Играта на ангела

3

В продължение на няколко дни не мръднах от къщи, като си лягах да спя по никое време и почти не слагах хапка в уста. Нощем сядах в галерията пред огъня и се вслушвах в тишината с надеждата да чуя стъпки на прага, мислейки, че Кристина ще се върне, че щом узнае за смъртта на господин Семпере, ще дойде пак при мен, па макар и само от състрадание; в момента дори това щеше да ми е достатъчно. Когато измина почти цяла седмица от смъртта на книжаря и вече ми стана ясно, че Кристина няма да се върне, започнах отново да се качвам горе в кабинета си. Измъкнах ръкописа за тартора от раклата и се заех да го препрочитам, като се наслаждавах на всяка фраза, на всеки абзац. Докато го четях, изпитвах едновременно погнуса и някакво мрачно задоволство. Щом си помислех за стоте хиляди франка, които отначало ми се бяха видели толкова много, се усмихвах вътрешно и си казвах, че кучият син бе успял да ме купи твърде евтино. Суетата притъпи горчилката, а мъката затвори вратата на съвестта ми. В пристъп на арогантност препрочетох творбата на моя предшественик Диего Марласка, „Lux Aeterna“, а после я запратих в пламъците на огнището. Там, където той се бе провалил, аз щях да възтържествувам. Там, където той се бе изгубил, аз щях да намеря изхода от лабиринта.

На седмия ден се залових отново за работа. Изчаках да стане полунощ и седнах на бюрото си. Една празна страница във валяка на старата пишеща машина „Ъндъруд“ и чернотата на нощния град зад прозорците. Думите и образите просто избликваха изпод ръцете ми, сякаш бяха чакали с настървение в затвора на душата ми. Страниците се лееха неосъзнато, без мяра, с едничката воля да омагьосват и отравят умове и сърца. Вече не мислех за тартора, за неговата отплата или неговите претенции. За пръв път в живота си пишех заради себе си и заради никого другиго. Пишех, за да подпаля целия свят и да изгоря заедно с него. Работех всяка нощ до пълна изнемога. Блъсках с все сила по клавишите на машината, докато пръстите ми почнеха да кървят, а треската замъглеше погледа ми.

В едно януарско утро, когато вече бях изгубил представа за времето, чух, че някой тропа на вратата. Лежах в кревата си, съзерцавайки старата снимка на Кристина като дете, вървящо ръка за ръка с някакъв непознат по един кей, врязан в море от светлина. Този образ вече ми се струваше едничкото хубаво нещо, което ми бе останало, и ключ към всички загадки. В продължение на няколко минути не обръщах внимание на тропането, докато накрая чух гласа й и разбрах, че тя няма да се откаже.

— Отворете най-сетне, дявол да го вземе! Зная, че сте вътре и няма да мръдна оттук, докато не отворите тая врата или аз не я съборя.

Когато се показах на прага, Изабела отстъпи крачка назад и ме изгледа ужасена.

— Това съм аз, Изабела.

Тя ме бутна настрани и отиде право в галерията, където разтвори прозорците от край до край. После се отправи към банята и започна да пълни ваната. Хвана ме за ръката и ме завлече там. Накара ме да седна на ръба на ваната и прегледа очите ми, като повдигаше клепачите ми с пръсти и мърмореше нещо под нос. Накрая, без да каже дума, се зае да съблича ризата ми.

— Изабела, не съм в настроение.

— Ама какви са тези разрези? Какво сте направили със себе си?

— О, това са просто драскотини.

— Искам да ви прегледа лекар.

— Не.

— Не смейте да казвате „не“ на мен — решително отсече тя. — Сега ще влезете в тази вана, ще се изкъпете с вода и сапун и ще се избръснете. Имате две възможности: или ще го направите сам, или пък аз ще го направя. И хич не си мислете, че нещо ще ме спре.

Усмихнах се.

— Изобщо не се съмнявам.

— Направете, каквото ви казвам, а аз през това време ще потърся лекар.

Канех се да отвърна нещо, но тя вдигна ръка, за да ме накара да мълча.

— Нито дума повече! Ако си мислите, че само вие страдате на тоя свят, много се заблуждавате. И ако на вас ви е все едно дали ще умрете като куче, поне имайте доблестта да си спомните, че на някои от нас това не ни е все едно — макар че, право да си кажа, и аз не зная защо.

— Изабела…

— Незабавно във водата! И ако обичате, свалете си най-напред панталоните и гащите.

— Знам как да се изкъпя.

— О, да, то просто си личи.

Изабела отиде да потърси доктор, а през това време аз се подчиних на заповедите й и се подложих на кръщение със студена вода и сапун. Не бях се бръснал от погребението насам и когато се погледнах в огледалото, сякаш зърнах вълча муцуна. Очите ми бяха кръвясали, а кожата ми бе добила една нездрава бледност. Облякох си чисти дрехи и седнах да чакам в галерията. Изабела се върна след двайсет минути с един лекар, когото като че ли бях виждал понякога из квартала.

— Това е пациентът. Каквото и да ви каже, не му обръщайте никакво внимание, защото лъже като разпран — обяви Изабела.

Докторът ми хвърли един поглед, преценявайки доколко съм враждебен.

— На ваше разположение съм, докторе — подканих го аз. — Правете, каквото ще правите, все едно мен ме няма.

