Играта на ангела

Второ действие

LUX AETERNA

1

Ознаменувах завръщането си в света на живите, като отдадох почит на един от най-влиятелните храмове в целия град: централният клон на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“. При вида на стоте хиляди франка директорът, финансовите инспектори и цяла армия от касиери и счетоводители изпаднаха в екстаз и веднага ме въздигнаха до олтарите, запазени за онези клиенти, които предизвикват едва ли не религиозно благоговение и симпатия. След като уредих формалностите с банката, реших да се срещна с друг от конниците на Апокалипсиса и отидох до един павилион за вестници на Пласа Уркинаона. Отворих един брой на „Ла вос де ла индустрия“ по средата и потърсих местните новини — раздела, списван на времето от мен. Вещата ръка на дон Басилио все още се долавяше в заглавията и аз разпознах имената на почти всички автори на статии, сякаш не бе изтекло толкова време оттогава. Шестте години умерена диктатура на генерал Примо де Ривера бяха донесли на града едно отровно и мътно спокойствие, което съвсем не се отразяваше добре на хрониката на престъпленията и сензациите. В пресата вече почти не се появяваха сведения за бомбени атентати или престрелки. Барселона, страховитата „Огнена роза“, напоследък бе започнала да прилича по-скоро на тенджера под налягане. Тъкмо се канех да сгъна вестника и да си взема рестото, когато го видях. Беше съвсем кратко съобщение в една колонка с няколко произшествия, поместени на последната страница от раздела.

ЕДИН ТРУП И ДВАМА ТЕЖКО РАНЕНИ СЛЕД СРЕДНОЩЕН ПОЖАР В РАВАЛ

Жоан Марк Угет/ Барселона

Призори в петък е избухнал силен пожар на Пласа делс Анжелс №6, седалище на издателската къща „Баридо и Ескобиляс“, при който е загинал директорът на издателството дон Хосе Баридо и тежко са пострадали неговият съдружник дон Хосе Луис Лопес Ескобиляс и служителят г-н Рамон Гусман. Последният бил застигнат от пламъците, докато се опитвал да помогне на двамата ръководители на фирмата. Според пожарникарите бедствието вероятно е предизвикано от възпламеняването на някакъв химически материал, който е бил използван при ремонта на сградата. За момента не се отхвърлят и други причини, тъй като очевидци твърдят, че са видели някакъв мъж да излиза оттам броени мигове преди да се разрази пожарът. Жертвите са били откарани в Клиниката на Барселона, където лекарите са констатирали смъртта на единия, а другите двама са били приети в критично състояние.

Отидох там с цялата бързина, на която бях способен. Миризмата на изгоряло се усещаше още от Ла Рамбла. Група от съседи и любопитни граждани се бе събрала на площада пред сградата. Тънки струйки бял дим се издигаха от една купчина отломки, струпани пред входа. Познах неколцина служители на издателството, които се опитваха да спасят изпод руините малкото оцелели вещи. Кашони с обгорени книги и лизнати от пламъците мебели бяха накамарени на улицата. Фасадата бе почерняла, прозорците се бяха пръснали от огъня. Разкъсах кръга на зяпачите и влязох вътре. Силна смрад затъкна гърлото ми. Някои от работещите в издателството, които се мъчеха да спасят принадлежностите си, ме познаха и унило ме поздравиха.

— Господин Мартин… голямо нещастие — мънкаха те.

Прекосих онова, което преди беше приемната, и се отправих към кабинета на Баридо. Пламъците бяха погълнали килимите и превърнали мебелите в скелети от жарава. Таванът се бе срутил в единия ъгъл, отваряйки просека, през която нахлуваше светлина откъм задния двор. Във въздуха се носеше гъст облак от пепел. Един стол, оцелял по чудо от пожара, се мъдреше в средата на стаята и на него седеше Усойницата, която плачеше със сведена глава. Коленичих пред нея. Тя ме позна и се усмихна през сълзи.

— Добре ли си? — попитах я аз.

Тя кимна.

— Знаеш ли, каза ми да си вървя вкъщи, че вече било късно и трябвало да си почина, че днес ни чакал труден ден. Точно приключвахме счетоводната отчетност за месеца… ако се бях забавила още една минутка…

— Какво се случи всъщност, Ерминия?

— Бяхме останали на работа до късно. Наближаваше полунощ, когато господин Баридо ми каза да се прибера вкъщи. Издателите чакаха един господин, който щял да дойде да се срещне с тях…

— В полунощ? Че какъв ще е тоя господин?

— Чужденец, мисля. Не знам точно, но май ставаше дума за някаква оферта. На драго сърце щях да остана, но вече беше много късно и господин Баридо ми каза…

— Ерминия, а спомняш ли си името на въпросния господин?

Усойницата ме изгледа учудено.

— Всичко, което си спомням, вече го разказах на инспектора, дето дойде тази сутрин. Разпитваше ме за теб.

— Инспектор ли? Разпитвал те е за мен?

— Ами полицията разговаря с всички наред.

— Естествено.

