Играта на ангела

11

Не се върнах в хотелската стая да прибера вещите си. Скрит сред дърветата, които ограждаха езерото, забелязах как докторът и двама служители от Цивилната гвардия отидоха в хотела и през големите френски прозорци ги видях да разговарят с администратора. Под прикритието на тъмните, безлюдни улици прекосих селото и се добрах до гарата, която тънеше в мъгла. Две газени лампи ми разкриха силуета на един влак, който чакаше на перона. Червеният семафор, които светеше в края на гарата, хвърляше отблясъци по тъмния му метален скелет. Локомотивът не работеше; сълзи от лед висяха от релсите и лостовете като капки желатин. Вагоните бяха тъмни, а прозорците — забулени от скреж. Канцеларията на началник-гарата не бе осветена. До потеглянето на влака оставаха още няколко часа и перонът беше пуст.

Отидох до един от вагоните и се опитах да отворя вратичката. Беше залостена отвътре. Стъпих на релсите и заобиколих влака. Под покрова на сенките се качих на платформата между двата последни вагона и си опитах късмета със свързващата врата. Оказа се отворена. Промъкнах се във вагона и се добрах в сумрака до едно от купетата. Влязох и се залостих отвътре. Треперейки от студ, рухнах на седалката. Не смеех да затворя очи от страх, че ще видя отново лицето на Кристина, взиращо се в мен изпод леда. Така изминаха много минути, може би цели часове. По някое време се запитах защо всъщност се криех и защо не бях в състояние да почувствам каквото и да било.

Притаен в тази празнота, чаках там като беглец, слушайки безбройните стенания на метала и дървесината, които се свиваха от студа. Вглеждах се в сенките навън, докато накрая сноп лъчи от някаква лампа жулна стените на вагона, а на перона се разнесоха гласове. Изтрих с пръсти мъничко от забуленото в пара стъкло и през тази шпионка видях как машинистът и двама железопътни работници се отправиха към предната част на влака. На десетина метра разстояние началник-гарата разговаряше с двамата служители от Цивилната гвардия, които бях видял по-рано с доктора в хотела. Видях го как кимна и извади връзка ключове, сетне тръгна към влака, следван от гвардейците. Дръпнах се от прозореца. Няколко секунди по-късно чух дрънчене на ключове и вратичката на вагона се отвори с изщракване. Нечии стъпки се приближаваха към мен. Вдигнах резето, оставяйки вратата на купето отключена, легнах на пода под една от пейките и се притиснах до стената. Чух стъпките на гвардейците, които идваха все по-близо; лъчите от фенерите им чертаеха игли от синя светлина, които шареха по прозорците на купетата. Когато стъпките се спряха пред моето купе, затаих дъх. Гласовете бяха стихнали. Чух как вратата се отвори; чифт ботуши минаха на две педи от лицето ми. Гвардеецът постоя там няколко секунди, сетне излезе и затвори вратата. Стъпките му заглъхнаха във вагона.

Останах на мястото си, напълно неподвижен. След няколко минути дочух някакво тракане и топлият дъх от решетката на радиатора погали лицето ми. Около час по-късно първите лъчи на зората близнаха прозорците. Излязох от скривалището си и погледнах навън. Пътници вървяха по перона, сами или по двойки, влачейки своите куфари и денкове. Локомотивът заработи и тътенът му можеше да се почувства през стените и пода на вагона. След няколко минути пътниците започнаха да се качват във влака и контрольорът запали лампите. Настаних се отново на седалката до прозореца, кимайки за поздрав на някои от пътниците, които минаваха покрай купето ми. Когато големият часовник на гарата отброи осем часа, влакът започна да се плъзга по релсите. Едва тогава затворих очи и чух в далечината звъна на църковните камбани, който стигаше до мен като ехото на някакво проклятие.

По обратния път се забавихме значително. Част от електрическите кабели бяха паднали, тъй че пристигнахме в Барселона едва следобеда на онзи петък, 23-ти януари. Градът бе погребан под едно алено небе, по което се простираше мрежа от черен дим. Беше топло, сякаш зимата внезапно си бе отишла, и от решетките на канализацията се издигаше нечист, влажен дъх. Когато отворих входната врата на къщата с кулата, намерих на пода един бял плик. Не си направих труда да го вдигна, защото видях печата с червения восък и ми стана пределно ясно какво съдържа: напомняне за срещата ми с тартора същата вечер в голямата къща до парка Гюел, където трябваше да му предам ръкописа. Качих се по стълбите в тъмното и отворих вратата на първия етаж. Без да паля лампата, отидох направо горе в кабинета. Приближих се до прозореца и оттам огледах помещението, цялото озарено от пъкленото сияние на онова огнено небе. Представих си я там, коленичила до сандъка, точно както ми бе описала. Представих си я как отваря сандъка и изважда папката с ръкописа. Как чете онези прокълнати страници, убедена, че трябва да ги унищожи. Как пали кибритените клечки и доближава пламъка до хартията.

В къщата имаше още някого.

Тръгнах към сандъка, но се спрях на няколко крачки от него, сякаш бях застанал зад гърба й и я шпионирах. Сетне се наведох и го отворих. Ръкописът все още лежеше там и ме чакаше. Протегнах ръка, за да докосна леко папката с пръсти. И тогава я видях. Сребърната форма блестеше на дъното на сандъка като перла на дъното на езеро. Взех я с два пръста и я разгледах на светлината на кървавото небе. Брошката с ангела.

— Кучи син — чух се да казвам.

Измъкнах сандъчето със стария револвер на баща ми от чекмеджето на гардероба. Отворих барабана и се уверих, че е зареден. Пъхнах останалото съдържание от кутията за муниции в левия джоб на палтото си. Завих оръжието в една кърпа и го сложих в десния си джоб. Преди да изляза, се спрях за миг и се взрях в непознатия, който ме гледаше от огледалото във вестибюла. Усмихнах се, изпълнен с една спокойна омраза, която пламтеше във вените ми, и излязох в нощта.