Играта на ангела

36

Чаках утрото, което все не идваше, седнал в креслото на кабинета, докато накрая ме надви някакъв бяс и излязох на улицата, решен да пренебрегна предупреждението на адвокат Валера. Подухваше онзи студен и режещ вятър, който зиме предхожда зазоряването. Докато прекосявах Пасео дел Борн, ми се стори, че чух стъпки зад гърба си. Обърнах се за миг, но не видях никого освен младежите от пазара, които разтоварваха ръчните колички, и продължих по пътя си. Когато стигнах до Пласа Паласио, зърнах светлините на първия трамвай за деня, който чакаше в мъглата, пълзяща откъм водите на пристанището. Змии от синя светлина проблясваха по жиците. Качих се на трамвая и седнах отпред. Купих си билет от същия контрольор, който ме таксува и последния път. Малко по малко се качиха около дузина пътници — всеки от тях бе сам. След няколко минути трамваят потегли. В небето бе плъзнала мрежа от червеникави капиляри сред черните облаци. Не беше нужно човек да е поет или мъдрец, за да проумее, че се очертава един лош ден.

Когато стигнахме до Сария, зората бе дошла с една сива, мъжделива светлина, която притъпяваше цветовете. Поех нагоре из самотните улички на квартала в посока към полите на планината. Навремени ми се струваше, че отново долавям стъпки зад гърба си, но всеки път, когато се спирах и поглеждах назад, там нямаше никого. Най-сетне стигнах до началото на уличката, която водеше към Каса Марласка, и си проправих път през килима от окапала шума, която хрущеше под краката ми. Бавно прекосих двора и се качих по стъпалата до входната врата, като оглеждах внимателно прозорците на фасадата. Потропах три пъти с мандалото и се отдръпнах няколко крачки назад. Почаках една минута, без да получа отговор, и почуках отново. Чух как ехото от ударите заглъхна във вътрешността на къщата.

— Добро утро! — подвикнах аз.

Гласът ми сякаш се удави в гъсталака, който обграждаше имота. Заобиколих къщата в посока към павилиона, където бе басейнът, и се приближих до остъклената галерия. Прозорците бяха затъмнени от спуснати дървени кепенци, които пречеха да се надникне вътре, но точно до стъклената врата имаше един открехнат прозорец. През стъклото се виждаше резето на вратата. Пъхнах ръката си през отвора и освободих резето. Вратата поддаде с металически звук. Погледнах зад гърба си още веднъж, за да се уверя, че няма никого, и влязох.

Когато очите ми посвикнаха със здрача, започнах да долавям очертанията на стаята. Отидох до прозорците и открехнах кепенците, за да нахлуе малко виделина. Множество остриета от светлина пронизаха мрака и очертаха контурите на помещението.

— Има ли някой тук? — подвикнах.

Звукът от гласа ми заглъхна в недрата на къщата като звън от монета, падаща в бездънен кладенец. Отидох до края на стаята, където арка от дялано дърво водеше към тъмен коридор с окачени картини, които едва се виждаха върху покритите с кадифе стени. В другия му край се разкриваше голям кръгъл салон с мозаечен под и стенно пано от емайлирано стъкло, в което се различаваше фигурата на един бял ангел с протегната ръка и огнени пръсти. Голямо каменно стълбище се издигаше в спирала около салона. Спрях се в подножието на стълбата и извиках отново.

— Добро утро! Госпожо Марласка?

Къщата тънеше в абсолютна тишина и немощното ехо отнесе моите думи. Качих се по стълбите до първия етаж и спрях на площадката, от която можеха да се видят салонът и паното. Оттам съгледах и дирята, която стъпките ми бяха оставили в слоя прах, покриващ пода. Освен моите следи единственият видим признак, че някой бе минавал оттам, бе нещо като пътека от две успоредни линии, разделени от две-три педи разстояние, и стъпки между тях. Големи стъпки. Наблюдавах объркан тези отпечатъци, докато накрая проумях какво всъщност виждам. Това бяха дирите от инвалидна количка и от нозете на онзи, който я е бутал.

Стори ми се, че дочух някакъв шум зад гърба си и се обърнах. Една открехната врата в края на коридора леко се поклащаше. Оттам долиташе студен полъх. Приближих се бавно до вратата, хвърляйки мимоходом бегъл поглед на стаите, които се намираха от двете страни. Това бяха спални с мебели, покрити с платна и чаршафи, за да не се прашат. Затворените прозорци и плътният мрак подсказваха, че от дълго време не са били използвани, с изключение на една стая, по-просторна от останалите — спалня на съпружеска двойка. Влязох в нея и установих, че миришеше на онази странна смесица от парфюм и болест, която съпровожда старите хора. Предположих, че това бе стаята на вдовицата Марласка, въпреки че нямаше следи от нейното присъствие.

