Играта на ангела

19

Семпере старши беше сам в книжарницата и тъкмо лепеше гърба на един екземпляр от „Фортуната и Хасинта“, който се разпадаше, когато вдигна поглед и видя, че съм застанал пред вратата. Трябваха му само няколко секунди, за да осъзнае в какво състояние се намирам. Направи ми знак да вляза. Щом се озовах вътре, книжарят веднага ми предложи стол.

— Не изглеждате добре, Мартин. Трябва да отидете на лекар. Ако ви е страх, ще ви придружа. И на мен ми треперят мартинките от тия доктори с техните бели престилки и разните им островърхи неща, дето ги държат в ръце, ама понякога човек, волю-неволю, трябва да отиде.

— Имам най-обикновено главоболие, господин Семпере. Пък и вече ми минава.

Семпере ми поднесе чаша минерална вода „Виши“.

— Вземете. Това цери всичко освен глупостта, която си е истинска пандемия в разгар.

Усмихнах се на шегата му неохотно. Пресуших чашата и въздъхнах. Усещах гадене и силна пристягаща болка, която пулсираше зад лявото ми око. За миг ми се стори, че ще рухна безчувствен, и затворих очи. Поех дълбоко въздух, като се молех да не хвърля топа точно там. Съдбата не би могла да има такова извратено чувство за хумор, че да ме отведе до книжарницата на Семпере, за да му оставя един труп в отплата за всичко, което бе сторил за мен. Усетих една ръка, която внимателно подпираше челото ми. Семпере. Отворих очи и видях, че книжарят и синът му, който се бе появил междувременно, ме наблюдават с погребално изражение.

— Да повикам ли доктор? — попита Семпере младши.

— Вече съм по-добре, благодаря. Много по-добре.

— Вашият начин на подобряване може да изкара акъла на човек. Лицето ви е направо посивяло.

— Може ли още мъничко вода?

Синът на книжаря побърза да ми напълни пак чашата.

— Извинете за зрелището — казах аз. — Уверявам ви, че не беше нарочно.

— Не говорете глупости.

— Навярно ще ви дойде добре да хапнете нещо сладко. Възможно е да ви е спаднала кръвната захар… — отбеляза синът.

— Да, я отиди до пекарната на ъгъла и донеси нещо сладичко — рече одобрително книжарят.

Когато останахме насаме, Семпере ме погледна укоризнено.

— Кълна ви се, че ще отида на лекар — обещах аз.

Няколко минути по-късно синът му се върна с книжна торба, пълна с най-отбрани вкусотии от кварталната сладкарница. Подаде ми я и аз си избрах една кифличка, която при други обстоятелства щеше да ми се стори апетитна като задника на някоя хористка.

— Хайде, гризкайте — нареди ми Семпере.

Послушно изядох кифличката. Малко по малко започнах да се подобрявам.

— Май взе да идва на себе си — забеляза синът.

— Ех, какво ли не церят кифличките от пекарната на ъгъла…

В този миг звънна камбанката на вратата. Някой клиент бе влязъл в книжарницата и по знак от страна на баща си Семпере младши ни остави, за да го обслужи. Книжарят остана при мен и се опита да ми премери пулса, притискайки китката ми с показалеца си.

— Господин Семпере, помните ли как преди много години ми казахте, че ако един ден се наложи да спася някоя книга, ама наистина да я спася, да се обърна към вас?

Семпере хвърли поглед на романа, който все още държах в ръце, след като го бях измъкнал от боклукчийското кошче, където го бе запокитила майка ми.

— Дайте ми пет минути.

Вече се спускаше мрак, когато поехме надолу по Ла Рамбла сред многобройните минувачи, излезли на разходка в топлата и влажна вечер. Подухваше съвсем слаб ветрец и хората се бяха подали през широко разтворените балконски врати и прозорци, за да гледат как преминава тълпата под небето, озарено от кехлибарено сияние. Семпере вървеше бързо и не забави крачка, докато не зърнахме сенчестата аркада, която водеше към улица „Арко дел Театро“. Преди да пресечем, той ме погледна тържествено и заяви:

— Мартин, сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, даже и на Видал. На никого.

