Играта на ангела

39

Същата сутрин изоставих работата за тартора. Докато Кристина спеше, аз се качих в кабинета и прибрах папката, която съдържаше всички страници, бележки и нахвърляни текстове за този проект, в един стар сандък до стената. Първият ми импулс беше да я изгоря, но не ми достигна смелост. През целия си живот бях имал усещането, че изписаните страници, които оставям след себе си, са част от мен. Нормалните хора донасят на бял свят деца; ние, романистите, донасяме книги. Осъдени сме да оставяме живота си в тях, макар че почти никога не получаваме благодарност за това. Осъдени сме да умираме на техните страници и понякога даже допускаме те да са тези, които в крайна сметка отнемат живота ни. Измежду всички странни творения от хартия и мастило, които бях създал на този окаян свят, несъмнено най-гротескното бе именно това продажно приношение, с което се отплащах на обещанията на тартора. На тези страници нямаше нищо, което да заслужава друга участ освен огъня, но все пак те бяха плът от моята плът и нямах куража да ги унищожа. Оставих ги на дъното на сандъка и излязох от кабинета с натежало сърце, почти засрамен от моята страхливост и от тягостното усещане за бащинство, което ми вдъхваше този мрачен ръкопис. Тарторът навярно би съумял да оцени иронията на тази ситуация. У мен тя предизвикваше само отвращение.

Следобедът настъпи, а Кристина продължаваше да спи. Възползвах се от това, за да отида до една бакалница близо до пазара, за да купя мляко, сирене и хляб. Дъждът най-сетне бе престанал, но улиците бяха покрити с локви и влагата се усещаше във въздуха като някакъв студен прашец, който проникваше в дрехите и в костите. Докато чаках реда си в бакалницата, имах чувството, че някой ме наблюдава. Когато излязох отново на улицата и пресякох Пасео дел Борн, погледнах зад гърба си и видях, че едно дете на не повече от пет години вървеше след мен. Спрях се и го погледнах. Детето също спря и отвърна на погледа ми.

— Не се страхувай — казах му аз. — Ела тук.

То направи няколко крачки и застана на около два метра от мен. Кожата му бе много бледа, почти синкава, сякаш никога не бе виждала слънце. Беше облечено в черно и носеше нови, лъскави лачени обувки. Имаше тъмни очи и толкова големи зеници, че бялото на очите почти не се виждаше.

— Как се казваш? — попитах.

Детето се усмихна и ме посочи с пръстче. Понечих да направя крачка към него, но то хукна да бяга и се скри от погледа ми на Пасео дел Борн.

Когато се върнах при портала на дома си, намерих един плик, втъкнат във вратата. Печатът от червен восък с ангела върху него все още бе топъл. Огледах улицата и в двете посоки, но не видях никого. Влязох и затворих вратата зад гърба си, като превъртях ключа два пъти. Спрях се в подножието на стълбата и отворих плика.

Скъпи приятелю,

Дълбоко съжалявам, че снощи не можахте да дойдете на нашата среща. Надявам се, че сте добре и не Ви е сполетяла някаква неприятност или неочаквано произшествие. Мъчно ми е, че в този случай не можах да се насладя на удоволствието от Вашата компания, но горещо се надявам, че каквото и да е затруднението, което Ви е попречило да се видите с мен, то ще се разреши бързо и благоприятно, и че следващия път обстоятелствата ще бъдат по-благосклонни към нашата среща. Налага се да отсъствам от града за няколко дена, но ще Ви уведомя веднага, щом се върна. В очакване да получи новини за Вас и за напредъка Ви в общия ни проект, Ви поздравява, както винаги, с обич Вашият приятел,

Андреас Корели

Стиснах писмото в юмрука си и го тикнах в джоба си. Влязох в жилището предпазливо и внимателно затворих вратата. Надникнах в спалнята и се уверих, че Кристина все още спи. Отидох в кухнята и се заех да приготвя кафе и лека закуска. След няколко минути чух стъпките на Кристина зад гърба си. Наблюдаваше ме от прага, навлякла един мой стар пуловер, който стигаше до средата на бедрата й. Косите й бяха разчорлени, а очите — подути. Имаше синини от ударите, които си бе нанесла по устните и скулите, и изглеждаше така, сякаш я бях пребил. Избягваше погледа ми.

— Прощавай — промълви тя.

— Гладна ли си? — попитах.

Поклати глава, но аз не обърнах внимание на този жест и й посочих да седне на масата. Поднесох й чаша кафе с мляко и захар и филия току-що опечен хляб със сирене и малко шунка. Тя изобщо не посегна към чинията.

— Хапни поне мъничко — подканих я аз.

Зачовърка сиренето неохотно и ме погледна с вяла усмивка.

— Добро е — рече.

— Ще ти се види още по-добро, когато го изядеш.

Закусихме мълчаливо. Кристина, за моя изненада, опразни чинията си наполовина. После се скри зад чашата с кафе и ме загледа с крайчеца на окото.

— Ако искаш, ще си отида още днес — рече накрая. — Не бива да се тревожиш за мен. Педро ми даде пари и…

— Не искам да ходиш никъде. Не искам да ме напускаш отново — никога вече. Чуваш ли ме?

— Не съм добра компания, Давид.

— Значи ставаме двама.

— Онова сериозно ли го каза? Че ще заминем надалече?

Кимнах.

— Баща ми често казваше, че животът не дава втори шанс.

— Дава го само на онези, на които по начало не е дал първи. Това всъщност са шансове от втора ръка, от които никой не е успял да се възползва, но все пак са по-добре от нищо.

Тя се усмихна вяло.

— Изведи ме на разходка — рече внезапно.

— Къде искаш да отидеш?

— Искам да се сбогувам с Барселона.