Играта на ангела

20

Кантората на адвокат Валера заемаше най-горния етаж на една екстравагантна модернистична сграда на Авенида Диагонал № 442, кажи-речи на крачка от ъгъла с Пасео де Грасия. Сградата трудно се поддаваше на описание: изглеждаше най-вече като кръстоска между гигантски часовник с камбана и пиратски кораб, украсен с внушителни прозорци и покрив със зелени капандури. В кое да е друго кътче на света тази барокова и префърцунена постройка би била провъзгласена за едно от седемте чудеса на света или за дяволско творение на умопомрачен автор, обладан от демони. Ала в квартал Енсанче на Барселона, където подобни чудесии никнеха навсякъде като гъби след дъжд, тя едва ли можеше да предизвика нещо повече от леко недоумение.

Влязох във фоайето и се натъкнах на асансьор, навяващ мисълта за онова, което би оставил след себе си един исполински паяк, който тъче катедрали вместо паяжини. Портиерът ми отвори кабината и ме арестува в тази странна капсула, която започна да се изкачва по централната шахта на стълбището. Една секретарка със строга външност ми отвори вратата от масивно дъбово дърво и ми направи знак да вляза. Съобщих й името си и казах, че нямам предварително уговорена среща, но че идвам по работа, свързана с покупко-продажбата на един недвижим имот в квартал Рибера. Нещо едва доловимо се промени в нейния невъзмутим поглед.

— Къщата с кулата? — попита секретарката.

Кимнах. Тя ме заведе до един празен кабинет и ми направи знак да вляза. Почувствах, че това не бе официалната чакалня.

— Почакайте малко, ако обичате, господин Мартин. Сега ще уведомя адвоката, че сте тук.

Прекарах следващите четирийсет и пет минути в този кабинет сред рафтове, отрупани с томове с размерите на надгробни плочи, на чиито гърбове се четяха надписи от типа: „1888–1889, Б. А. К. Първа част. Втора глава“ — направо неустоимо четиво. Кабинетът разполагаше с огромен прозорец, обърнат към Авенида Диагонал, от който се отваряше изглед към целия град. От мебелите се носеше ухание на благородно дърво, отлежало в добри пари. Килимите и големите кожени кресла създаваха атмосфера, напомняща за британски клуб. Опитах се да повдигна една от настолните лампи, които се мъдреха на писалището — тя тежеше навярно не по-малко от трийсет килограма. Над явно неизползваната камина почиваше голяма картина с маслени бои, показваща самодоволната и внушителна фигура на един мъж, който очевидно бе не друг, а великият дон Сопонсио Валера-и-Меначо. Този титан на правото бе увенчан с бакенбарди и мустаци, които напомняха гривата на стар лъв, а погледът му, пламтящ като огън и твърд като стомана, дори от отвъдния свят обхващаше всяко кътче на стаята със сериозността на смъртна присъда.

— Не гово̀ри, но ако човек погледа картината известно време, ще му се стори, че всеки момент може да продума — рече един глас зад гърба ми.

Не бях го чул да влиза. Себастиан Валера бе човек с дискретна походка, който явно бе прекарал по-голямата част от живота си в опити да се измъкне от сянката на баща си, а сега, на петдесет и кусур години, вече нямаше сили да се опитва. Имаше интелигентен, проницателен поглед и онези изящни маниери, присъщи само на истинските принцеси и на действително скъпите адвокати. Подаде ми ръка и аз я стиснах.

— Съжалявам, че ви накарах да чакате, но не бях предвидил посещението ви — каза той, като ми направи знак да седна.

— Какво говорите, благодарен съм ви, че бяхте така любезен да ме приемете.

Валера се усмихваше така, както може да се усмихва само човек, който добре знае и определя цената на всяка минута.

— Моята секретарка ми каза, че името ви е Давид Мартин. Да не би да сте писателят Давид Мартин?

Учуденото ми изражение навярно ме издаде.

— Произлизам от семейство на големи читатели — поясни той. — С какво мога да ви помогна?

— Дошъл съм във връзка с покупко-продажбата на един имот, който се намира на…

— Къщата с кулата? — прекъсна ме адвокатът с вежлив тон.

— Да.

— Познавате ли тази сграда? — попита той.

— Живея в нея.

Валера ме гледа дълго време, без да сваля усмивката от лицето си. Сетне се поизправи на стола и зае напрегната и сдържана поза.

