Играта на ангела

20

Улиците на Равал представляваха сенчести тунели, прекъснати тук-там от примигващи улични лампи, чиято колеблива светлина едва успяваше да одраска мрака. Отне ми малко повече от трийсетте минути, които ми бе отпуснал инспектор Грандес, за да открия, че на улица „Кадена“ имаше две перачници. В първата, която бе просто един зимник в дъното на стълбище, блеснало от па̀рата, работеха само деца с ръце, изцапани с виолетова боя, и жълтеникави очи. Втората бе кирливо място, което вонеше на белина и бе трудно да се повярва, че оттам някога би могло да излезе нещо чисто. Управителката беше една едра жена, която при вида на няколко монети побърза да признае, че Мария Антония Санауха работи там шест следобеда в седмицата.

— Сега пък какво е направила? — попита матроната.

— Получила е едно наследство. Кажете ми къде мога да я намеря и може би ще капне нещичко и за вас.

Матроната се изсмя, но очите й светнаха алчно.

— Доколкото зная, живее в пансиона „Санта Лусия“ на улица „Маркес де Барбера“. Колко е наследила?

Пуснах монетите на тезгяха и излязох от онази отвратителна дупка, без да си направя труда да отговоря.

Пансионът на Ирене Сабино крееше в една мрачна сграда, която изглеждаше така, сякаш бе сглобена от ексхумирани кости и откраднати надгробни плочи. Металните табелки на пощенските кутии във входа бяха покрити с ръжда. На онези, които съответстваха на първите два етажа, не фигурираха никакви имена. На третия етаж се помещаваше шивашки цех с гръмкото название „Средиземноморска текстилна компания“. Четвъртият и последен етаж бе зает от пансиона „Санта Лусия“. Тясно стълбище, по което не биха могли да се разминат двама души, се издигаше в мрака, а влагата от канализацията се бе просмукала в стените, разяждайки боята по тях досущ като киселина. Изкачих четирите етажа и стигнах до наклонена площадка, на която имаше само една врата. Потропах с юмрук и след малко ми отвори един висок и слаб мъж, който сякаш бе излязъл от кошмар на Ел Греко.

— Търся Мария Антония Санауха — рекох аз.

— Вие ли сте лекарят? — попита мъжът.

Бутнах го настрани и влязох. Жилището се състоеше от тесни и тъмни стаи, струпани от двете страни на коридор, който свършваше при голям прозорец, гледащ към вътрешния двор. Въздухът бе напоен със зловонието, което идваше от каналите. Човекът, който ми бе отворил вратата, стоеше на прага и ме гледаше объркан. Предположих, че е някой от квартирантите.

— Коя е нейната стая? — попитах го аз.

Той само ме гледаше мълчаливо с непроницаемо изражение. Извадих револвера и му го показах. Без да губи самообладание, човекът посочи последната врата в дъното на коридора. Отидох до нея и когато установих, че е заключена, започнах да се боря с ключалката. Останалите квартиранти се подадоха от стаите си — хор от забравени души, които изглеждаха така, сякаш от години не бяха виждали слънце. Спомних си мизерните си дни в пансиона на доня Кармен и ми мина през ум, че някогашният ми дом напомняше новия хотел „Риц“ в сравнение с това жалко чистилище, което бе само едно от множество подобни в човешкия мравуняк на Равал.

— Приберете се в стаите си — наредих аз.

Никой не даде признаци, че ме е чул. Вдигнах ръката си, за да видят револвера. Всички веднага се шмугнаха в стаите си като подплашени гризачи, с изключение на изкласилия Рицар на печалния образ. Съсредоточих отново вниманието си върху вратата.

— Заключила се е отвътре — обясни квартирантът. — Цял следобед е там.

Една миризма, напомняща за горчиви бадеми, се процеждаше изпод вратата. Потропах с юмрук няколко пъти, без да получа отговор.

— Хазяйката има шперц — услужливо рече мъжът. — Ако искате да я почакате да се върне… не ми се вярва да се забави много.

Вместо отговор аз отстъпих назад, след което се хвърлих с всички сили върху вратата. Ключалката поддаде при втората ми атака. Щом се озовах в стаята, веднага ме връхлетя онази горчива и противна миризма.

— Мили Боже — промълви квартирантът зад гърба ми.

Някогашната звезда от Паралело лежеше в един разнебитен креват, бледа и плувнала в пот. Устните й бяха почернели и щом ме видя, се усмихна. Ръцете й стискаха здраво шишето с отровата; бе го пресушила до последната капка. Смрадният й дъх, вонящ на кръв и жлъчка, изпълваше стаята. Квартирантът закри с ръка носа и устата си и излезе в коридора. Гледах как Ирене Сабино се гърчеше, докато отровата я разяждаше отвътре. Смъртта не бързаше да си свърши работата.