Кимнах, заинтригуван от сериозния и тайнствен вид на книжаря. Последвах го по улицата, тясна като прорез между мрачни и рушащи се сгради, които сякаш се свеждаха една към друга подобно на каменни върби, за да закрият ивицата небе, очертала терасите на покривите. След малко стигнахме до масивна дървена порта, която изглеждаше така, сякаш вардеше входа на стара базилика, престояла сто години на дъното на някое блато. Семпере изкачи двете стъпала, които водеха до портата, и хвана бронзовото мандало, изковано във формата на ухилено дяволче. Потропа три пъти и слезе по стъпалата, за да чака редом с мен.

— Сега ще видите нещо, за което не бива да разказвате…

— … на никого. Даже и на Видал. На никого.

Той кимна строго. Почакахме две-три минути, докато се чу шум от едва ли не сто резета, освобождаващи се едновременно. Голямата порта се открехна с дълбоко скърцане и през процепа се подаде лицето на един мъж на средна възраст, с редки коси, хищно изражение и пронизващ поглед.

— Само това липсваше — да се пръкне и Семпере! — сопнато рече той. — Какво ми водите днес? Някой страстен любител на литературата от ония, дето не могат да си хванат приятелка, понеже предпочитат да живеят с майка си?

Семпере не обърна внимание на саркастичния прием.

— Мартин, това е Исаак Монфорт, пазител на това място и извънредно дружелюбна личност. Слушайте и изпълнявайте всяка негова дума. Исаак, това е Давид Мартин, добър приятел, писател и мой доверен човек.

Въпросният Исаак ме изгледа от глава до пети със слаб ентусиазъм и после размени поглед с книжаря.

— Един писател никога не заслужава доверие. Я да видим, обясни ли ви Семпере правилата?

— Само това, че на никого не бива да разправям за видяното тук.

— Това е първото и най-важно правило. Ако не го спазите, собственоръчно ще ви извия врата. Ясна ли ви е картинката?

— Сто процента ми е ясна.

— Да вървим тогава — рече Исаак, като ми направи знак да вляза вътре.

— Сега ще се сбогувам, Мартин, и ще ви оставя двамата. Това е сигурно място.

Разбрах, че последните думи на Семпере се отнасяха до безопасността на книгата, а не до моята. Той ме прегърна силно, после се стопи в нощта. Прекрачих прага и Исаак дръпна един лост от вътрешната страна на портата. Хиляда механизма, свързани в мрежа от релси и скрипци, здраво я залостиха. Исаак взе един светилник от пода и го вдигна на височината на лицето ми.

— Изглеждате зле — отсъди той.

— Имам лошо храносмилане — отвърнах.

— От какво?

— От реалността.

— И вие ли? Наредете се на опашката — сряза ме той.

Поехме по дълъг коридор, забулен в мрак. От двете му страни смътно се различаваха фрески и мраморни стълбища. Навлизахме все по-навътре в тази величествена сграда и пред нас скоро изникна входът към нещо, което изглеждаше като огромна зала.

— Какво носите? — попита Исаак.

— Един роман. „Стъпалата към небето“.

— Доста префърцунено заглавие. Да не би вие да сте авторът?

— Боя се, че да.

Исаак въздъхна, мърморейки нещо под нос.

— И какво друго сте написали?

— „Градът на прокълнатите“, от първи до двайсет и седми том, наред с някои други неща.

Той се обърна и се усмихна доволно.

— Игнациус Б. Самсон?

— На вашите услуги, мир на праха му.

В този миг загадъчният пазител се спря и остави светилника върху нещо, което изглеждаше като балюстрада, увиснала пред огромен купол. Вдигнах поглед и загубих ума и дума. Пред мен се издигаше един колосален лабиринт от мостчета, коридори и рафтове със стотици хиляди книги, образувайки гигантска библиотека с невъзможна перспектива. Плетеница от тунели пресичаше огромната конструкция, която сякаш се издигаше спираловидно към грамаден стъклен купол, от който падаха завеси от светлина и мрак. Успях да различа няколко отделни силуета, които вървяха по малките мостчета и стълби или разглеждаха внимателно коридорите на тази катедрала, изградена от книги и думи. Не можех да повярвам на очите си и в пълното си изумление погледнах Исаак Монфорт. Той се усмихваше като стара лисица, която се наслаждава на любимия си номер.

— Игнациус Б. Самсон, добре дошъл в Гробището на забравените книги.