Играта на ангела

12

Никога не ще узная дали наистина го направих, за да помогна на Видал, както сам си казвах, или просто за да имам оправдание да прекарвам известно време в компанията на Кристина. Виждахме се почти всеки следобед в къщата с кулата. Кристина носеше листовете, които Видал бе изписал предния ден на ръка — винаги осеяни със зачерквания, цели задраскани пасажи, бележки навсякъде и изобщо хиляда и един опита да се спаси неспасяемото. Качвахме се в кабинета и сядахме на пода. Кристина веднъж прочиташе на глас написаното, а после го обсъждахме надълго и нашироко. Моят ментор се опитваше да напише нещо като епическа сага, която обхващаше три поколения от една барселонска династия, доста напомняща тази на самия Видал. Действието започваше малко преди индустриалната революция с пристигането на двама братя сираци в града и прерастваше в своего рода библейска притча, подобна на историята на Каин и Авел. Единият от братята в крайна сметка се превърна в най-богатия и могъщ магнат на своята епоха, докато другият се посвети на Църквата и отдаде живота си в служба на бедните, за да завърши трагично дните си в един епизод, в който прозираха злощастията на свещеника-поет Жасинт Вердагер21. В хода на живота си двамата братя постоянно се конфронтираха и една безкрайна галерия от образи се разгръщаше в знойни мелодрами, скандали, убийства, извънбрачни връзки, трагедии и прочее задължителни съставки на жанра, като за фон на всичко това служеше картината на зараждането на модерния метрополис с неговия индустриален и финансов свят. Повествованието се водеше от внука на единия брат, който пресъздаваше цялата история, докато наблюдаваше от едно имение на Педралбес как градът гори в дните на Трагичната седмица22 през 1909 г.

Първото, което ме изненада, бе, че тази фабула самият аз я бях нахвърлял пред Видал няколко години по-рано като идея, от която да разработи предполагаемата си значима творба, романа, дето все се заканваше да напише някой ден. Второ, той никога не ми бе казал, че е решил да използва идеята ми, и че даже се е трудил върху нея с години — а бе имал много възможности да сподели това. И трето, в настоящия си вид романът бе пълно и грандиозно фиаско: нищо в него не беше убедително, като се почне от героите и структурата, атмосферата и сюжета, и се стигне до езика и стила, които напомняха напъните на някой аматьор с толкова претенции, колкото и свободно време на разположение.

— Как ти се струва? — питаше ме Кристина. — Мислиш ли, че може да се оправи?

Предпочитах да не й казвам, че Видал е взел наготово идеята от мен, и понеже не исках да я тревожа допълнително, кимах с усмивка.

— Има нужда да се пипне малко. Това е всичко.

Почнеше ли да се смрачава, Кристина сядаше пред пишещата машина и двамата заедно се захващахме да пренапишем книгата на Видал — буква по буква, ред по ред, сцена по сцена.

Повествованието, скалъпено от него, бе тъй блудкаво и неопределено, че реших да възстановя онзи сюжет, който аз самият бях импровизирал, когато му подсказах идеята. Започнахме бавно да възкресяваме персонажите, като ги прекроявахме и преправяхме от глава до пети. Нито една-едничка сцена, момент, ред или дума не можа да избегне този процес; при все това, докато напредвахме, имах усещането, че отдаваме дължимото на романа, който Видал носеше в сърцето си и се бе опитал да напише, само че не знаеше как.

Кристина разправяше, че понякога Видал, мислейки, че сам е написал дадена сцена, седмици по-късно я препрочитал в окончателната й машинописна версия и оставал изненадан от нейното майсторство и от разцвета на един талант, в който бе престанал да вярва. Тя се боеше, че той ще разкрие какво правим и все ми казваше, че трябва да се придържаме по-строго към неговия оригинал.

— Никога не подценявай суетата на един писател, особено ако е посредствен — отвръщах аз.

— Не ми е приятно да говориш така за Педро.

— Съжалявам, и на мен също.

— Може би ще трябва да забавиш малко темпото. Не изглеждаш добре. Вече не ме тревожи Педро, сега взех да се безпокоя за теб.

— Е, все нещо добро трябваше да излезе от всичко това.

С времето свикнах да живея, за да се наслаждавам на онези мигове, които споделях с Кристина. Собствената ми работа скоро започна да страда от това. Крадях оттук-оттам време, за да работя по „Градът на прокълнатите“, като спях едва по три часа на денонощие и се трудех усилено, за да спазвам сроковете на моя договор.

Баридо и Ескобиляс по принцип не четяха никакви книги, нито публикуваните от самите тях, нито пък тези на конкуренцията, но за разлика от тях Усойницата четеше и скоро започна да подозира, че с мен се случва нещо странно.

