Играта на ангела

7

Събудиха ме агонията на махмурлука, стегнал слепоочията ми като менгеме, и ароматът на колумбийско кафе. Изабела бе сложила до леглото ми масичка, на която имаше току-що сварено кафе и чиния с хляб, сирене, шунка и една ябълка. При вида на храната ми се догади, но посегнах към кафеника. Изабела, която ме бе наблюдавала от прага на стаята, без да я забележа, се приближи и ми наля една чаша, като се разтапяше в усмивки.

— Изпийте го, силничко е и ще ви се отрази чудесно.

Взех кафето и отпих.

— Колко е часът?

— Един по обед.

Изпъшках тихичко.

— От колко часа си будна?

— От около седем.

— И какво прави през това време?

— Чистих и подреждах, ама тук има достатъчно работа за няколко месеца — отвърна Изабела.

Отпих още една голяма глътка.

— Благодаря — промърморих аз. — За кафето. А и за шетането, макар че нямаше защо да го правиш.

— Не го правя за вас, ако това ви тревожи. Правя го заради себе си. Ако ще живея тук, предпочитам да мисля, че няма да се залепя за нещо, ако случайно се опра някъде.

— Да живееш тук? Ама нали говорихме, че…

Щом повиших глас, пронизваща болка пресече и думите, и мисълта ми.

— Шшшт — прошепна Изабела.

Кимнах в знак на примирие. В момента нито можех, нито желаех да споря с нея. Имаше достатъчно време да я върна на семейството й по-късно, когато махмурлукът преминеше в отстъпление. С третата глътка пресуших чашата и бавно се надигнах. В главата ми сякаш се забиха пет или шест шипа. Простенах. Изабела ме улови над лакътя.

— Не съм инвалид. Мога да се грижа сам за себе си.

Тя ме пусна колебливо. Направих няколко крачки към коридора. Изабела ме следваше отблизо, като че ли се боеше, че всеки миг ще рухна. Спрях се пред вратата на банята.

— Мога ли да се изпикая насаме? — попитах аз.

— Прицелете се внимателно — промърмори момичето. — Ще ви оставя закуската в галерията.

— Не съм гладен.

— Трябва да хапнете нещо.

— Ти моя ученичка ли си, или моя майка?

— Казвам го за ваше добро.

Затворих вратата на банята, търсейки убежище вътре. Очите ми се нуждаеха от няколко секунди, за да възприемат напълно гледката, която се изпречи пред мен. Банята беше неузнаваема. Светеше от чистота. Всяко нещо бе на мястото си. На мивката имаше калъпче нов сапун. Бяха окачени чисти кърпи, каквито дори не знаех, че съм имал в дома си. Миришеше на белина.

— Майко Божия — промърморих аз.

Пъхнах глава под крана и пуснах студената вода за няколко минути. После излязох в коридора и бавно се отправих към галерията. Ако банята беше неузнаваема, то галерията бе направо като от друг свят. Изабела бе измила прозорците и пода и бе подредила мебелите и креслата. Чиста и ясна светлина минаваше през стъклата, а миризмата на прах бе изчезнала. Закуската ми ме чакаше на масата пред канапето, върху което момичето бе постлало чиста кувертюра. Рафтовете, претъпкани с книги, като че ли бяха подредени наново, а витрините бяха възвърнали някогашната си прозрачност. Изабела тъкмо ми сервираше втора чаша кафе.

— Знам какво се опитваш да направиш и ти казвам, че няма да стане — рекох аз.

— Кое? Да ви поднеса чаша кафе?

Тя бе подредила книгите, разхвърляни на камари по масата и из всички ъгли на стаята. Бе опразнила етажерки, отрупани със списания в продължение на повече от десетилетие. Само за седем часа бе измела с един замах мрака и сенките, спотайвали се тук години наред, бе ги премахнала със своето усърдие и с присъствието си, и при все това още имаше време и желание да се усмихва.

— Повече ми харесваше, както си беше преди — казах аз.

— О, не се съмнявам, че ви е харесвало. На вас и на стоте хиляди хлебарки, които квартируваха тук и които прогоних с помощта на свеж въздух и амоняк.

— Амоняк ли? А пък аз се чудех каква е тази воня!

— Вонята, както я наричате, е миризма на чисто — възропта Изабела. — Можеше да проявите поне мъничко благодарност.

— Благодарен съм.

— Хич не си личи. Утре ще се кача в кабинета и…

— Това и през ум да не ти минава.

Изабела сви рамене, но погледът й бе все така изпълнен с решимост и аз разбрах, че след едно денонощие кабинетът в кулата ще бъде променен безвъзвратно.

— Впрочем, тая заран намерих един плик в антрето. Сигурно някой го е пъхнал под вратата снощи.

Изгледах я над ръба на чашата.

— Външната врата долу е заключена — казах аз.

— И аз си помислих същото. Да си призная, цялата работа ми се видя много странна, и въпреки че на плика беше написано вашето име…

— … ти взе, че го отвори.

