Играта на ангела

24

Къщата с кулата бе погребана в мрак. Качих се пипнешком по каменното стълбище, докато стигнах до площадката и заварих входната врата открехната. Бутнах я с ръка и постоях малко на прага, оглеждайки сенките, които изпълваха дългия коридор. Пристъпих няколко крачки и останах там в неподвижно очакване. Заопипвах стената, докато намерих ключа на осветлението. Завъртях го четири пъти, но безрезултатно. Първата врата вдясно водеше към кухнята. Изминах полека трите метра, които ме деляха от нея, и спрях на прага. Спомних си, че в един от долапите държах маслена лампа. Отидох до него и я намерих там, сред още неотворени тенекиени кутии кафе, донесено от бакалницата „Кан Жисперт“. Оставих лампата върху кухненската маса и я запалих. Слаба кехлибарена светлина заля стените на стаята. Взех лампата и излязох отново в коридора.

Напредвах бавно, държейки нависоко примигващата светлина, като очаквах всеки миг да видя как нещо или някой изниква от някоя странична врата. Знаех, че не съм сам; надушвах го. Една остра смрад на ярост и омраза се носеше във въздуха. Стигнах до края на коридора и спрях пред вратата на последната стая. Мекото сияние на лампата погали очертанията на отместения от стената гардероб и разхвърляните по пода дрехи — точно както ги бях оставил, когато Грандес дойде да ме арестува преди две нощи. Продължих нататък към подножието на витата стълба, която водеше към кабинета. Предпазливо се закатерих по нея, като на всеки две-три стъпала надничах през рамо, докато стигнах до кабинета. Червеникавото зарево на здрача проникваше през прозорците. Бързо отидох до стената, където стоеше сандъкът, и го отворих. Папката с ръкописа за тартора бе изчезнала.

Поех обратно към стълбата. Минавайки покрай бюрото си, забелязах, че клавиатурата на старата ми пишеща машина бе унищожена, сякаш някой бе блъскал по нея с юмруци. Слязох бавно по стълбата. Тръгнах отново по коридора и надникнах във входа към галерията. Дори в полумрака можах да видя, че всичките ми книги бяха разпилени по пода, а кожата на креслата висеше на парцали. Обърнах се и огледах внимателно двайсетте метра коридор, които ме деляха от входната врата. Светлината от лампата достигаше само до средата на това разстояние. По-нататък сенките се поклащаха като развълнувани черни води.

Помнех, че на влизане съм оставил вратата на жилището отворена. Сега беше затворена. Извървях няколко метра, но нещо ме спря, докато минавах отново край последната стая. На влизане не го бях забелязал, защото вратата на стаята се отваряше наляво и аз не бях надникнал достатъчно навътре, за да го видя, но сега, приближавайки се, го видях съвсем ясно. Един бял гълъб с криле, разперени като кръст, бе прикован към вратата. По дървото се стичаха капки прясна кръв.

Влязох в стаята. Погледнах зад вратата, но там нямаше никого. Гардеробът все още бе отместен на една страна. Студеният, влажен въздух, който проникваше през отвърстието на стената, бе изпълнил помещението. Оставих лампата на пода и сложих ръце върху размекнатия маджун около дупката. Захванах да го чегъртам с нокти и усетих, че се разпада между пръстите ми. Поразтърсих се наоколо и намерих стар нож за отваряне на писма в чекмеджето на една от масичките, струпани в ъгъла. Забих острието в маджуна и задълбах. Гипсовият слой се отделяше с лекота. Беше дебел най-много три сантиметра. От другата страна попаднах на дърво.

Оказа се врата.

Потърсих краищата й с ножа и контурите й бавно се очертаха на стената. По това време вече бях забравил за онова близко присъствие, което отравяше къщата и дебнеше в сенките. Вратата нямаше брава, само една ключалка, ръждясала от влагата на гипса, който я бе покривал с години. Пъхнах ножа в нея и напразно се опитах да я отворя. После я заритах, докато маджунът, който крепеше ключалката, започна бавно да се отделя. С помощта на острието освободих напълно механизма и когато вече нищо не го държеше, вратата се отвори с едно бутване.

Струя въздух с дъх на гнилоч избликна отвътре и напои дрехите и кожата ми. Вдигнах лампата и влязох. Стаята бе правоъгълник, широк пет или шест метра. Стените бяха изпъстрени с рисунки и надписи, които явно някой бе направил с пръсти. Линиите им бяха кафеникави на цвят и тъмни. Изсъхнала кръв. Подът бе покрит с нещо, което отначало помислих за прах, но когато снижих лампата, видях, че са останки от ситни кости. Животински кости, натрошени и сведени до слой пепел. От тавана висяха безброй предмети, окачени на черна връв. Разпознах религиозни фигурки, изображения на светци и мадони с изгорени лица и извадени очи, разпятия, завързани с бодлива тел, и останки от тенекиени играчки и кукли със стъклени очи. Силуетът бе в дъното, почти невидим.

Стол, обърнат с лице към ъгъла. На стола се различаваше една фигура, облечена в черно. Мъж. Ръцете бяха приковани с белезници зад гърба. Крайниците му бяха привързани с дебела тел към стола. Заля ме едно чувство на студ, какъвто не бях усещал никога дотогава.

— Салвадор? — успях да изрека.