— Къде е Марласка?

Тя ме погледна през сълзи на агония.

— Вече нямаше нужда от мен — отвърна. — Никога не ме е обичал.

Гласът й бе дрезгав и пресеклив. Пристъп на суха кашлица изтръгна от гърдите й пронизителен звук и секунда по-късно тъмна течност избликна между зъбите й. Ирене Сабино ме наблюдаваше, вкопчена в последния миг от живота си. Тя сграбчи ръката ми и я стисна силно.

— И вие сте прокълнат като него.

— Какво мога да направя?

Жената бавно поклати глава. Нов пристъп на кашлица разтърси тялото й. Капилярите в очите й се пукаха и мрежа от кървящи нишки се разпростря към зениците й.

— Къде е Рикардо Салвадор? Той ли е погребан в гроба на Марласка в пантеона?

Ирене Сабино поклати глава. Устните й беззвучно изписаха една дума: Жако.

— Тогава къде е Салвадор?

— Той знае къде сте вие. Вижда ви. Ще дойде за вас.

Помислих си, че започва да бълнува. Ръката й все повече отслабваше хватката си.

— Обичах го — рече тя. — Беше добър човек. Добър човек. Оня го промени. Беше добър човек…

Стон на разпадаща се плът се изтръгна от устните й и мускулни спазми сгърчиха тялото й. Ирене Сабино издъхна, впила поглед в очите ми, отнасяйки завинаги тайната на Диего Марласка. Сега оставах само аз.

Покрих лицето й с чаршаф и въздъхнах. Квартирантът, застанал на прага, се прекръсти. Огледах се наоколо, мъчейки се да намеря нещо, което би могло да ми помогне, да ми подскаже каква трябва да бъде следващата ми крачка. Ирене Сабино беше прекарала последните си дни в една килия с размери четири на два метра. Нямаше прозорци. Грубият метален креват, в който лежеше трупът й, гардеробът от другата страна и една масичка до стената — това беше цялата мебелировка. Един куфар се подаваше изпод леглото, редом с нощно гърне и кутия за шапки. На масата имаше чиния с трохи хляб, кана с вода и купчина от, както помислих най-напред, пощенски картички; оказаха се изображения на светци и възпоменателни картички от погребения. Имаше и нещо с формата на книга, увито в бяла кърпа. Развих я и намерих екземпляра от „Стъпалата към небето“, който бях посветил на господин Семпере. Състраданието, което бе пробудила у мен агонията на тази жена, мигом се изпари. Несретницата бе убила моя добър приятел, и то само за да му отнеме тая скапана книга. Тогава си спомних какво ми бе казал Семпере още първия път, когато влязох в неговата книжарница: че всяка книга си има душа, душата на нейния автор и душата на онези, които са я прочели и сънували. Семпере си бе отишъл, вярвайки в тези думи, и аз си дадох сметка, че и Ирене Сабино по своему е вярвала в тях.

Запрелиствах страниците и препрочетох посвещението. Намерих първия знак на седмата страница. Върху думите беше надраскана кафеникава линия, очертаваща шестолъчна звезда — същата като онази, която Ирене бе издълбала на гърдите ми с острието на бръснач преди седмици. Разбрах, че линията бе изписана с кръв. Продължих да разгръщам страниците и намерих нови рисунки. Устни. Ръка. Очи. Семпере бе пожертвал живота си заради някаква жалка и нелепа панаирджийска магия.

Пъхнах книгата във вътрешния джоб на палтото си и коленичих до кревата. Измъкнах куфара и изсипах съдържанието му на пода. Нямаше нищо друго освен стари дрехи и обувки. Отворих кутията за шапки и намерих кожен калъф, а в него бръснача, с който Ирене Сабино бе оставила белезите по гърдите ми. Изведнъж забелязах как една сянка падна на пода и се обърнах рязко, прицелвайки се с револвера. Високият и мършав квартирант ме гледаше с известна изненада.

— Струва ми се, че имате компания — сухо рече той.

Излязох в коридора и тръгнах към входната врата. Надникнах на площадката и чух нечии тежки стъпки, които се изкачваха по стълбите. Едно лице се появи в шахтата на стълбището, взирайки се нагоре, и аз срещнах погледа на сержант Маркос, който в момента беше два етажа по-надолу. Отдръпна се встрани и стъпките му се ускориха. Не беше сам. Затворих вратата и се подпрях на нея, мъчейки се да си събера мислите. Моят съучастник ме наблюдаваше спокойно, но с очакване.