Лекарят подхвана своя изтънчен ритуал: премери ми кръвното налягане, преслуша гърдите ми, прегледа зениците и устата ми, зададе ми въпроси от мистериозен характер, като ме поглеждаше косо — все неща, които съставят основата на медицинската наука. Когато стигна до разрезите, които Ирене Сабино бе нанесла с бръснач по гърдите ми, повдигна вежда и ме погледна в очите.

— А това какво е?

— Дълго е за обясняване, докторе.

— Сам ли си го причинихте?

Поклатих глава.

— Ще ви дам една помада, с която да се мажете, но се опасявам, че ще ви останат белези.

— Мисля, че точно това беше идеята.

Той продължи с прегледа си, а аз послушно се оставих в ръцете му, като не изпусках от очи Изабела, която тревожно наблюдаваше всичко от прага на стаята. Изведнъж осъзнах колко много ми бе липсвала и колко ценях нейната компания.

— Изкарахте ми акъла — промърмори тя неодобрително.

Докторът прегледа и ръцете ми и се намръщи, когато видя разранените ми пръсти. Зае се да ги превързва един по един, мърморейки под нос.

— От колко време не сте яли?

Вместо отговор само свих рамене. Той размени един поглед с Изабела.

— Няма повод за тревога, но бих искал да ви видя в кабинета си най-късно утре.

— Боя се, че това няма да е възможно, докторе — рекох аз.

— Там ще бъде — увери го Изабела.

— Междувременно препоръчвам да започнете да се храните с нещо топло, най-напред бульони, после и твърда храна. Пийте много вода, но никакво кафе или други възбудителни средства, и най-вече почивайте. Може да излизате малко на слънце и въздух, но без да се напрягате. Проявявате всички класически симптоми на изтощение и обезводняване, а също и начална анемия.

Изабела въздъхна.

— Нищо ми няма — подхвърлих аз.

Докторът ме изгледа със съмнение и се изправи.

— Утре в четири следобед в кабинета ми. Тук нямам нужните инструменти и условия, за да ви прегледам както трябва.

Сетне затвори куфарчето си и учтиво се сбогува с мен. Изабела го изпрати до вратата и аз ги чух да си шепнат нещо на площадката в продължение на няколко минути. Облякох се отново и зачаках като примерен пациент, седнал на леглото. Чух как входната врата се затвори и стъпките на лекаря заглъхнаха по стълбите надолу. Знаех, че Изабела е във вестибюла и изчаква малко, преди да влезе в спалнята. Когато най-сетне го стори, аз я посрещнах с усмивка.

— Ще ви приготвя нещо за ядене.

— Не съм гладен.

— Хич не ме интересува. Сега ще ядете, а после ще излезем малко на чист въздух, и точка по въпроса.

Тя ми приготви бульон и аз се насилих да го изям със залъци хляб, като си придавах весел вид, макар и да имах чувството, че гълтам камъни. Накрая опразних чинията и я показах на Изабела, която ме надзираваше като сержант, докато се хранех. Веднага след това тя ме заведе в спалнята, изрови палто от гардероба, сложи ми ръкавици и шал и ме изтика през вратата. Когато излязохме навън, духаше студен вятър, но небето бе озарено от едно вечерно слънце, което обливаше улиците в кехлибарена светлина. Изабела ме хвана под ръка и двамата тръгнахме на разходка.

— Сякаш сме сгодени — отбелязах аз.

— Много смешно.

Отидохме до парка Сиудадела и навлязохме в градините, които ограждат навеса. Когато стигнахме до езерцето с големия фонтан, седнахме на една пейка.

— Благодаря ти — промълвих.

Тя не отговори.

— Не те попитах как си — подхванах аз.

— Това не е нещо ново.

— Е, как си?

Изабела сви рамене.

— Родителите ми са просто очаровани, че се върнах при тях. Казват, че сте ми оказали добро влияние. Ех, само ако знаеха… Истината е, че сега се погаждаме по-добре. Но аз и без друго не ги виждам много, защото прекарвам почти цялото си време в книжарницата.

— Ами Семпере? Как приема смъртта на баща си?

— Не много добре.

— А ти как го приемаш него?

— Той е свестен човек — отвърна Изабела.

Сетне дълго мълча, свела глава.

— Предложи ми да се омъжа за него — рече най-после тя. — Преди няколко дена, в „Четирите котки“.

Съзерцавах нейния профил, спокоен и вече лишен от онази младежка невинност, която бях искал да видя у нея и която навярно никога не бе съществувала.

— И? — попитах аз накрая.

— Казах му, че ще си помисля.

— И ще го направиш ли?

Очите на Изабела гледаха унесено фонтана.

— Каза ми, че иска да създаде семейство, да има деца… че ще живеем в жилището над книжарницата и все някак ще се справим, въпреки дълговете на господин Семпере.

— Е, ти си още млада…

Тя изви глава и ме погледна в очите.

— Обичаш ли го?

Изабела се усмихна с безкрайна тъга.

— Знам ли? Мисля, че да, макар и не толкова, колкото той си мисли, че ме обича.

— Понякога, при трудни обстоятелства, човек може да обърка състраданието с любовта — казах аз.

— Не се тревожете за мен.

— Моля те само да си дадеш малко време.

Спогледахме се, обвързани от едно безгранично съпричастие, което вече не се нуждаеше от думи, и аз я прегърнах.

— Приятели ли сме?

— Докато смъртта ни раздели.