— Това не си ти — казваше понякога тя.

— Разбира се, че не съм аз, драга ми Ерминия. Това е Игнациус Б. Самсон.

Осъзнавах какъв риск съм поел, но ми беше все едно. Не ме беше грижа, че всеки ден се събуждах облян в пот, а сърцето ми биеше така, сякаш щеше да изскочи от гърдите ми. Бях готов да платя тази цена и дори много повече, за да не се откажа от това търпеливо и тайно общуване, което, без да щем, ни превръщаше в съучастници. Знаех прекрасно, че Кристина четеше това в очите ми всеки ден, когато идваше у дома, а също така знаех, че никога не би отвърнала на моите жестове. В цялото начинание нямаше бъдеще, нито пък големи надежди както от моя, така и от нейна страна; и двамата бяхме съвсем наясно с това.

Понякога, уморени от усилията да удържаме на повърхността този кораб, който пропускаше вода отвсякъде, зарязвахме ръкописа на Видал и дръзвахме да поговорим за нещо, различно от онази близост, която от толкова прикриване почваше да изгаря като огън съвестта ни. Навремени се въоръжавах със смелост и улавях Кристина за ръката. Тя не се дърпаше, но знаех, че това я притеснява. Чувстваше, че не е редно, че признателността, която и двамата дължахме на Видал, едновременно ни събира и разделя. Една вечер, малко преди да си тръгне, обхванах лицето й с длани и понечих да я целуна. Тя остана неподвижна и когато се видях в огледалото на очите й, не посмях да кажа нищо. Стана и си отиде, без да отрони дума. Цели две седмици не я видях, а когато пак се появи, ме накара да й обещая, че тази случка никога няма да се повтори.

— Давид, искам да разбереш, че когато приключим с книгата на Видал, повече няма да се срещаме както сега.

— И защо не?

— Ти знаеш защо.

Моите попълзновения не бяха единственото, на което Кристина не гледаше с добро око. Започнах да подозирам, че Видал бе на прав път, когато ми каза, че не й харесват книгите, които пишех за Баридо и Ескобиляс, въпреки че си мълчеше по този въпрос. Не ми беше трудно да си представя, че тя възприема моята работа като бездушен наемнически труд, че според нея продавам почтеността си срещу дребни подаяния, за да пълня джобовете на онези два канални плъха, понеже нямах доблестта да пиша със сърцето си, със собственото си име и чувства. Най-много ме болеше от това, че тя всъщност имаше право. Понякога си фантазирах, че се отказвам от договора си и сядам да напиша една книга само за нея, една книга, с която да спечеля уважението й. Ако единственото, което умеех да правя, не беше достатъчно добро за Кристина, навярно щеше да е за предпочитане да се върна към жалките и сиви дни в редакцията на вестника. Винаги можех да живея от милостинята и благоволението на Видал.

Неспособен да заспя след една дълга работна нощ, бях излязъл да се поразходя. Вървях безцелно и краката сами ме поведоха към строежа на храма Саграда Фамилия23. Още когато бях малък, баща ми понякога ме водеше там да погледам тази вавилонска кула от скулптури и портици, която никога не успяваше да се извиси в полет, сякаш бе прокълната. Обичах да я посещавам, за да се убедя, че не се е променила, че градът неспирно се разраства около нея, ала Саграда Фамилия си стои в руини още от първия си ден.

Когато стигнах до нея, тъкмо се пукваше една синкава зора, прорязана от червени лъчи, които очертаваха кулите на фасадата на Рождеството. Източен вятър носеше праха от непавираните улици и неприятната миризма от фабриките, издигащи се по краищата на квартала Сант Марти. Тъкмо пресичах улица „Майорка“, когато съзрях светлините на един трамвай да се приближават към мен в леката утринна мъгла. Чух тракането на металните колела по релсите и звъна на камбаната, с която водачът възвестяваше своето преминаване през сенките. Исках да побягна, но не можех. Стоях като закован между релсите и гледах светлините на трамвая, които главоломно се носеха към мен. Чух виковете на водача и видях как от колелата се изтръгна рояк искри, когато той удари спирачките. Дори тогава, макар че от смъртта ме деляха едва няколко метра, не можах да помръдна и едно мускулче. Усетих онзи полъх на електричество, носен от бялата светлина, която лумна в очите ми; сетне фарът на трамвая се замъгли. Рухнах на земята като кукла, запазвайки съзнание още няколко секунди — точно колкото бе нужно, за да видя как димящото колело на трамвая се спря на около двайсет сантиметра от лицето ми. После всичко потъна в мрак24.