Усойницата ме гледаше втренчено и недоверчиво, сякаш се опитваше да прочете мислите ми.

— Не знаят дали ще оживее — промълви тя. Имаше предвид Ескобиляс. — Всичко се затри — архивите, договорите… всичко. Свършено е с издателството.

— Съжалявам, Ерминия.

Една злобна усмивка разкриви устните й.

— Съжаляваш, значи? А нима не искаше тъкмо това?

— Как може да си мислиш такова нещо?

Усойницата ме изгледа подозрително.

— Сега си свободен.

Пресегнах се да докосна ръката й, но Ерминия се надигна и отстъпи малко назад, сякаш моето присъствие я плашеше.

— Ерминия…

— Върви си — рече тя.

Оставих я сред димящите развалини. Излизайки на улицата, се натъкнах на група дечурлига, които ровеха сред отломките. Едно от тях бе измъкнало някаква книга от пепелта и я разглеждаше със смесица от любопитство и презрение. Корицата бе обгоряла от пламъците и краищата на страниците бяха почернели, но като изключим това, книгата беше непокътната. От надписа на гърба й разбрах, че бе от поредицата „Градът на прокълнатите“.

— Господин Мартин?

Обърнах се и се озовах срещу трима мъже, облечени с костюми от разпродажба, доста неподходящи за влажната и лепкава топлина, която се носеше във въздуха. Един от тях, явно началникът им, пристъпи крачка напред и ми отправи сърдечна усмивка на опитен продавач. Другите двама, наглед яки и непоколебими като хидравлична преса, се задоволиха само да ме зяпат с неприкрита враждебност.

— Господин Мартин, аз съм инспектор Виктор Грандес, а това са моите колеги, агентите Маркос и Кастело от отдела за разследване и наблюдение. Чудя се дали ще бъдете така любезен да ни отделите няколко минути.

— Разбира се — отвърнах аз.

Името Виктор Грандес ми звучеше познато от вестникарските ми години, през които списвах хрониката на произшествията. Видал му бе посветил някоя и друга колонка; спомних си особено ясно една, в която го описваше като сензацията на полицейския отдел, като мощна сила, потвърждаваща появата на ново поколение елитни професионалисти, по-добре обучени от своите предшественици, неподкупни и корави като стомана. Трябва да отбележа, че тези прилагателни и хиперболата бяха на Видал, не мои. Предположих, че оттогава насам инспектор Грандес се е придвижил още по-нагоре в йерархията и присъствието му тук свидетелстваше, че полицията е взела на сериозно пожара в издателството на Баридо и Ескобиляс.

— Ако нямате нищо против, можем да седнем в някое кафене, за да поговорим на спокойствие — рече Грандес, без да сваля дори за миг служебната усмивка от лицето си.

— Както желаете.

Инспекторът ме поведе към едно неголямо заведение на ъгъла на улиците „Доктор Доу“ и „Пинтор Фортуни“. Маркос и Кастело вървяха зад нас, без да ме изпускат от поглед. Пътьом Грандес ми предложи цигара, която отказах. Той си прибра пакета. Повече не обели дума, докато не стигнахме до кафенето, където тримата ме ескортираха до една маса в дъното и насядаха около мен. Ако ме бяха замъкнали в някой тъмен и влажен карцер, срещата навярно щеше да ми се стори по-приятелска.

— Господин Мартин, предполагам, че вече сте узнали за случилото се тази сутрин.

— Знам само каквото прочетох във вестника. И онова, което ми разказа Усойницата…

— Усойницата?

— Извинете. Госпожица Ерминия Дуасо, асистентка на директорите на издателството.

Маркос и Кастело размениха поглед, който трудно се поддаваше на описание. Грандес се усмихна.

— Интересен прякор. Кажете ми, господин Мартин, къде бяхте снощи?

Блажени невинните! Този въпрос ме свари неподготвен.

— Въпросът е рутинен — изясни инспекторът. — Опитваме се да установим къде са се намирали всички лица, които евентуално са имали някакви отношения с жертвите през последните дни. Служители, доставчици, роднини, познати…

— Бях с един приятел.

Щом изрекох това, веднага съжалих, че съм избрал точно тези думи, което не убягна от вниманието на Грандес.

— Един приятел?

— По-скоро човек, свързан с моята работа. Издател, с когото имах уговорена среща снощи.

— Бихте ли могли да кажете до колко часа бяхте с този човек?

— До късно. Всъщност останах да нощувам в неговия дом.

— Разбирам. И как се нарича това лице, което определяте като свързано с вашата работа?

— Корели. Андреас Корели. Френски издател.

Грандес си записа името в малък тефтер.

— Фамилията като че ли е италианска — отбеляза инспекторът.

— Истината е, че не знам с точност от каква националност е той.

— Понятно е. И този господин Корели, каквото и да е неговото гражданство, би ли могъл да потвърди, че снощи сте били заедно?

Свих рамене.

— Предполагам, че да.

— Предполагате?

— Всъщност съм сигурен. Че защо да не потвърди?