— Има ли друг изход освен този? — попитах аз.

Мъжът поклати глава.

— Изход към покривката тераса?

Той посочи вратата, която току-що бях затворил. Три секунди по-късно почувствах натиска от телата на Маркос и Кастело, които се опитваха да я съборят. Дръпнах се от нея и отстъпих назад в коридора, насочил оръжието към вратата.

— Аз за всеки случай ще се прибера в стаята си — рече квартирантът. — За мен беше удоволствие.

— За мен също.

Впих поглед във вратата, която се тресеше от ударите. Старото дърво започна да се пропуква около пантите и ключалката. Втурнах се към дъното на коридора и отворих прозореца, който гледаше към вътрешния двор. Една вертикална шахта с размери приблизително метър на метър и половина се спускаше в сенките. Ръбът на покривната тераса се виждаше на около три метра над прозореца. От другата страна на шахтата имаше водосточна тръба, прикрепена към стената с разядени от ръжда обръчи. Избилата влага бе изпъстрила повърхността й с черни сълзи. Ударите по вратата все така кънтяха зад гърба ми. Обърнах се и видях, че тя вече бе почти откачена от пантите. Прецених, че имам на разположение само няколко секунди. Единственият изход бе да се покатеря на перваза на прозореца и да скоча.

Успях да се уловя за тръбата и да стъпя с крак на един от обръчите, които я крепяха. Протегнах се, за да се хвана за горния отрязък от улука, но щом го сграбчих, той се отдели в ръцете ми и цял метър от тръбата се сгромоляса в шахтата. Насмалко не паднах и аз с него, но все пак сполучих да се хвана за парчето метал, с което обръчът бе прикрепен към стената. Тръбата, по която се бях надявал да се изкатеря на покривната тераса, сега оставаше изцяло извън моя досег. Имах само две алтернативи — да се върна в коридора, в който Маркос и Кастело всеки миг щяха да проникнат, или да се спусна в черното гърло на шахтата. Чух как вратата се блъсна с трясък във вътрешната стена на жилището и се заспусках бавно, държейки се за водосточната тръба както можех, като при това ожулих значително кожата на лявата си ръка. Бях успял да се смъкна с метър и половина надолу, когато видях силуетите на двамата полицаи в лъча светлина, който прозорецът хвърляше в мрака на шахтата. Маркос пръв показа лице навън. Ухили се и аз се запитах дали ще ме застреля веднага, без много умуване. След миг до него изникна и Кастело.

— Стой тук. Аз ще сляза на долния етаж — нареди Маркос.

Кастело кимна, без да ме изпуска от очи. Трябвах им жив, поне за няколко часа. Чух стъпките на Маркос, който се отдалечаваше тичешком. След броени мигове щях да го видя да се подава през прозореца, който бе едва на един метър под мен. Погледнах надолу и видях, че прозорците и на втория, и на първия етаж хвърляха светлина, но третият етаж беше тъмен. Заспусках се полека, докато почувствах следващия обръч под крака си. Неосветеният прозорец на третия етаж беше точно срещу мен, а отвъд него се простираше празен коридор с врата накрая, на която Маркос тропаше в момента. По това време на денонощието шивашкият цех бе затворен и там нямаше никого. Ударите по вратата секнаха и аз осъзнах, че Маркос навярно се е спуснал на втория етаж. Погледнах нагоре и видях Кастело, който все още ме наблюдаваше, облизвайки се като котарак.

— Гледай да не паднеш, че като те пипнем, ще се позабавляваме — рече той.

Чух гласове на втория етаж и разбрах, че някой там е пуснал Маркос да влезе. Без да се двоумя, се хвърлих с цялата сила, която успях да събера, към прозореца на третия етаж. Минах през него, закрил лицето и шията си с ръкавите на палтото, и се приземих сред куп строшени стъкла. Изправих се с мъка и в полумрака видях как едно тъмно петно пълзи по лявата ми ръка. Точно над лакътя стърчеше треска от стъкло, остра като кама. Хванах я и я дръпнах. Студеното усещане отстъпи пред взрив от болка, който ме накара да падна на колене на пода. От тази позиция видях, че Кастело се бе спуснал по тръбата и в момента ме наблюдаваше от същото място, от което аз бях скочил. Преди да успея да извадя оръжието, той се хвърли към прозореца. Видях как ръцете му се хващат за рамката и без да му мисля, с все сила затръшнах счупения прозорец, използвайки цялата тежест на тялото си. Чух как костите на пръстите на Кастело се строшиха със сухо пращене и той изрева от болка. Извадих револвера и се прицелих в лицето му, но ръцете му вече не се държаха здраво за рамката. За миг в очите му се изписа ужас и той падна в шахтата, като тялото му се блъскаше в стените и оставяше кървава диря в кръпките светлина, която се процеждаше от прозорците на долните етажи.