— Боя се, че да. Без да искам.

— Изабела, да се отваря чужда кореспонденция не е признак за добри обноски. На някои места това даже се смята за престъпление, което се наказва със затвор.

— Ама и аз това й разправям на майка ми, която все ми отваря писмата, пък още си е на свобода.

— Къде е писмото?

Изабела измъкна един плик от джоба на престилката, която бе навлякла, и ми го подаде, като избягваше погледа ми. Пликът, чиито краища бяха назъбени, бе от дебела шуплеста хартия с цвят на слонова кост, със силуета на ангела върху печата от червен восък — в случая счупен — и с моето име, написано с ароматно карминено мастило. Отворих го и извадих един прегънат лист.

Уважаеми Давид,

Надявам се, че сте в добро здраве и сте успели да внесете определената Ви сума без затруднения. Ще Ви бъде ли удобно да се срещнем тази нощ в моето жилище, за да започнем да обсъждаме детайлите на нашия проект? Към десет часа ще бъде поднесена лека вечеря. Очаквам Ви.

Ваш приятел,

Андреас Корели

Сгънах листа и го прибрах отново в плика. Изабела ме наблюдаваше заинтригувана.

— Добри новини ли?

— Не ти влиза в работата.

— Кой е тоя господин Корели? Я какъв красив почерк има, не като вашия.

Изгледах я сурово.

— Е, ако ще ви бъда помощничка, нали трябва да знам с кои хора си имате вземане-даване? Че да им казвам да се разкарат, когато се налага.

Изсумтях.

— Това е един издател.

— Сигурно си го бива, че я вижте каква хартия и какви пликове използва. Каква книга пишете за него?

— Изобщо не те засяга.

— Как ще ви помагам, ако не споделяте върху какво работите? Не, по-добре не отговаряйте. Няма да кажа ни думица повече.

В продължение на цели десет секунди Изабела мълча като по чудо.

— Какво представлява тоя господин Корели?

Изгледах я хладно.

— Особен е.

— Краставите магарета… не, нищичко не казвам.

Гледайки тази девойка с благородно сърце, аз се почувствах още по-нещастен, ако това изобщо бе възможно, и осъзнах, че и за двама ни щеше да е по-добре да я отдалеча от себе си час по-скоро, дори с риск да я нараня.

— Защо ме гледате така?

— Тая вечер ще изляза, Изабела.

— Да ви оставя ли нещо за вечеря? Късно ли ще се приберете?

— Ще вечерям навън и не зная кога ще се върна, но независимо колко е часът, искам, когато се прибера, теб да те няма. Искам да си вземеш нещата и да си вървиш. Все ми е тая къде ще отидеш. Тук няма място за теб. Разбрано?

Тя пребледня и очите й се навлажниха. Прехапа устни и ми се усмихна с лице, набраздено от сълзи.

— Излишна съм. Разбирам.

— И недей да чистиш повече.

Станах и я оставих сама в галерията. Скрих се в кабинета в кулата. Отворих прозорците. Хлипанията на Изабела долитаха откъм галерията. Погледах малко града, проснат под обедното слънце, сетне отправих очи към другия му край, където ми се стори, че почти видях блестящите керемиди на Вила Елиус и си представих Кристина, госпожа Видал, горе пред прозорците на кулата, загледана към квартал Рибера. Нещо тежко и мътно покри сърцето ми. Забравих плача на Изабела и исках само да дойде по-скоро часът, в който щях да се срещна с Корели, за да поговорим за проклетата му книга.

Останах в кабинета в кулата, докато вечерният мрак се разнесе над града като кръв, разтворена във вода. Беше горещо — такава жега не бе имало през цялото лято — и покривите на къщите сякаш трептяха пред погледа като миражи от пара. Слязох долу и се преоблякох. Къщата тънеше в тишина, щорите в галерията бяха наполовина спуснати, а стъклата на прозорците — обагрени в една кехлибарена светлина, която проникваше и в централния коридор.

— Изабела? — извиках аз.

Не получих отговор. Отидох до галерията и се уверих, че девойката си е отишла. Преди това все пак си бе направила труда да изтупа и подреди събраните съчинения на Игнациус Б. Самсон; те години наред бяха събирали прах и забрава в една витрина, която сега светеше, излъскана до блясък. Изабела бе взела една от книгите и я бе оставила отворена по средата върху един пюпитър. Прочетох няколко реда наслуки и ми се стори, че изведнъж се озовах в друго време, в което всичко изглеждаше толкова просто, колкото и неизбежно.

— Поезията се пише със сълзи, романът — с кръв, а историята — с бистра водица — рече кардиналът, докато мажеше с отрова острието на ножа под светлината на канделабъра.

Превзетата наивност на тези редове изтръгна усмивка от мен и отново изпитах едно подозрение, което ме гризеше открай време: може би щеше да е по-добре за всички, и най-вече за самия мен, ако Игнациус Б. Самсон не се бе самоубил и Давид Мартин не бе заел неговото място.