Играта на ангела

23

Когато излязох на улицата, бях изненадан от хладния, режещ бриз, който нетърпеливо метеше улиците, и разбрах, че есента се прокрадва на пръсти в Барселона. На Пласа Паласио се качих на един празен трамвай, който чакаше пътници досущ като някакъв голям капан за мишки от ковано желязо. Седнах до прозореца и платих билета си на контрольора.

— Отива ли до Сария? — попитах аз.

— До площада.

Облегнах глава на стъклото и след малко трамваят потегли с рязко движение. Затворих очи и се отдадох на една от онези дремки, на които можем да се наслаждаваме само на борда на някое механично творение — сънят на съвременния човек. Присъни ми се, че пътувам във влак, сглобен от черни кости, с вагони във формата на ковчези, който прекосяваше една безлюдна Барселона, осеяна със захвърлени дрехи, сякаш телата, които ги бяха носили, просто се бяха изпарили. Ширнал се като тундра безпорядък от изоставени шапки и рокли, костюми и обувки покриваше улиците, потънали в тягостна тишина. Локомотивът изхвърляше следа от ален дим, който се разпръскваше в небето подобно на разлята боя. Тарторът, усмихнат, пътуваше до мен. Беше облечен в бяло и носеше ръкавици. Нещо тъмно и лепкаво капеше от краищата на пръстите му.

— Какво е станало с хората?

— Имайте вяра, Мартин. Имайте вяра.

Когато се събудих, трамваят бавно се плъзгаше към входа на площада в Сария. Слязох, без да дочакам да спре напълно, и се отправих към стръмната улица „Майор де Сария“. Петнайсет минути по-късно стигнах до моята цел.

„Каретера де Валвидрера“ тръгваше от една сенчеста алея, която се простираше зад подобната на замък от червени тухли сграда на колежа „Сан Игнасио“. Улицата се изкачваше нагоре към планината, заобиколена от двете страни с големи уединени къщи и покрита с килим от окапали листа. Ниски облаци се плъзгаха по планинския склон и се стапяха в лека мъгла. Поех по тротоара откъм страната на нечетните номера, като оглеждах градинските стени и решетките на вратите, опитвайки се да разчета номерацията на улицата. Зад тях се виждаха потъмнели каменни фасади и пресъхнали фонтани, заседнали сред буренясали пътеки. Изминах един участък от тротоара под сянката на дълга редица кипариси и с изненада видях, че номерацията скачаше от 11 направо на 15. Объркан, аз се върнах по стъпките си назад в търсене на номер тринайсет. Вече бях почнал да подозирам, че секретарката на адвокат Валера е излязла по-хитра, отколкото изглеждаше, и ми е дала фалшив адрес, когато забелязах една алея, който се отклоняваше от тротоара. Тя бе дълга почти петдесет метра и стигаше до тъмна решетеста врата, образуваща гребен от копиевидни метални пръчки.

Тръгнах по тясната павирана алея и се приближих до вратата. Буйната и занемарена растителност на градината бе пропълзяла от другата страна и клоните на един евкалипт стърчаха между пръчките на вратата, подобно на умоляващи ръце, промушили се през решетката на килия. Отмахнах листата, които покриваха част от стената на оградата, и пред погледа ми се откриха букви и цифри, издълбани в камъка.

Каса Марласка

13

Поех покрай решетката, която ограждаше градината, опитвайки се да зърна какво има вътре. След двайсетина метра се натъкнах на метална врата, вградена в каменната стена. Едно мандало почиваше върху ламарината, набраздена от сълзите на ръждата. Вратата бе леко открехната. Бутнах я с рамо и тя се отвори достатъчно, за да мога да мина, без дрехите ми да се съдерат от грапавите камъни, които стърчаха от стената. Въздухът бе напоен със силна миризма на влажна пръст.

Между дърветата се простираше пътека от мраморни плочи, която водеше към едно незастроено място, покрито с бели камъни. Отстрани се виждаше гаражно помещение с отворена врата, разкриваща останките от онова, което някога е било „Мерцедес-Бенц“, а сега изглеждаше като изоставена на произвола катафалка. Къщата бе постройка в модернистичен стил с извити линии, която се издигаше на три етажа и завършваше с мансарди, образуващи нещо като гребен от струпани купички и арки. Тесни и заострени като ками прозорци зееха на фасадата, осеяна с релефи и водоливници. Стъклата им отразяваха безшумното шествие на облаците. Стори ми се, че зърнах някакво лице зад един от прозорците на първия етаж.

Вдигнах ръка и помахах за поздрав, без да съм напълно сигурен защо го правя. Все пак не исках да ме вземат за крадец. Фигурата остана на мястото си, загледана към мен, неподвижна като паяк. Сведох очи за миг, а когато отново вдигнах поглед, тя бе изчезнала.

— Добър ден! — провикнах се аз.