— Нямам представа, господин Мартин. Имате ли някакъв повод да мислите, че не би го сторил?

— Не.

— Значи темата е приключена.

Маркос и Кастело ме гледаха така, сякаш не бях изрекъл и една вярна дума, откакто бяхме седнали в кафенето.

— И за да привършим, бихте ли могли да ми изясните естеството на срещата, която имахте снощи с този издател с неопределена националност?

— Господин Корели пожела да се види с мен, за да ми отправи едно предложение.

— Предложение от какъв характер?

— Професионален.

— Разбирам. Навярно е искал да напишете книга?

— Точно така.

— Кажете ми, обичайно ли е след делова среща да оставате да нощувате в жилището на договарящата страна, ако можем да я наречем така?

— Не.

— Но вие казвате, че сте пренощували в дома на този издател.

— Останах, защото не се чувствах добре и мислех, че няма да ми стигнат силите да се прибера вкъщи.

— Може би вечерята ви е понесла зле?

— В последно време имах някои проблеми със здравето.

Грандес кимна със скръбно изражение.

— Световъртеж, главоболие… — допълних аз.

— Но разумно ли е да приемем, че вече се чувствате по-добре?

— Да. Много по-добре.

— Радвам се да го чуя. Със сигурност изглеждате завидно. Нали така?

Кастело и Маркос кимнаха бавно.

— Всеки би казал, че голям товар ви е паднал от сърцето — отбеляза инспекторът.

— Не ви разбирам.

— Имам предвид тези световъртежи и неразположения.

Грандес разиграваше целия този фарс с вбесяващ усет за темпо.

— Простете невежеството ми относно тънкостите на вашата професионална сфера, господин Мартин, но не е ли вярно, че сте имали сключен договор с двамата издатели за срок, който изтича след шест години?

— След пет.

— И този договор не ви ли е обвързвал изключително, да го кажем така, с издателската къща на Баридо и Ескобиляс?

— Да, такива бяха условията.

— В такъв случай защо ви трябваше да обсъждате предложението на един конкурент, щом вашият договор не ви е позволявал да го приемете?

— Това беше най-обикновен разговор. Нищо повече.

— Разговор, който все пак се е превърнал в соаре в дома на този господин.

— Моят договор не ми забранява да разговарям с трети лица. Нито пък да нощувам извън къщи. Свободен съм да спя, където намеря за добре, и да говоря с когото поискам за каквото поискам.

— Разбира се. Нямах намерение да загатвам обратното, но все пак ви благодаря, че ми изяснихте този момент.

— Има ли още нещо, което мога да ви изясня?

— Само една малка подробност. При положение, че господин Баридо е починал, ако, не дай Боже, господин Ескобиляс не се възстанови от раните си и също се спомине, издателството ще се разтури и подобна участ ще сполети и вашия договор. Нали не греша?

— Не съм сигурен. Не зная точно при какъв режим е била учредена фирмата.

— Но не е ли твърде вероятно да стане така, според вас?

— Възможно е. Би трябвало да попитате за това адвоката на издателите.

— Всъщност вече го попитах. И той потвърди, че ако се случи онова, което никой не би желал, и господин Ескобиляс се пресели в по-добрия свят, ще стане точно така.

— Значи вече имате отговор на въпроса си.

— А вие имате пълната свобода да приемете предложението на господин…

— … Корели.

— Кажете ми, приехте ли го вече?

— Мога ли да знам каква връзка има това с причините за пожара? — троснах се аз.

— Никаква. Просто ми е любопитно.

— Това ли е всичко? — попитах.

Грандес погледна първо към своите колеги, а после към мен.

— От моя страна — да.

Понечих да се изправя. Тримата полицаи не помръднаха от местата си.

— Господин Мартин, докато не съм забравил — рече инспекторът, — можете ли да ми кажете дали си спомняте, че преди една седмица господата Баридо и Ескобиляс са ви посетили в дома ви на улица „Фласадерс“ № 30, придружени от гореспоменатия адвокат?

— Да, така беше.

— Това приятелско гостуване ли беше, или формално посещение?

— Издателите дойдоха, за да изразят желанието си да се върна към работата си по една поредица от книги, която бях оставил настрана за няколко месеца, за да се посветя на друг проект.

— Бихте ли определили разговора като вежлив и непринуден?

— Не си спомням някой да е повишавал тон.

— А случайно да си спомняте, че сте им отговорили — цитирам буквално, — че „до една седмица и двамата ще сте мъртви“? Без да повишавате тон, естествено.

— Да — признах си аз с въздишка.

— Какво имахте предвид?

— Бях ядосан и казах първото, което ми дойде на езика, инспекторе. Това не означава, че съм говорил сериозно. Понякога човек казва неща, които в действителност изобщо не мисли.

— Благодаря ви за откровеността, господин Мартин. Много ни помогнахте. Приятен ден.

Тръгнах си оттам с погледите на три чифта очи, забити като кинжали в гърба ми, и с усещането, че ако бях отвърнал на всеки от въпросите на инспектора с лъжа, нямаше да се чувствам толкова гузен.