— Вие ли сте настоящият собственик?

— В действителност пребивавам в имота в качеството на наемател.

— И какво бихте желали да узнаете, господин Мартин?

— Бих искал да науча, ако е възможно, подробности около покупката на имота от страна на Испано-колониалната банка и да получа някакви сведения за предишния собственик.

— Дон Диего Марласка — промълви адвокатът. — Мога ли да попитам от какво естество е вашият интерес?

— Чисто личен. Неотдавна, в хода на един ремонт по сградата, намерих някои вещи, които според мен са му принадлежали.

Адвокатът свъси вежди.

— Вещи?

— Една книга. По-точно казано, ръкопис.

— Господин Марласка бе пламенен поклонник на литературата. Всъщност бе автор на многобройни книги по право, история и други теми. Голям ерудит! А също и голяма личност, въпреки че към края на живота му се намериха хора, които се опитаха да очернят доброто му име.

Той забеляза учудването, което се изписа на лицето ми.

— Предполагам, че не сте запознат с обстоятелствата около смъртта на господин Марласка.

— Боя се, че не.

Валера въздъхна така, сякаш се съмняваше дали трябва да продължи да говори.

— Нали няма да напишете нищо за тази работа, нито пък за Ирене Сабино?

— Не.

— Имам ли думата ви?

Кимнах. Валера сви рамене.

— Е, и без това едва ли бихте могли да кажете нещо, което да не се е говорело и по негово време — рече той по-скоро на себе си, отколкото на мен.

Адвокатът се взря за миг в портрета на баща си, а после спря поглед върху мен.

— Диего Марласка беше съдружник на баща ми, а също така и най-добрият му приятел. Двамата заедно основаха тази кантора. Господин Марласка беше забележителен човек, но за жалост и сложна личност, склонна да изпада в продължителни периоди на меланхолия. Дойде един момент, в който баща ми и той решиха да се разделят. Господин Марласка изостави адвокатската професия, за да се отдаде на първото си призвание: писането. Казват, че почти всички адвокати тайничко желаят да зарежат практиката си и да станат писатели…

— … докато не сравнят заплащането.

— Работата е там, че дон Диего бе установил приятелски отношения с една популярна в онези години актриса, Ирене Сабино, за която искаше да напише театрална пиеса. Нямаше нищо повече от това. Господин Марласка беше джентълмен и никога не бе изневерявал на съпругата си, но нали знаете какви са хората. Дайте им на тях сплетни, клюки и сцени на ревност. И тъй, плъзна слух, че дон Диего въртял любов с Ирене Сабино. Съпругата му никога не му прости това и бракът им се разпадна. Съкрушен, господин Марласка купи къщата с кулата и се пренесе да живее там. За нещастие, едва бе прекарал там една година, когато намери смъртта си при твърде злополучен инцидент.

— Какъв инцидент?

— Господин Марласка се удави. Истинска трагедия.

Валера говореше със сведен поглед и гласът му бе преминал в шепот.

— А скандалът?

— Е, някои отровни езици се опитаха да убедят хората, че господин Марласка се е самоубил заради нещастната си връзка с Ирене Сабино.

— А така ли беше?

Валера си свали очилата и потърка очи.

— Ако искате да ви кажа истината — не зная. Не зная и не ме интересува. Миналото си е минало.

— И какво стана с Ирене Сабино?

Адвокатът отново си сложи очилата.

— Бях останал с впечатлението, че вашият интерес се изчерпва с господин Марласка и подробностите около покупко-продажбата.

— О, това е най-обикновено любопитство. Сред личните вещи на господин Марласка намерих множество снимки на Ирене Сабино, както и нейни писма, адресирани до него…

— Какво целите да постигнете с всичко това? — рязко попита Валера. — Пари ли искате?

— Не.

— Радвам се да го чуя, защото и без друго никой няма да ви даде. Тази история вече не интересува никого. Разбирате ли ме?

— Отлично, господин Валера. Нямах намерение да ви притеснявам, нито да правя неуместни намеци. Съжалявам, ако съм ви засегнал с моите въпроси.

Адвокатът се усмихна и изпусна лека въздишка, сякаш да подскаже, че разговорът вече е приключил.

— Няма значение. Вие трябва да ме извините.

Възползвайки се от помирителния му тон, аз си придадох най-благото изражение, на което бях способен.

— Може би госпожа Марласка, неговата вдовица…

Валера се сви на креслото си, видимо обезпокоен.

