Играта на ангела

13

Дните ми минаваха в четене и кавги. Години наред бях свикнал да живея сам и в онова състояние на методична и недооценена анархия, присъщо на ергените, ето защо продължителното присъствие на жена в къщата, макар и тя да бе просто една опърничава хлапачка с непостоянен характер, започна да подрива моите привички по ненатрапчив, но системен начин. Аз вярвах в контролирания хаос; Изабела не. Аз вярвах, че предметите сами намират подходящото си място в безпорядъка на едно жилище; Изабела не. Аз вярвах в самотата и тишината; Изабела не. Само след два дена установих, че не съм в състояние да открия каквото и да е в собствения си дом. Ако търсех нож за отваряне на писма, чаша или чифт обувки, трябваше да питам Изабела къде я е подтикнало провидението да ги скрие.

— Аз не крия нищо. Просто поставям вещите на мястото им, а това е нещо съвсем различно.

И ден не минаваше, в който да не изпитам желание да я удуша поне пет-шест пъти. Щом се оттеглех в кабинета си в търсене на мир и отдих, за да помисля необезпокоявано, Изабела довтасваше засмяна след няколко минути, като ми носеше чаша чай или пасти. Сетне почваше да снове из кабинета, надничаше през прозореца, залавяше се да подрежда нещата, които държах на бюрото си, и да ме разпитва какво правя там горе, толкова мълчалив и загадъчен. Открих, че седемнайсетгодишните момичета притежават толкова мощна способност за дърдорене, че мозъкът им ги подтиква да я упражняват на всеки двайсет секунди. На третия ден реших, че трябва да й намеря приятел, по възможност глух.

— Изабела, как може такова привлекателно момиче като теб да няма ухажори?

— Кой казва, че нямам?

— Няма ли някое момче, което да ти харесва?

— Момчетата на моята възраст са скучни. Не знаят какво да кажат и половината от тях изглеждат отчайващо тъпи.

Канех се да й кажа, че с напредването на годините не се подобряват, но не исках да й отнемам илюзиите.

— Е, на колко години предпочиташ да са?

— Ами възрастни. Като вас.

— Аз възрастен ли ти изглеждам?

— Добре де, не сте вече някой хлапак с жълто около устата.

Предпочетох да мисля, че тя ме взима на подбив, вместо да приема този подъл удар по суетата ми. Реших да отговоря с капка сарказъм.

— Добрата новина е, че на младите момичета им харесват възрастни мъже, а лошата — че на възрастните мъже, особено ако са грохнали и съвсем оглупели, им харесват младички момичета.

— Знам, знам. Да не мислите, че съм вчерашна.

Изабела ме гледаше и явно кроеше нещо, защото се усмихваше дяволито. Почна се, помислих си аз.

— А вие също ли харесвате младичките?

Отговорът, беше на езика ми още преди тя да формулира въпроса си. Възприех авторитетен и невъзмутим тон, сякаш бях някой професор по география.

— Харесваха ми, когато бях на твоите години. По принцип харесвам момичета на моята възраст.

— На вашата възраст вече не са момичета, а госпожици или, ако трябва да бъда съвсем точна, госпожи.

— Край на дебата. Нямаш ли работа на долния етаж?

— Не.

— В такъв случай сядай да пишеш. Не те държа в дома си, за да миеш чинии и да ми криеш вещите. Държа те тук, защото ми каза, че искаш да се научиш да пишеш, и че не познаваш друг идиот, който може да ти помогне в това.

— Не е нужно да ми се сопвате така. Работата е там, че нямам вдъхновение.

— Вдъхновението идва, когато човек залепи лакти на масата и задник на стола и започне да се труди с пот на чело. Избери си някоя тема, някоя идея, и си напъни мозъка, докато те заболи. Това се нарича вдъхновение.

— Тема вече си имам.

— Алилуя!

— Смятам да пиша за вас.

Последва продължително мълчание, изпълнено с напрегнати погледи, мълчание на опоненти, които се гледат над шахматна дъска.

— Защо?

— Защото ми изглеждате интересен. И странен.

— И възрастен.

— И докачлив. Почти като момче на моята възраст.

Усетих, че против волята си съм започнал да свиквам с компанията на Изабела, с хапливите й забележки и със светлината, която бе донесла в този дом. Ако нещата продължаваха в същия дух, най-лошите ми страхове щяха да се сбъднат и накрая щяхме да станем приятели.

— Ами вие? Имате ли си вече тема, след като се ровихте толкова време в тия скучни книги?

Реших, че колкото по-малко споделям с Изабела за моята поръчка, толкова по-добре ще бъде.

— Все още съм във фазата на проучване.

— Проучване ли? Как става тая работа?

— В общи линии човек прочита хиляди страници, за да научи необходимото и да стигне до същината на дадена тема, до нейната емоционална правдивост, а после забравя всичко научено, за да започне от нулата.

