Играта на ангела

7

Влакът вече бе започнал да се плъзга край перона, когато потърсих убежище в купето си и се стоварих на седалката. Оставих се да ме унесат топлият въздух от радиатора и лекото потракване на влака. Излязохме от пределите на града, като прекосихме гората от фабрики и комини, която го ограждаше, и избягахме от алената светлина, покрила го като плащеница. Пустошта, осеяна с хангари и изоставени в резервни коловози влакове, бавно се стопи в една безкрайна равнина от ниви, гори, реки и хълмове, увенчани с големи къщи и наблюдателни кули. От мъглата изскачаха каруци и селца. Малки гари прелитаха край нас, а в далечината като миражи изникваха камбанарии и чифлици.

По едно време заспах и когато се събудих, пейзажът бе изцяло променен. Сега прекосявахме стръмни долини със скалисти зъбери, които се издигаха между езера и потоци. Влакът се носеше покрай гъсти гори, плъзнали по планински склонове, които изглеждаха безкрайни. След известно време лабиринтът от възвишения и тунели, прорязани в скалите, отстъпи пред голяма открита долина с необятни простори, където стада диви коне препускаха по снега, а в далечината се съзираха малки селца от каменни къщи. От другата страна се извисяваха върховете на Пиренеите, а заснежените им склонове пламтяха от кехлибареното сияние на падащия здрач. Пред нас се виждаха куп къщи и сгради, струпани на един хълм. Контрольорът надникна в купето ми и ми се усмихна.

— Следваща спирка Пучсерда — обяви той.

Влакът спря, изпускайки вихър от пара, който заля целия перон. Щом слязох, ме обгърна мъгла с дъх на електричество. След малко чух камбанката на началник-гарата и влакът потегли отново. Докато вагоните се плъзгаха по релсите, очертанията на гарата полека изплуваха като мираж край мен. Бях сам на перона. Фина завеса от ситен като пудра сняг се сипеше безкрайно бавно. Червеникаво слънце надничаше на запад изпод купола на облаците и от лъчите му снегът искреше като жарава. Приближих се до канцеларията на началник-гарата, почуках на стъклената врата и той вдигна поглед. Отвори вратата и ме изгледа равнодушно.

— Можете ли да ми кажете как да намеря едно място, наречено Вила Сан Антонио?

Началник-гарата повдигна вежда.

— За санаториума ли става дума?

— Да, така мисля.

Той доби замисления вид на човек, който преценява как най-добре да упъти другоземец, и ми начерта следния маршрут, използвайки цял каталог от жестове и мимики:

— Трябва да минете през селото, да пресечете площада с църквата и да стигнете до езерото. От другата му страна ще видите дълъг булевард с големи къщи от двете страни, който води до Пасео де ла Риголиса. Там, на ъгъла, има една триетажна сграда, заобиколена от голяма градина. Това е санаториумът.

— А знаете ли къде мога да отседна тук?

— Пътьом ще минете край хотел „Лаго“. Кажете им, че ви праща Себас.

— Благодаря.

— Желая ви късмет…

Прекосих самотните селски улици под падащия сняг, като търсех да зърна очертанията на църковната камбанария. По пътя се разминах с неколцина местни жители, които ме поздравиха с кимване и ме изгледаха подозрително. Когато стигнах площада, двама младежи, които разтоварваха количка с въглища, ме упътиха нататък и няколко минути по-късно се озовах на улица, прокарана покрай голямо замръзнало езеро. То бе оградено с представителни имения със заострени кули, а една маркирана с пейки и дървета алея се виеше като панделка около обширната бяла повърхност, върху която се виждаха малки гребни лодки, сковани от леда. Приближих се до брега и се спрях да погледам замръзналите води, ширнали се пред нозете ми. Ледената покривка бе дебела навярно около педя и на някои места проблясваше като непрозрачно стъкло, едва загатвайки за черните води, които течаха под черупката й.

Хотел „Лаго“, който се издигаше край езерото, бе голяма двуетажна постройка, боядисана в тъмночервено. Преди да продължа пътя си, се отбих там да си резервирам стая за две нощувки, които заплатих предварително. Администраторът на рецепцията ме уведоми, че хотелът бил почти празен, тъй че аз имах възможност за избор.

