Играта на ангела

16

Лицето й бе набраздено от спомени, а в очите й се четеше поглед, който можеше да е на десет или на сто години. Седеше пред малък огън и съзерцаваше танцуващите пламъци с увлечението на дете. Косата й с цвят на пепел бе сплетена в плитка. Фигурата й бе тънка и суха, а жестовете — пестеливи и отмерени. Беше облечена в бяло, а около шията си бе увила копринена кърпа. Усмихна ми се топло и ми предложи стол. Седнах до нея. Прекарахме няколко минути в мълчание, заслушани в пращенето на въглените и шепота на морето. В нейно присъствие времето сякаш бе спряло и спешната нужда, която ме бе довела до вратата й, по странен начин се бе изпарила. Дъхът на пламъците бавно ме стопли и студът, който бе сковал костите ми, се стопи под крилото на нейната компания. Едва тогава тя откъсна очи от огъня и заговори, хващайки ме за ръка.

— Майка ми живя в тази къща четирийсет и пет години — рече тя. — Тогава това дори не беше къща, а просто колиба, направена от тръстика и отломки, изхвърлени от морето. Дори когато си спечели слава и имаше възможност да се махне от това място, отказа да го стори. Винаги казваше, че в деня, в който напусне Соморостро, ще умре. Тук се бе родила, сред хората от плажа, и тук остана до сетния си ден. Много неща се разправяха за нея. Мнозина говореха за нея, но твърде малко хора я познаваха в действителност. Мнозина се бояха от нея и я мразеха — дори и след смъртта й. Разправям ви всичко това, защото ми се струва редно да знаете, че аз не съм онази, която ви трябва. Жената, която търсите или си мислите, че търсите, онази, която мнозина наричаха Вещицата от Соморостро, беше моята майка.

Погледнах я смутен.

— Кога…?

— Майка ми умря през 1905 година — рече тя. — Убиха я на няколко метра оттук, край брега. Прерязаха й гърлото.

— Съжалявам. Мислех, че…

— Много хора мислят какво ли не. Нуждата да вярваме в нещо надвива даже и смъртта.

— Кой я уби?

— Вие знаете кой.

Трябваха ми няколко секунди, за да отговоря.

— Диего Марласка…

Тя кимна.

— Но защо?

— За да й запуши устата. За да прикрие следите си.

— Не разбирам. Майка ви му е помогнала… В замяна той даже й е дал голяма сума пари.

— Именно заради това пожела да я убие, за да отнесе тя тайната му в гроба си.

Наблюдаваше ме с лека усмивка, сякаш моето объркване я забавляваше и в същото време й вдъхваше жал.

— Майка ми беше обикновена жена, господин Мартин. Бе израсла в мизерия и едничката сила, която притежаваше, беше волята за оцеляване. Никога не се научи да чете и да пише, но умееше да вижда в сърцата на хората. Чувстваше онова, което те чувстваха, знаеше какво таят и за какво копнеят. Четеше го в погледите им, в движенията, в гласа, в начина, по който вървяха или жестикулираха. Знаеше какво ще кажат и ще направят, още преди да са го сторили. Затова мнозина я наричаха магьосница, защото умееше да вижда в тях онова, което те самите отказваха да видят. Изкарваше си хляба, като продаваше любовни еликсири и разни чарове, които приготвяше с вода от реката, билки и малко захар. Помагаше на изгубени души да повярват в онова, в което искаха да вярват. Когато името й взе да се разчува, много хора от сой започнаха да я посещават и да търсят услугите й. Богатите искаха да станат още по-богати. Могъщите желаеха още повече власт. Подлеците искаха да се почувстват светци, а светците желаеха да бъдат наказани за грехове, които — за свое съжаление — не бяха имали смелостта да извършат. Майка ми изслушваше всички и приемаше монетите им. С тези пари успя да прати мен и моите братя и сестри в същите училища, в които учеха децата на нейните клиенти. Купи ни друго име и друг живот, далече от това място. Майка ми беше добър човек, господин Мартин. Не се заблуждавайте. Тя никога не се възползва от никого, нито пък караше хората да вярват повече, отколкото им беше потребно. Животът я бе научил, че всички се нуждаем от големи и малки лъжи, за да оцелеем, точно както се нуждаем от въздух. Казваше, че ако в продължение на един-единствен ден, от зори до мрак, можехме да видим света и самите себе си без маска, такива, каквито сме в действителност, щяхме да посегнем на живота си или да си изгубим ума.

— Но…

— Ако сте дошли тук да търсите някакви магии, съжалявам, че ще ви разочаровам. Майка ми казваше, че няма магия, че в тоя свят няма друго добро или зло освен онова, което ние си представяме — от алчност или от простодушие. А понякога даже и от лудост.

— Не това е казала на Диего Марласка, когато е приела парите му — възразих аз. — Седем хиляди песети по онова време навярно са ви купили добро име и добро образование за няколко години.

— Диего Марласка имаше нужда да вярва и майка ми му помогна да го стори. Това беше всичко.

— Да вярва в какво?