Леглото бе грижливо оправено. Срещу него имаше скрин, върху който стояха редица поставени в рамки фотографии. На всички тях, без изключение, се виждаше едно дете със светли коси и засмяно лице. Исмаел Марласка. Той позираше ту с майка си, ту с други деца. На никоя от снимките не се забелязваше и следа от Диего Марласка.

Шумът от някаква врата в коридора ме сепна отново и аз излязох от спалнята, оставяйки снимките така, както ги бях заварил. Вратата на стаята в самия край на коридора все така се полюляваше. Отправих се натам и спрях за миг, преди да вляза. Поех дълбоко въздух и бутнах вратата.

Вътре всичко беше бяло. Стените и таванът бяха боядисани в безупречно бяло. Завеси от бяла коприна. Малко легло с бяла кувертюра. Бял килим. Бели етажерки и гардероби. След мрака, който цареше в цялата къща, този контраст ме заслепи за няколко секунди. Помещението сякаш бе излязло от съновидение, от някаква приказна фантазия. По етажерките имаше играчки и книжки с приказки. Един порцеланов арлекин в естествен ръст бе седнал пред тоалетна масичка и се оглеждаше в огледалото. От тавана висеше украшение с накачени по него бели птици. На пръв поглед това бе стаята на едно разглезено дете, Исмаел Марласка, но всъщност имаше тягостното излъчване на погребална камера.

Седнах върху леглото с въздишка. Едва тогава забелязах, че тук имаше нещо, което изглеждаше не на място — най-напред миризмата. Една сладникава смрад се носеше във въздуха. Станах и се огледах наоколо. Върху една ракла бе поставена порцеланова чиния с черна свещ в нея. Восъкът се бе стекъл, образувайки броеница от тъмни сълзи. Обърнах се. Миризмата като че ли идваше от горната част на леглото. Отворих чекмеджето на нощната масичка и намерих вътре едно разпятие, счупено на три части. Зловонието се усили, идваше съвсем отблизо. Обиколих стаята няколко пъти, но не можех да открия източника на тази миризма. Именно тогава го видях. Имаше нещо под кревата. Коленичих и погледнах отдолу. Една тенекиена кутия от рода на онези, които децата използват, за да съхраняват своите детски съкровища. Измъкнах я и я сложих на леглото. Сега смрадта се усещаше много по-ясно и натрапчиво. Сподавих отвращението си и отворих кутията. Вътре имаше един бял гълъб, чието сърце бе пронизано с игла. Отстъпих крачка назад, затискайки устата и носа си, и се отдръпнах към вратата. Очите на арлекина с неговата усмивка на чакал ме наблюдаваха от огледалото. Хукнах обратно към стълбището и слязох тичешком по него, търсейки коридора, който водеше към читалнята и вратата към градината, която бях успял да отворя. За миг имах чувството, че съм се изгубил и че къщата, досущ като някакво създание, способно да размества по свое желание коридорите и стаите си, не искаше да ме пусне да избягам. Накрая съгледах остъклената галерия и изтичах към вратата. Едва тогава, докато се борех с ключалката, чух един зъл смях зад гърба си и разбрах, че не съм сам в къщата. Обърнах се мигом и успях да зърна тъмен силует, който ме наблюдаваше от дъното на коридора, като държеше в ръка някакъв лъскав предмет. Държеше нож.

Резето поддаде под ръцете ми и аз отворих вратата с рязко движение. Така се бях засилил, че паднах ничком върху мраморните плочи, които ограждаха басейна. Лицето ми бе само на педя от ръба и аз усетих зловонието на застоялите води. За миг се взрях в мрака, който се стелеше на дъното на басейна. Къс небе просветна между облаците и слънчевите лъчи се плъзнаха по водите, докосвайки дъното, покрито с напукана мозайка. Гледката трая само миг. Инвалидната количка, килната напред, бе заседнала на дъното. Светлината продължи своя ход към най-дълбоката част на басейна и именно там я съзрях. Нещо, което изглеждаше като тяло, облечено в разнищена бяла рокля, лежеше подпряно на стената. Стори ми се, че това бе кукла с алени устни, разядени от водата, и очи, блестящи като сапфири. Червените й коси бавно се полюшваха в зловонните води, а кожата й бе посиняла. Това бе вдовицата Марласка. Секунда по-късно виделината в небето се скри и водите отново се превърнаха в тъмно огледало, в което успях да зърна само моето лице и един силует, който изникна на прага на галерията зад гърба ми, стиснал нож в ръка. Изправих се бързешком и хукнах към градината, минавайки направо през шубрака, който издра лицето и ръцете ми, докато се добрах до голямата метална врата и излязох на улицата. Продължих да тичам и се спрях едва когато стигнах до „Каретера де Валвидрера“. Там, останал без дъх, се обърнах и се уверих, че Каса Марласка отново се е скрила оттатък тясната уличка, невидима за света.