— От стая 101 се открива великолепна гледка на изгрева над езерото — обясни той. — Но ако предпочитате изглед на север, мога да ви предложа…

— Изберете вие — прекъснах го аз, безразличен към величествената красота на този пейзаж, над който вече се спускаше здрач.

— Тогава нека да е 101. Лятно време това е предпочитаната стая на младоженците.

Той ми подаде ключовете за въпросния брачен апартамент и ми съобщи в кои часове мога да вечерям в трапезарията. Казах му, че ще се прибера по-късно, и го попитах дали Вила Сан Антонио се намира далече от хотела. Човекът придоби същото изражение, което бях видял на лицето на началник-гарата, сетне поклати глава с дружелюбна усмивка.

— Съвсем близо е, на десет минути път оттук. Ако тръгнете по алеята в края на тази улица, ще я видите в дъното. Няма начин да я пропуснете.

Десет минути по-късно стоях пред портите на голяма градина, осеяна с окапала шума, която се подаваше изпод снега. Малко по-нататък Вила Сан Антонио се издигаше като мрачен часовой, обгърнат от ореол златиста светлина, която струеше от прозорците. Прекосих градината с разтуптяно сърце, а ръцете ми се потяха въпреки пронизващия студ. Качих се по стълбите, водещи към главния вход, и влязох във вестибюла, настлан с черни и бели плочки като шахматна дъска. Той водеше към едно стълбище, на което видях млада жена с униформа на медицинска сестра; тя държеше за ръка някакъв треперещ мъж, който изглеждаше така, сякаш бе обречен вечно да виси между две стъпала, сякаш целият му живот бе застинал в един-единствен миг.

— Добър ден — изрече един глас от дясната ми страна.

Очите й бяха черни и строги, от острите черти не лъхаше никакво съчувствие; имаше сериозния вид на човек, който се е научил да очаква само лоши новини. Навярно скоро бе прехвърлила петдесетте и всичко у нея излъчваше авторитет и висок ранг, макар и да носеше същата униформа като младата сестра, която придружаваше треперещия старец.

— Добър ден. Търся една дама на име Кристина Сание. Имам причини да смятам, че е отседнала тук…

Жената ме наблюдаваше, без да мигне.

— Тук не отсяда никой, господине. Това място не е нито хотел, нито пансион.

— Извинете ме, току-що пристигам от път. Дълго пътувах, за да открия тази личност и…

— Не се извинявайте — рече сестрата. — Мога ли да попитам дали сте неин роднина или близък приятел?

— Казвам се Давид Мартин. Тук ли е Кристина Сание? Моля ви…

Изражението на сестрата се смекчи. Последваха едва загатната приветлива усмивка и кимване. Поех дълбоко дъх.

— Аз съм Тереса, сестрата, която отговаря за нощната смяна. Ако бъдете така любезен да ме последвате, господин Мартин, ще ви заведа до кабинета на доктор Санхуан.

— Как е госпожица Сание? Мога ли да я видя?

Още една лека, непроницаема усмивка.

— Оттук, моля.

Стаята представляваше правоъгълник от четири боядисани в синьо стени без прозорци и бе осветена от две лампи, които висяха от тавана и излъчваха металическа светлина. Единствените три предмета в помещението бяха една гола маса и два стола. Беше студено и въздухът миришеше на някакъв дезинфектант. Сестрата бе нарекла това кабинет, но след като почаках десет минути сам в тази стая, закотвен на един от столовете, не можех да я възприема другояче, освен като килия. Въпреки че вратата беше затворена, оттатък стените се чуваха гласове, понякога и откъслечни викове. Вече бях почнал да губя представа колко време съм прекарал там, когато вратата се отвори и влезе един мъж на около трийсет и пет години, облечен с бяла престилка; усмивката му бе студена като въздуха в стаята. Доктор Санхуан, предположих. Той заобиколи масата и седна на другия стол, подпря ръце на масата и няколко секунди ме наблюдава с бегло любопитство, преди да заговори.