Почаках няколко секунди и като не получих отговор, полека се приближих към къщата. Покрай източната фасада имаше басейн с овална форма. От другата страна се издигаше остъклена галерия. Столове от разнищен брезент ограждаха басейна. Обраснал с бръшлян трамплин бе надвиснал над гладката повърхност на тъмните води. Приближих се до ръба на басейна и видях, че е покрит с окапала шума и водорасли, които се полюшваха на повърхността. Докато се взирах в собственото си отражение във водата, забелязах една тъмна фигура, която се очерта зад гърба ми.

Обърнах се рязко и се озовах срещу едно мрачно и изострено лице, което ме оглеждаше с опасение и безпокойство.

— Кой сте вие и какво търсите тук?

— Казвам се Давид Мартин и идвам от името на адвокат Валера — подех аз.

Алисия Марласка стисна устни.

— Вие ли сте госпожа Марласка? Доня Алисия?

— Какво стана с онзи, който идва винаги? — попита тя.

Разбрах, че госпожата ме е взела за един от стажантите в кантората на Валера и навярно смяташе, че й нося документи за подписване или някакво известие от адвоката. За миг претеглих възможността да приема такава самоличност, но нещо в изражението на тази жена ми подсказа, че през живота си е чула предостатъчно лъжи, за да преглътне и още една.

— Не работя за кантората, госпожо Марласка. Причината за посещението ми е от частен характер. Питах се дали бихте могли да ми отделите няколко минути, за да поговорим за един от предишните имоти на покойния ви съпруг, дон Диего.

Вдовицата пребледня и погледът й се зарея някъде встрани. Подпираше се на бастун, а край прага на галерията забелязах една инвалидна количка, в която тя вероятно прекарваше повече време, отколкото би й се искало да признае.

— Не е останал вече никакъв имот на моя съпруг, господин…

— Мартин.

— Банките взеха всичко, господин Мартин. Всичко освен тази къща, която той прехвърли на мое име по съвет на бащата на господин Валера. Другото го отнесоха лешоядите…

— Имах предвид къщата с кулата на улица „Фласадерс“.

Вдовицата въздъхна. Прецених, че бе на около шейсет или най-много шейсет и пет години. Ехото от една навярно ослепителна хубост явно бе отзвучало съвсем неотдавна.

— Забравете за тая къща. Това е прокълнато място.

— За съжаление не мога да сторя това, понеже живея в нея.

Госпожа Марласка сбърчи вежди.

— Мислех, че никой не иска да живее там. Дълги години беше необитаема.

— Взех я под наем преди доста време. Причината за посещението ми е, че в хода на някои преустройства намерих редица лични вещи, които, предполагам, са принадлежали на покойния ви съпруг, а вероятно и на вас.

— В онази къща няма нищо мое. Каквото и да сте намерили, сигурно е на оная жена…

— Ирене Сабино?

Алисия Марласка се усмихна горчиво.

— Какво всъщност искате да узнаете, господин Мартин? Кажете ми истината. Не сте дошли чак дотук, за да ми върнете вехториите на покойния ми мъж.

Известно време се гледахме мълчаливо и аз разбрах, че за нищо на света не мога и не искам да лъжа тази жена.

— Опитвам се да разбера какво се е случило със съпруга ви, госпожо Марласка.

— Защо?

— Защото мисля, че същото се случва и с мен.

Домът на Марласка имаше онова излъчване на изоставен пантеон, свойствено за големите къщи, които съществуват, подхранвани само от отсъствието и нуждата. Дните на щастие и слава, в които цяла армия от прислужници я бяха поддържали чиста и великолепна, бяха отминали и сега къщата представляваше една руина. Боята по стените се лющеше; плочите на пода се бяха разместили; мебелите бяха проядени от влагата и студа; таваните се бяха свлекли, а големите килими бяха протрити и избелели. Помогнах на вдовицата да седне в своя инвалиден стол на колелца и следвайки нейните указания, я поведох към една читалня, в която почти не бяха останали книги или картини.

— Наложи се да продам повечето неща, за да преживея — обясни ми тя. — Ако не беше адвокат Валера, който продължава да ми праща всеки месец малка пенсия от името на кантората, просто не зная къде щях да се дяна.

— Сама ли живеете тук?

Вдовицата кимна.

— Това е моят дом. Едничкото място, където съм била щастлива, макар и преди много години. Винаги съм живяла тук и тук ще си умра. Извинете, че не ви предложих нищо. Толкова отдавна никой не ме посещава, че вече не зная как да се държа с гости. Желаете ли кафе или чай?

— Няма нужда, благодаря.

Госпожа Марласка се усмихна и посочи креслото, в което бях седнал.

— Беше любимото на моя съпруг. Често сядаше в него и четеше до много късно пред камината. Аз понякога сядах тук, до него, и го слушах. Той обичаше да ми разказва разни неща — поне тогава. Бяхме много щастливи в тази къща…

— Какво се случи?

Вдовицата сви рамене, загледана в пепелта на камината.

— Сигурен ли сте, че искате да чуете тази история?

— Моля ви.