Играта на ангела

4

Човек не знае що е жажда, докато не пие за пръв път. През трите дни, последвали посещението ми в „Ел Енсуеньо“, споменът за кожата на Клое ме изгаряше до дън душа. Без да споделя нищо с никого — особено с Видал, — реших да събера малкото останали ми спестявания и да отида там през нощта с надеждата, че ще ми стигнат да си купя поне няколко мига в нейните обятия. Минаваше полунощ, когато се озовах на стълбището с червените стени, което водеше към „Ел Енсуеньо“. Осветлението беше угасено и аз бавно поех нагоре, оставяйки зад гърба си шумната цитадела от кабарета, барове, вариетета и локали с неясно предназначение, с които годините на голямата война в Европа бяха осеяли улица „Ноу де ла Рамбла“. Трепкащата светлина, която се процеждаше откъм входа, очертаваше всяко следващо стъпало пред мен. Когато стигнах до площадката, спрях и затърсих пипнешком чукчето на вратата. Пръстите ми намериха тежката метална дръжка и когато я повдигнах, вратата поддаде с няколко сантиметра и разбрах, че е отворена. Побутнах я леко. Гробна тишина помилва лицето ми. Пред мен се простираше синкав здрач. Смутен, пристъпих няколко крачки навътре. Отблясъците от уличните лампи потрепваха във въздуха и бегло очертаваха голите стени и напукания паркет. Стигнах до залата, която в спомените ми бе декорирана с кадифе и разкошна мебелировка. Сега бе празна. Озарен от неоновите светлини, идващи от улицата, слоят прах, който покриваше пода, искреше като пясък. Продължих да вървя, оставяйки следи в праха. Нямаше и помен от грамофона, от креслата и картините. Таванът се лющеше и се виждаха греди от почерняло дърво. Боята по стените се белеше и висеше на парцали като змийска кожа. Отправих се към коридора, водещ към стаята, където бях срещнал Клое. Прекосих този непрогледен тунел и стигнах до двукрилата врата, която вече не беше бяла. Нямаше брава, виждаше се само една дупка в дървото, сякаш някой бе изтръгнал дръжката със сила. Отворих и влязох.

Спалнята на Клое представляваше потънала в мрак килия. Стените бяха овъглени, а таванът се бе срутил в по-голямата си част. Можех да видя пелената от черни облаци, които се носеха по небето, и луната, хвърляща сребрист ореол върху металния скелет на онова, което някога е било легло. В тоя миг чух как подът изскърца зад гърба ми и бързо се обърнах, осъзнавайки, че не съм сам на това място. Един мъжки силует, тъмен и строен, се очертаваше на входа към коридора. Не виждах лицето на мъжа, но бях сигурен, че той ме наблюдава. Остана така, неподвижен като паяк, в продължение на няколко секунди — времето, което ми бе нужно, за да реагирам и да направя крачка към него. Силуетът мигновено отстъпи назад в мрака и когато стигнах до салона, там вече нямаше никого. Слаба светлина, идваща от една неонова табела от улицата отсреща, за миг заля залата и разкри неголяма купчина отпадъци, струпани до стената. Приближих се до нея и коленичих пред останките, погълнати от огъня. Нещо стърчеше от камарата. Пръсти. Отстраних пепелта, която ги покриваше, и пред погледа ми бавно изплуваха контурите на една ръка. Вдигнах я и видях, че е отрязана на нивото на китката. Познах я незабавно и разбрах, че ръката на онова момиче, която бях помислил за дървена, всъщност бе направена от порцелан. Пуснах я отново върху другите отломки и се махнах оттам.

Запитах се дали не съм си въобразил, че съм видял онзи непознат мъж, защото в праха нямаше следи от неговите стъпки. Излязох отново на улицата и постоях малко в подножието на сградата, напълно объркан, като разглеждах от тротоара прозорците на първия етаж. Хора минаваха покрай мен и се смееха, без да обръщат внимание на присъствието ми. Опитах се да открия силуета на непознатия сред тълпата. Знаех, че е някъде там, може би само на няколко метра от мен, и ме наблюдава. Не след дълго пресякох улицата и влязох в едно тясно, претъпкано с хора кафене. Успях да си пробия път до тезгяха и направих знак на келнера.

— Какво да бъде?

Устата ми бе пресъхнала и сякаш пълна с пясък.

— Една бира — казах, без много да му мисля.

Докато келнерът ми наливаше питието, аз се наведох напред към него.

— Случайно да знаете дали заведението отсреща, „Ел Енсуеньо“, е затворено?

Той остави чашата на тезгяха и ме погледна, сякаш бях малоумен.

— Затвориха го преди петнайсет години — рече.

— Сигурен ли сте?

— Ама разбира се. След пожара повече не го отвориха. Ще желаете ли нещо друго?

Поклатих глава.

— Това прави четири сентимос.

Платих поръчката и си тръгнах, без да докосна чашата.

На следващия ден отидох в редакцията на вестника преди началото на работното ми време и се отправих директно към подземието, където се помещаваше архивът. С помощта на Матиас, който ръководеше този отдел, и следвайки сведенията, получени от сервитьора, се заех да преглеждам броевете на „Ла вос де ла индустрия“ отпреди петнайсет години. Трябваха ми около четирийсет минути, за да намеря търсената история — съвсем кратка статия. Пожарът се разразил в ранното утро на деня на Корпус Кристи13 през 1903 г. В хватката на огъня загинали шест души: един клиент, четири от труженичките и едно девойче, което работело там. Според полицията и пожарникарите трагедията била причинена от неизправна газена лампа, въпреки че патронажът на близката енорийска църква посочвал божественото възмездие и намесата на Светия дух като решаващи фактори.

Щом се прибрах в пансиона, се проснах в кревата си и напразно се помъчих да заспя. Извадих от джоба си визитката на непознатия благодетел, която бях открил в ръката си, когато се събудих в ложето на Клое, и отново прочетох в сумрака думите, написани на гърба й: Големите надежди.