Повлякох се към вратата в дъното на коридора. Раната на ръката ми туптеше силно, а чувствах, че и краката ми са порязани тук-там, но продължих да вървя. От двете страни на коридора се виждаха сумрачни стаи, пълни с шевни машини, макари и маси с големи топове плат. Стигнах до вратата и хванах бравата й. След една десета от секундата почувствах как тя се завъртя под пръстите ми и я пуснах. Маркос беше от другата страна и се мъчеше да отвори. Отдръпнах се няколко крачки назад. Мощен гръм разтърси вратата и част от ключалката отхвръкна сред облак от искри и синкав дим. Маркос щеше да разбие ключалката с изстрели. Потърсих убежище в първата стая, пълна с неподвижни силуети без ръце или крака — манекени за витрина, струпани един връз друг. Шмугнах се между торсовете, които просветваха в полумрака. Отекна втори изстрел и входната врата се отвори с трясък. Облак барутен дим нахлу в жилището заедно с жълтеникавата светлина от площадката. Ъгловатата фигура на Маркос се очерта в снопа от лъчи, сетне чух стъпките му да се приближават по коридора. Прилепих се до стената, скрит зад манекените, стискайки револвера с треперещите си ръце.

— Излезте, Мартин — спокойно рече сержантът, като се приближаваше бавно. — Няма да ви нараня. Имам заповед от Грандес да ви отведа в участъка. Открихме оня човек, Марласка. Той си призна всичко. Вие сте чист. Да не вземете сега да направите някоя глупост? Хайде, излезте и ще поговорим в полицейското управление.

Видях го да минава край прага на стаята, в която се спотайвах.

— Мартин, чуйте ме. Грандес идва насам. Можем да изясним всичко това, без да е нужно да усложняваме нещата повече.

Запънах ударника на револвера. Стъпките на Маркос спряха. Долових леко стържене по плочките. Той беше от другата страна на стената. Знаеше отлично, че се намирам в тази стая и няма как да изляза от нея, без да мина покрай него. Силуетът му бе стаен сред сенките на входа. Профилът му се сливаше с течния мрак, само блясъкът на очите издаваше присъствието му. Беше на едва четири метра от мен. Започнах да се плъзгам по стената, сгъвайки колене, докато стигнах до пода. Краката на Маркос се приближаваха към мен измежду тези на манекените.

— Зная, че сте тук, Мартин. Престанете с тия детинщини.

Изведнъж се закова на място. Видях го да коленичи и да опипва кървавата диря, оставена от мен. Поднесе един пръст към устните си. Представих си, че се усмихва.

— Много кървите, Мартин. Имате нужда от лекар. Излезте и ще ви заведа в някой диспансер.

Запазих мълчание. Маркос се спря пред една маса и взе от нея някакъв лъскав предмет, който лежеше сред изрезки плат. Това беше голяма шивашка ножица.

— Вие решавате, Мартин.

Чух звука от двете остриета на ножицата, която той няколко пъти отвори и затвори. Остра болка прониза ръката ми и аз прехапах устни, за да сподавя стона си. Маркос извърна лице към моето убежище.

— Като стана дума за кръв, навярно ще ви е приятно да узнаете, че сме задържали вашето курве, оная Изабела, и преди да започнем с вас, хубавичко ще се позабавляваме с нея…

Вдигнах оръжието и се прицелих в лицето му. Блясъкът на метала ме издаде. Маркос скочи към мен, като събори манекените и избегна изстрела. Почувствах тежестта му върху моето тяло и неговия дъх в лицето ми. Остриетата на ножицата щракнаха рязко едва на сантиметър от лявото ми око. Блъснах лицето му с челото си с цялата сила, която успях да събера, и той падна на една страна. Вдигнах револвера и се прицелих в главата му. Маркос се надигна с разцепена устна и впи поглед в мен.

— Не ти стиска — тихо рече той.

Сложи ръка на дулото и ми се усмихна. Натиснах спусъка. Куршумът откъсна дланта му и ръката му се отметна назад, сякаш бе ударена с чук. Маркос падна по гръб на пода, държейки осакатената си, димяща китка, а изпъстреното му с изгаряния от барута лице се разтопи в гримаса на болка, която надаваше беззвучен вой. Станах и го оставих да умре от загуба на кръв сред локва от собствената си урина.