— В собственото си избавление. Беше убеден, че е предал самия себе си и онези, които са го обичали. Вярваше, че е вкарал живота си в пътя на злото и лъжата. Майка ми смяташе, че това не го прави по-различен от повечето хора, които в някакъв момент от живота си спират, за да се погледнат в огледалото. Само дребните души винаги се чувстват добродетелни и гледат отвисоко останалия свят. Но Диего Марласка бе съзнателен човек и не бе удовлетворен от онова, което виждаше. Именно затова дойде при моята майка — защото бе изгубил всяка надежда, а вероятно и ума си.

— Марласка каза ли какво е сторил?

— Каза, че е предал душата си на една сянка.

— Сянка?

— Тези думи употреби. Сянка, която го следвала и имала същата форма, същото лице и същия глас като него.

— Какво означаваше това?

— Вината и угризението не означават нищо. Те са чувства, емоции, а не идеи.

Мина ми през ум, че дори тарторът не би могъл да обясни това по-добре.

— И какво можеше да направи вашата майка за него? — попитах аз.

— Само да го утеши и да му помогне да намери някакъв покой, нищо повече. Диего Марласка вярваше в магията и затова майка ми реши да го убеди, че неговият път към избавлението минава през нея. Разказа му едно старо заклинание, една рибарска легенда, която бе чувала като дете сред колибите на плажа. Според преданието, когато някой човек изгубел пътя си в живота и усетел, че смъртта е определила цена за душата му, ако успеел да намери някоя чиста душа, готова да се пожертва за него, можел да прикрие с нея своето черно сърце и смъртта, която е сляпа, щяла да го отмине.

— Чиста душа ли?

— Свободна от грях.

— И как точно се извършвало това?

— С болка, естествено.

— Какъв тип болка?

— Кръвно жертвоприношение. Една душа в замяна на друга. Смърт в замяна на живот.

Възцари се дълго мълчание. Само шепотът на морето долиташе откъм брега и вятърът свистеше сред колибите.

— Ирене би си изтръгнала очите и сърцето заради Марласка. Той беше едничката й причина да живее. Обичаше го сляпо и също като него вярваше, че само магията би могла да го избави. Отначало искаше да си отнеме живота, отдавайки го като жертвоприношение, но майка ми я разубеди. Каза й онова, което тя самата вече знаеше — че душата й не е свободна от грях и тази жертва би била напразна. Каза й това, за да я спаси; за да спаси и двамата.

— От какво?

— От самите тях.

— Но е допуснала грешка…

— Дори и моята майка не беше в състояние да види всичко.

— И какво направи Марласка?

— Майка ми никога не пожела да ми каже — не искаше аз или моите братя и сестри да бъдем част от това. Раздели ни и изпрати всеки от нас надалече, изпрати ни в различни интернати, за да забравим кои сме и откъде идваме. Казваше, че вече ние сме онези, които са прокълнати. Умря малко след това, самотна. Ние го узнахме много по-късно. Когато намерили трупа й, никой не дръзнал да го докосне — оставили го, за да го отнесе морето. Никой не смееше и да говори за смъртта й. Аз обаче разбрах кой я е убил и защо. Дори и днес мисля, че майка ми знаеше, че скоро ще умре, а знаеше и от чия ръка. И при все това не предприе нищо, защото накрая и тя повярва. Повярва, защото не беше в състояние да приеме онова, което бе извършила. Повярва, че отдавайки душата си, ще спаси нашата, душата на това място. Затова не пожела да избяга оттук, защото според старата легенда душата, която се жертва, трябва винаги да остава на мястото, където се е извършило предателството — като един вид превръзка на очите на смъртта.

— И къде е душата, която е избавила Диего Марласка?

Жената се усмихна.

— Няма никакви души, нито избавления, господин Мартин. Това са празни брътвежи, бабини деветини. Останали са само пепелища и спомени, и ако има такива, те ще са там, където Марласка е извършил престъплението си, тайната, която е крил през всички тия години, за да измами собствената си съдба.

— Къщата с кулата… Но аз живях в тази къща почти десет години и там няма нищо.

Тя се усмихна отново и като ме гледаше втренчено в очите, се наклони към мен и ме целуна по бузата. Устните й бяха ледени като на труп. Дъхът й миришеше на мъртви цветя.

— Може би не сте гледали където трябва — прошепна тя в ухото ми. — Може би тази пленена душа е вашата.

Сетне развърза кърпата, увита около шията й, и аз видях един голям белег, който пресичаше гърлото й. Този път усмивката й беше злобна, а очите й искряха с жесток и присмехулен блясък.

— Слънцето скоро ще изгрее. Вървете си, докато можете — рече Вещицата от Соморостро, като ми обърна гръб и отново се загледа в огъня.

Момченцето в черното костюмче се появи на прага и ми подаде ръка, което беше знак, че моето време там е изтекло. Станах и го последвах. Обръщайки се, зърнах отражението в едно огледало, което висеше на стената. В него се виждаше прегърбеният и покрит с дрипи силует на една старица, сгушена край огъня. Нейният мрачен и зъл смях ме изпроводи до вратата.