Играта на ангела

15

Стълбището тънеше в мрак, когато напуснах палата на фамилията Валера. Прекосих вестибюла пипнешком и когато отворих вратата, уличните лампи хвърлиха вътре правоъгълник от синя светлина, в чийто край срещнах погледа на портиера. Отдалечих се бързо към улица „Трафалгар“, откъдето тръгваше трамваят, спиращ пред портите на гробището Пуебло Нуево — същият трамвай, който толкова нощи бях взимал заедно с баща ми, когато го придружавах на нощните му смени в „Ла вос де ла индустрия“.

Имаше съвсем малко пътници и аз седнах отпред. Когато наближихме Пуебло Нуево, трамваят навлезе в мрежа от сенчести улички, покрити с големи локви и забулени в изпарения. Почти нямаше улични лампи и светлините на трамвая разкриваха очертанията на сградите като факли в тунел. Най-сетне зърнах портите на гробището и неговите кръстове и скулптури, изрязани на бездънния хоризонт от фабрики и комини, които опръскваха в червено и черно небесния свод. Глутница изгладнели кучета дебнеше в подножието на двата големи ангела, които вардеха гробищния парк. За миг животните останаха неподвижни, вторачени във фаровете на трамвая с очи, пламтящи като на чакали; сетне се разпръснаха сред сенките.

Слязох още в движение и тръгнах покрай стените на гробището. Трамваят се отдалечи като кораб в мъглата и аз ускорих крачка. Можех да чуя кучетата, които ме следваха в мрака, и да надуша миризмата им. Когато стигнах до задната част на гробището, спрях в ъгъла на алеята и слепешком хвърлих камък по тях. Чух едно остро скимтене и бързи стъпки от лапи, които се отдалечаваха в нощта. Поех по алеята, която бе просто един тесен проход, приклещен между стената и гъстата редица от работилници за надгробни паметници. Табелата „Санабре и синове“ се поклащаше под прашната жълтеникава светлина, хвърляна от една лампа на около трийсет метра по-нататък. Приближих се до вратата; тя бе само решетка, обезопасена с вериги и ръждясал катинар, който аз разбих с един изстрел.

Ехото от изстрела бе отнесено от вятъра, който духаше в алеята, напоен с дъх на селитра от морските вълни, разбиващи се едва на стотина метра оттам. Отворих решетката и влязох в работилницата „Санабре и синове“. Тъмна завеса скриваше интериора и аз я дръпнах, за да влезе вътре светлина от уличната лампа. Пред мен се разкри дълбоко и тясно хале, населено с мраморни фигури, които сякаш бяха замръзнали в сумрака; лицата им бяха изваяни само донякъде. Направих няколко крачки покрай мадони с младенци на ръце, бели дами с мраморни рози, вдигнали поглед към небесата, и каменни блокове с едва загатнати лица. Във въздуха се долавяше миризма на каменен прах. Нямаше жива душа, едничкото присъствие бяха тези безименни изображения. Вече се канех да си вървя, когато го видях. Ръката се подаваше иззад една покрита с плат скулптурна група в дъното на работилницата. Бавно тръгнах натам; силуетът малко по малко се разкриваше пред мен. Най-сетне спрях пред него и загледах големия сияен ангел, същия, който тарторът бе носил на ревера си и който аз бях открил на дъното на сандъка в моя кабинет. Фигурата бе висока навярно два метра и половина, и когато се взрях в лицето й, разпознах чертите и най-вече усмивката. В нозете й имаше надгробна плоча, на която бе издълбан следният надпис:

Давид Мартин

1900–1930

Усмихнах се. Едно нещо не можех да отрека на моя добър приятел Диего Марласка — това, че имаше чувство за хумор и вкус към изненадите. Не биваше да се учудвам, казах си, че в своето усърдие той бе изпреварил събитията и ми бе подготвил прочувствено изпращане от тоя свят. Коленичих пред камъка и погалих името си. В този миг чух зад гърба си леки и отмерени стъпки. Обърнах се и видях познато лице. Детето бе облечено със същото черно костюмче, което носеше и преди няколко седмици, когато ме бе следило на Пасео дел Борн.

— Госпожата ей сега ще се види с вас — каза то.

Кимнах и се изправих. Момченцето ми подаде ръка и аз я хванах.

— Не се страхувайте — рече то, като ме водеше към изхода.

— Не се страхувам — тихо отвърнах аз.

Детето ме заведе до края на алеята. Оттам можех смътно да различа линията на плажа, която оставаше скрита зад редица порутени складове и останки от товарен влак, изоставен в буренясал коловоз. Вагоните му бяха проядени от ръжда, а локомотивът се бе превърнал в скелет от котли и метални лостове, очакващи гробището за старо желязо.

Над главите ни луната надникна през пролуките на свода от оловносиви облаци. Навътре в морето силуети на товарни кораби се мяркаха сред вълните, а на плажа Богател се виждаше същинска костница от стари корпуси на рибарски лодки и крайбрежни корабчета, които бурите бяха изплюли на пясъка. От другата страна, досущ като мантия от отпадъци, просната зад тъмната крепост на индустриалния свят, стърчаха бараките на бивака Соморостро. Вълните се разбиваха едва на няколко метра от първата редица колиби, направени от тръстика и дърво. Струи бял дим пълзяха между покривите на това мизерно селце, изникнало между града и морето като едно безкрайно човешко сметище. Във въздуха се носеше смрад на изгорени боклуци. Навлязохме сред уличките на този забравен град — пасажи, които се отваряха между постройки, скалъпени от крадени тухли, кал и плавей. Детето ме водеше все по-навътре, без да обръща внимание на недоверчивите погледи на местните обитатели. Безработни надничари, цигани, прогонени от други подобни лагери по склоновете на Монжуик или срещу общите гробове на гробището Кан Тунис, бездомни деца и старци. Всички ме наблюдаваха подозрително. Пътьом минавахме покрай жени на неопределена възраст, които бяха запалили огън пред бараките си и топлеха вода или храна в тенекиени съдове. Спряхме пред една белезникава постройка; край портата й момиченце с лице на старица куцукаше с крак, изсъхнал от детски паралич, и мъкнеше ведро, в което шаваше нещо сиво и слузесто. Змиорки. Моят малък водач посочи портата.

— Тук е — рече той.

Хвърлих един последен поглед към небето. Луната се бе скрила отново сред облаците и було от мрак пълзеше към нас откъм морската шир.

Сетне влязох.