Пристъпих бавно към него. Силуетът не помръдваше. Спрях се на една крачка разстояние и полека протегнах ръка. Пръстите ми докоснаха косата на мъжа и се отпуснаха на рамото. Исках да завъртя тялото, но в този миг усетих, че нещо поддава изпод пръстите ми. Секунда по-късно като че ли чух някакъв шепот и трупът се разпадна на прах, който се разсипа сред дрехите и телта, а сетне се издигна в тъмен облак и остана да се рее между стените на този затвор, който го бе крил с години. Погледнах слоя пепел по ръцете си и ги поднесох към лицето си, разпръсвайки по кожата си останките от душата на Рикардо Салвадор. Когато отворих очи, видях, че Диего Марласка, неговият тъмничар, стои и чака на прага на килията с ръкописа за тартора в ръце и огън в очите.

— Четох го, докато ви чаках, Мартин — рече Марласка. — Шедьовър. Тарторът ще знае как да ме възнагради за него, когато му го връча от ваше име. Признавам, че аз така и не успях да разгадая гатанката. Спрях се някъде насред пътя. Радвам се да видя, че тарторът е успял да ми намери по-талантлив приемник.

— Дръпнете се от пътя ми.

— Съжалявам, Мартин. Съжалявам, повярвайте ми. Бях започнал да ви харесвам — рече той, вадейки от джоба си нещо, което изглеждаше като дръжка от слонова кост. — Но не мога да ви оставя да излезете от тази стая. Време е да заемете мястото на клетия Салвадор.

Натисна някакво копче на дръжката и една двуостра кама проблесна в сумрака.

Сетне се хвърли към мен с гневен вик. Острието на камата поряза бузата ми и щеше да извади лявото ми око, ако не бях отскочил встрани. Паднах по гръб на покрития със ситни костици и прах под. Сграбчил ножа с две ръце, Марласка се стовари върху мен, натискайки надолу острието с цялата си тежест. Върхът на камата се спря само на сантиметри от гърдите ми, докато аз държах Марласка за гърлото с дясната си ръка.

Той извърна глава, за да ме захапе за китката, и аз го ударих с левия си юмрук в лицето. Почти не трепна. Една ярост, която бе отвъд разума и болката, го подтикваше към действие, и аз разбрах, че няма да ме остави да изляза жив от тази килия. Нападаше ме със сила, която изглеждаше невероятна. Почувствах как върхът на камата проби кожата ми. Ударих го отново с цялата си сила. Пестникът ми се стовари в лицето му и усетих, че костите на носа му се строшиха. Кръвта му бликна по пръстите ми. Марласка извика отново, безразличен към болката, и заби ножа на около сантиметър в плътта ми. Остра болка пробяга по гърдите ми. Ударих го пак, търсейки с пръсти очните му ябълки, но той повдигна брадичката си и аз не успях да забия нокти по-горе от бузата му. Този път почувствах зъбите му под пръстите си.

Забучих юмрук в устата му, като му разцепих устните и му избих няколко зъба. Марласка нададе вой и се поколеба за миг, преди да се нахвърли отново върху мен. Блъснах го на една страна и той падна на пода; лицето му бе кървава маска, сгърчена от болка. Дръпнах се от него, молейки се да не се надигне отново. След секунда се завлече до ножа, който бе изпуснал, и започна да се изправя на крака.

Грабна камата и се хвърли към мен с оглушителен рев, но този път не ме свари неподготвен. Хванах лампата за дръжката и я запратих с всички сили към него. Лампата се блъсна в лицето му и олиото се разля по очите, устните, гърлото и гърдите му. Запали се незабавно. За броени секунди едно огнено наметало обгърна цялото му тяло. Косата му изгоря мигновено. Зърнах пълния му с омраза поглед през пламъците, които поглъщаха клепачите му. Взех ръкописа и излязох оттам. Марласка все още държеше ножа в ръце, когато се опита да ме последва извън тази прокълната стая и падна ничком върху купчината стари дрехи, които веднага се подпалиха. Пламъците прескочиха към сухото дърво на гардероба и към мебелите, струпани до стената. Побягнах към коридора и видях, че той все още ме преследваше с протегнати ръце, мъчейки се да ме достигне. Хукнах към вратата, но преди да изляза, се спрях да погледна как огънят поглъщаше Диего Марласка, който удряше гневно по стените и ги запалваше с допира си. Пламъците плъзнаха към разпилените по пода на галерията книги и стигнаха до завесите. Сетне се извиха до тавана като огнени змии, като лижеха рамките на вратите и прозорците и пълзяха по стълбите към кабинета. Последният образ, който си спомням, бе образът на този прокълнат мъж, паднал на колене в края на коридора; напразните надежди на неговото безумие бяха изгубени, а тялото му се бе превърнало във факла от плът и ненавист, потопена в огнена вихрушка, която се разпростираше неумолимо из къщата с кулата. Сетне отворих външната врата и хукнах надолу по стълбите.

Няколко души от квартала, видели как първите пламъци се показват през прозорците на кулата, се бяха събрали отвън. Никой не ме забеляза, докато се измъквах по улицата. След малко чух как прозорците на кабинета се пръскат и се обърнах, за да видя как огънят обгръща с тътен ветропоказателя с форма на дракон. После се отдалечих към Пасео дел Борн, вървейки срещу тълпа от съседи, които прииждаха, приковали погледи в сиянието на кладата, издигаща се в черното небе.