Изабела въздъхна.

— Какво значи емоционална правдивост?

— Това е искреността, която се крие в художествената измислица.

— Значи ли това, че трябва да си честен и добър човек, за да пишеш художествена литература?

— Не. Трябва да имаш умения. Емоционалната правдивост не е нравствено качество, тя е просто техника.

— Говорите като някой учен — протестира Изабела.

— Литературата, или поне добрата литература, е наука с характер на изкуство. Също като архитектурата или музиката.

— Аз пък си мислех, че тя е нещо, което просто изниква от твореца, ей така, от само себе си.

— Единственото, което изниква ей така, от само себе си, са космите и брадавиците.

Изабела прие тези откровения със слаб ентусиазъм.

— Казвате всичко това, за да се обезсърча и да си ида вкъщи.

— Де тоя късмет…

— Вие сте най-лошият учител на света!

— Ученикът създава учителя, а не обратното.

— С вас не може да се спори, защото знаете всички трикове на реториката. Не е справедливо!

— Нищо не е справедливо на тоя свят. Най-многото, на което можем да се надяваме, е поне да е логично. Справедливостта е рядка болест в един свят, който иначе пращи от здраве.

— Амин. Значи това се случва, когато човек стане възрастен? Престава да вярва в нещата, също като вас?

— Не. Докато остаряват, повечето хора продължават да вярват в какво ли не, най-често във все по-големи дивотии. Аз вървя против общоприетото, защото обичам да правя напук.

— Не думайте! Аз пък, когато порасна, ще продължа да вярвам в нещата — закани се Изабела.

— Пожелавам ти късмет.

— И освен това вярвам във вас.

Не сведе очи, когато я погледнах.

— Защото не ме познаваш.

— Така си мислите вие. Не сте толкова загадъчен, колкото си въобразявате.

— Не претендирам да съм загадъчен.

— Това беше просто вежлив заместител на думата антипатичен. И аз поназнайвам някои реторични трикове.

— Това не е реторика, а ирония, което е нещо съвсем различно.

— Винаги ли трябва да печелите всеки спор?

— Когато ме улесняват толкова — да.

— А този човек, вашият тартор…

— Корели?

— Да, същият. Той улеснява ли ви?

— Не. Корели владее хватките на реториката по-добре от мен.

— Така си и мислех. Имате ли му доверие?

— Защо ми задаваш този въпрос?

— Не зная. Е, имате ли му доверие?

— Че защо да му нямам?

Изабела сви рамене.

— Какво точно ви е възложил той? Няма ли да ми кажете?

— Вече ти казах. Иска да напиша една книга за неговото издателство.

— Роман ли?

— Не съвсем. По-скоро приказка, легенда.

— Книга за деца ли?

— Нещо такова.

— И ще го направите ли?

— Той плаща много добре.

Изабела се начумери.

— Затова ли пишете вие? Понеже ви плащат добре?

— Понякога.

— А тоя път?

— Тоя път ще напиша въпросната книга, понеже трябва да го направя.

— Да не би да имате някакъв дълг към него?

— Да, навярно би могло да се каже така.

Изабела претегли думите ми. Стори ми се, че се кани да каже нещо, но размисли и си замълча. Вместо това ми отправи невинна усмивка и един от своите ангелски погледи, с които бе способна само за миг да промени темата на разговора.

— И на мен би ми харесало да ми плащат, за да пиша — рече тя.

— На всеки, който пише, би му харесало, но това не значи, че ще успее да го постигне.

— И как се постига това?

— Като начало слизаш долу в галерията, взимаш хартия…

— … забиваш лакти в масата и си напъваш мозъка, докато те заболи. Ясно.

Погледна ме в очите някак колебливо. Вече от седмица и половина я държах в моя дом и не бях показал признаци, че ще я пратя да се прибере в нейния. Предположих, че тя се пита кога ще сторя това или защо още не съм го сторил. Аз също си задавах този въпрос и не намирах отговор.

— Приятно ми е да съм ваша помощничка, ако и да сте такъв, какъвто сте — рече най-сетне тя.

Девойката ме гледаше така, сякаш животът й зависеше от една блага дума. Поддадох се на изкушението. Добрите думи са безполезни жестове, които не изискват никаква жертва, а се посрещат с по-голяма благодарност, отколкото добрите дела.

— И на мен ми е приятно, че си моя помощничка, Изабела, ако и да съм такъв, какъвто съм. А ще ми бъде още по-приятно, когато вече няма да е нужно да си ми помощничка, защото няма да има какво повече да научиш от мен.

— Мислите ли, че имам някакви шансове?

— Изобщо не се съмнявам. След десет години аз ще съм чиракът, а ти — учителката — рекох аз, повтаряйки онези думи, които за мен все още имаха вкус на предателство.

— Лъжец — каза тя, като ме целуна сладко по бузата, след което веднага изхвръкна от стаята и хукна по стълбите надолу.