака си в процепа, за да й попреча да затвори под носа ми, и нахълтах, без да чакам покана.
— Известете адвоката, че съм тук — рекох аз. — Незабавно.
Секретарката ме гледаше, пребледняла като платно.
— Господин Валера не е…
Хванах я за лакътя и я бутнах към кабинета на адвоката. Лампите бяха запалени, но от Валера нямаше и следа. Жената захлипа, ужасена, и аз си дадох сметка, че пръстите ми са се впили твърде силно в ръката й. Пуснах я и тя отстъпи няколко крачки назад. Цялата трепереше. Въздъхнах и се опитах да направя някакъв успокоителен жест, но единственият ефект от това движение бе, че разкри револвера, втъкнат в колана на панталоните ми.
— Моля ви, господин Мартин… кълна ви се, че господин Валера не е тук.
— Вярвам ви. Успокойте се. Искам само да разговарям с него, нищо повече.
Секретарката кимна. Усмихнах й се.
— Бъдете така любезна да вземете телефона и да се обадите в дома му — изкомандвах я аз.
Тя изпълни нареждането ми и промърмори номера на адвоката на телефонистката. Когато я свързаха, ми подаде слушалката.
— Добър вечер — започнах аз.
— Мартин, каква неуместна изненада — рече Валера от другия край на линията. — Мога ли да зная какво правите в моята кантора по това време на денонощието, освен че тероризирате служителите ми?
— Съжалявам за безпокойството, господин адвокат, но трябва спешно да намеря вашия клиент, господин Андреас Корели, и вие сте единственият, който може да ми помогне.
Последва продължително мълчание.
— Боя се, че грешите, Мартин. Не мога да ви помогна.
— Надявах се да разрешим този въпрос приятелски, господин Валера.
— Вие не разбирате, Мартин. Не познавам господин Корели.
— Моля?
— Никога не съм го виждал, нито съм разговарял с него, а още по-малко ми е известно къде се намира.
— Нека да ви припомня, че той ви нае да ме измъкнете от участъка.
— Две седмици преди тази случка получихме от него чек и писмо, което обясняваше, че вие сте негов съдружник, че инспектор Грандес ви тормози и ние трябва да се нагърбим със защитата ви, ако възникне необходимост. Заедно с писмото пристигна и онзи плик, който по негова молба трябваше да ви връчим лично. Аз се ограничих само да депозирам чека и да помоля хората, които ми служат за връзка в полицейското управление, да ме уведомят, ако бъдете отведен там. Така и стана, и както добре си спомняте, аз изпълних моята част от споразумението и ви измъкнах, заплашвайки Грандес с цял ураган от беди, ако не съдейства за пускането ви на свобода. Не мисля, че имате основание да се оплачете от нашите услуги.
Този път аз се умълчах.
— Ако не ми вярвате, помолете госпожица Маргарита да ви покаже писмото — добави Валера.
— А какво ще кажете за баща ви? — попитах аз.
— Какво за него?
— Баща ви и Марласка са имали вземане-даване с Корели. Той сигурно е знаел нещо…
— Уверявам ви, че баща ми никога не е общувал пряко с въпросния господин Корели. Цялата му кореспонденция — ако изобщо е имало такава, понеже в архивите на кантората не фигурира никакво свидетелство за нея — е била поддържана лично от покойния господин Марласка. Всъщност, щом ме питате, мога да ви кажа, че баща ми даже се съмняваше в съществуването на този господин Корели, особено през последните месеци от живота на господин Марласка, когато последният започна да общува — ако мога да се изразя така — с онази жена.
— С коя жена?
— Хористката.
— Ирене Сабино?
Чух как той въздъхна с раздразнение.
— Преди да умре, господин Марласка остави под управлението и попечителството на нашата кантора един фонд от капитал, от който трябваше да се извършат редица плащания. Парите трябваше да бъдат преведени в една сметка на името на някои си Хуан Корбера и Мария Антония Санауха.
Жако и Ирене Сабино, помислих си аз.
— На каква сума възлизаше фондът?
— Това беше депозит в чуждестранна валута. Доколкото си спомням, беше нещо от порядъка на сто хиляди френски франка.
— Марласка каза ли ви откъде се е сдобил с тези пари?
— Ние сме адвокатска кантора, а не детективска агенция. Нашата фирма се задоволи просто да изпълни инструкциите, посочени в завещанието на господин Марласка, а не да ги дискутира.
— Какви други указания остави той?
— Нищо специално. Обикновени плащания на трети лица, които нямаха никаква връзка с кантората или с неговото семейство.
— Спомняте ли си някоя конкретна личност?
— Баща ми лично се занимаваше с тези въпроси, за да избегне вероятността служителите на кантората да получат достъп до информация, която можеше да бъде — да речем — щекотлива.
— А на вашия баща не му ли се видя странно, че бившият му съдружник е пожелал да връчи толкова пари на чужди хора?
— Разбира се, че му се видя странно. Много неща му се виждаха странни.
— Помните ли къде трябваше да се пращат тези суми?
— Как искате да си спомня такова нещо? Оттогава са минали поне двайсет и пет години.
— Хайде, напънете се малко — казах аз. — Заради госпожица Маргарита.
Секретарката ми хвърли ужасѐн поглед, на който аз отговорих с намигване.
— Само да сте посмели да я пипнете с пръст — заплаши ме Валера.
— Не ми давайте идеи — прекъснах го аз. — Е, как е паметта ви сега? Поопресни ли се?
— Мога да проверя в личните дневници на баща ми. Това е всичко.
— Къде са те?
— Тук, сред книжата му. Но ще ми отнеме няколко часа…
Затворих телефона и изгледах секретарката на Валера, която бе избухнала в плач. Подадох й кърпичка и я потупах по рамото.
— Хайде, жено, недейте така, вече си тръгвам. Нали видяхте? Исках само да разговарям с него.
Тя кимна боязливо, без да откъсва очи от револвера. Закопчах си палтото и й се усмихнах.
— Само едно последно нещо.
Жената вдигна поглед, боейки се от най-лошото.
— Напишете ми адреса на адвоката. И хич не се опитвайте да ме заблудите, защото ако ме излъжете, ще се върна и бъдете сигурна, че ще оставя долу в портиерската стаичка онова вродено добродушие, което ми е присъщо.
Преди да изляза, поисках от госпожица Маргарита да ми покаже къде е телефонният кабел и го прерязах, спестявайки й изкушението да предупреди Валера, че се каня да го посетя, или да се обади в полицията, за да съобщи за нашето малко пререкание.