— Давам си сметка, че идвате от дълъг път и навярно сте изморен, но бих искал да зная защо господин Педро Видал не е тук — рече той най-сетне.

— Той не можа да дойде.

Докторът се взираше в мен, без да мигне, и чакаше. Погледът му беше хладен; явно бе от хората, които слушат, но не чуват.

— Мога ли да я видя?

— Не можете да видите никого, докато не ми кажете истината и не разбера причината за вашето идване.

Кимнах с въздишка, предавайки се. Не бях пропътувал сто и петдесет километра, за да лъжа.

— Казвам се Мартин, Давид Мартин. Приятел съм на Кристина Сание.

— Тук я наричаме госпожа Видал.

— Хич не ме интересува как я наричате. Искам да я видя, и то веднага.

Докторът въздъхна.

— Вие ли сте писателят?

Надигнах се нетърпеливо от стола си.

— Що за място е това? Защо не може да я видя?

— Седнете, моля ви. Умолявам ви.

Той посочи стола и ме изчака да седна отново.

— Мога ли да попитам кога я видяхте или разговаряхте с нея за последен път?

— Преди малко повече от месец — отвърнах аз. — Защо?

— Познавате ли някого, който може да я е виждал или да е разговарял с нея оттогава насам?

— Не, нямам представа. Какво става тук?

Докторът повдигна дясната си ръка към устните си, като явно преценяваше какво да каже.

— Господин Мартин, опасявам се, че имам лоши новини.

Усетих как ме сви под лъжичката.

— Какво й е на Кристина?

Докторът ме изгледа, без да отговори, и за пръв път ми се стори, че зърнах сянка от съмнение в очите му.

— Не зная — отвърна най-сетне той.

Поехме по един къс коридор с метални врати от двете страни. Доктор Санхуан вървеше пред мен с връзка ключове в ръка. Докато минавах покрай вратите, ми се стори, че долавям зад тях шепот, сподавен смях и плач. Стаята беше в края на коридора. Докторът отвори вратата, спря се на прага и ме изгледа с непроницаемо изражение.

— Петнайсет минути — рече той.

Влязох вътре и го чух как затвори вратата зад гърба ми. Пред мен се откри едно помещение с висок таван и бели стени, които се отразяваха в под от лъскави плочки. От едната страна имаше легло с метална рамка, оградено със завеса от тюл; то бе празно. Големият френски прозорец разкриваше изглед към заснежената градина, дърветата и езерото в далечината.

Забелязах я, едва когато пристъпих няколко крачки навътре в стаята. Седеше на едно кресло до прозореца, облечена в бяла нощница, а косата й бе прибрана в плитка. Заобиколих креслото и я погледнах, но очите й останаха напълно неподвижни. Когато коленичих до нея, дори не мигна. Сложих ръката си върху нейната, но тя не помръдна и едно мускулче. Тогава забелязах бинтовете, покриващи ръцете й от китките до лактите, и ремъците, които я държаха вързана за креслото. Помилвах бузата й, по която тъкмо се стичаше една сълза.

— Кристина — промълвих аз.

Погледът й остана безизразен, тя сякаш не осъзнаваше присъствието ми. Взех един стол и седнах срещу нея.

— Това съм аз, Давид — прошепнах.

Прекарахме четвърт час така, в мълчание; ръката й бе в моята, погледът — все така празен, а думите ми останаха без отговор. По някое време чух, че вратата се отвори отново, и усетих как някой внимателно ме хвана за ръката и ме дръпна да стана. Беше доктор Санхуан. Оставих се да ме изведе в коридора, без да се съпротивявам. Докторът затвори вратата и ме отведе обратно в ледения си кабинет. Рухнах на стола и го изгледах, неспособен да изрека и една дума.

— Искате ли да ви оставя сам за няколко минути? — попита той.

Кимнах. Докторът излезе и затвори вратата след себе си. Взрях се в дясната си ръка, която трепереше, и я свих в юмрук. Почти не чувствах студа в стаята и вече едва чувах виковете и гласовете, които се процеждаха през стените. Осъзнавах само, че не ми достигаше въздух и изпитвах нужда да се махна от това място.