— Доня Алисия? Господин Мартин, не бих искал да ме разберете погрешно, но част от задълженията ми като адвокат на семейството е да пазя частния им живот от чужди погледи — по очевидни причини. Много време изтече оттогава, но не бих желал сега да се отворят стари рани — нещо, от което никой не би имал полза.

— Напълно ви разбирам.

Адвокатът ме наблюдаваше напрегнат.

— Та казвате, че сте намерили някаква книга? — попита той.

— Да… един ръкопис. Навярно няма значение.

— Навярно не. На каква тема е произведението?

— Богословска, бих казал.

Валера кимна.

— Изненадва ли ви това? — попитах аз.

— Напротив. Дон Диего беше авторитет по история на религиите. Действително начетен човек. В тази кантора още си го спомняме с голяма обич. Кажете ми, какви конкретни аспекти на покупко-продажбата на имота желаехте да научите?

— Мисля, че вече ми помогнахте много, господин Валера. Не бих искал да ви отнемам повече време.

Адвокатът кимна, явно облекчен.

— Проблемът е в самата къща, нали? — попита той.

— Наистина е странна, да — съгласих се аз.

— Спомням си, че веднъж я посетих като млад, малко след като дон Диего я купи.

— Знаете ли защо всъщност я е купил?

— Казваше, че още като младеж бил запленен от тази къща и все си мислел, че би искал да живее в нея. Дон Диего бе склонен на такива постъпки. Понякога бе като момче, способно да даде всичко в замяна на най-обикновена илюзия.

Аз си замълчах.

— Добре ли сте?

— Отлично. А знаете ли нещо за предишния собственик, от когото господин Марласка е купил къщата? Някой си Бернабѐ Масот?

— Той беше от хората, натрупали състояние в Америка. Не бе прекарал в тая къща повече от час. Купи я след завръщането си от Куба и я държа празна години наред — не казваше защо. Самият той живееше в една голяма сграда, която му построиха в Аренис де Мар45. А тази я продаде за жълти стотинки. Не искаше и да знае за нея.

— А кой е живял там преди него?

— Мисля, че един свещеник. Йезуит. Не съм сигурен. Баща ми бе човекът, който се грижеше за делата на дон Диего, и след неговата смърт унищожи всички архиви.

— Защо го е сторил?

— Заради всичко онова, което вече ви разказах. За да избегне слуховете и да запази чист спомена за приятеля си, предполагам. Истината е, че никога не ми каза защо. Баща ми не беше от хората, които са склонни да дават обяснения за действията си. Имаше си причини — и то основателни, в това не се съмнявам. Двамата с дон Диего бяха не само съдружници, но и големи приятели, тъй че цялата тази история беше много болезнена за баща ми.

— Какво е станало с йезуита?

— Мисля, че е имал дисциплинарни проблеми със своя орден. Бил е приятел на отец Синто Вердагер и май е бил замесен в някои от неговите истории, нали ме разбирате.

— Екзорцизми?

— Празни приказки…

— Как може един йезуит, отлъчен от ордена си, да си позволи такава къща?

Валера отново сви рамене и аз реших, че темата е вече напълно изчерпана.

— Ще ми се да можех да ви помогна повече, господин Мартин, но не зная как. Повярвайте ми.

— Благодаря ви, че ми отделихте от времето си, господин Валера.

Адвокатът кимна и натисна един звънец на бюрото си. Секретарката, която ме бе посрещнала, се появи на вратата. Валера ми подаде ръка и аз я стиснах.

— Господин Мартин си тръгва. Изпратете го, Маргарита.

Секретарката кимна и ме изведе. Преди да изляза от кабинета, се обърнах, за да погледна адвоката, който седеше със сломен вид под портрета на баща си. Последвах Маргарита до изхода и точно когато вече затваряше вратата след мен, се обърнах към нея с най-невинната си усмивка.

— Прощавайте, адвокат Валера ми даде адреса на госпожа Марласка, но сега, като се замисля, май не си спомням добре кой беше номерът на улицата…

Маргарита въздъхна, изгаряща от нетърпение да се отърве от мен.

— Тринайсет. „Каретера де Валвидрера“, номер тринайсет.

— Разбира се.

— Приятна вечер — рече тя.

Преди да успея да се сбогувам, вратата се затвори под носа ми, тържествено и внушително като свещена гробница.