Играта на ангела

41

Фоайето на Френската гара бе простряло пред краката ми лъскав като огледало под, в който се отразяваше големият часовник, окачен на тавана. Стрелките показваха, че часът е седем и трийсет и пет минути сутринта, но билетните гишета все още бяха затворени. Един разсилен, въоръжен с голяма метла и донякъде театрални маниери, метеше до блясък пода, като си подсвиркваше някаква песенчица и, доколкото му позволяваше накуцването, поклащаше хълбоци с известна грация. Поради липса на друго занимание се заех да го наблюдавам. Беше дребен човечец, когото светът сякаш бе изцедил до такава степен, че му бе отнел всичко освен усмивката и удоволствието да може да чисти този под с такова усърдие, като че ли бе подът на Сикстинската капела. В помещението нямаше други хора и човекът накрая си даде сметка, че е наблюдаван. Когато старателното му метене го отведе за пети път близо до моя наблюдателен пост на една от дървените пейки, наредени по края на фоайето, разсилният спря, подпря се с две ръце на дръжката на метлата и се осмели да ме погледне открито.

— Никога не отварят навреме — обясни той, като махна с ръка към гишетата.

— Тогава защо слагат табела, на която пише, че отварят в седем?

Човечецът сви рамене и въздъхна с философско изражение.

— Че те слагат и разписания на влаковете, ама за тия петнайсет години, откакто съм тук, не съм видял ни един, който да пристигне или да замине в указания час — рече той.

Разсилният продължи да мете все така прецизно и след петнайсет минути чух как се отвори прозорчето на едно гише. Отидох до него и се усмихнах на служителя.

— Мислех, че отваряте в седем — казах аз.

— Така пише на табелата. Какво искате?

— Два билета първа класа за Париж, за влака, който потегля по обяд.

— За днес ли?

— Стига да не представлява голяма трудност.

Издаването на билетите му отне почти петнайсет минути. Когато приключи този епохален труд, той ги подхвърли пренебрежително на тезгяха.

— В един часа. Четвърти перон. Не закъснявайте.

Платих и тъй като не си тръгнах веднага, бях възнаграден с един враждебен въпросителен поглед.

— Има ли още нещо?

Усмихнах се и поклатих глава, а служителят побърза да захлопне прозорчето под носа ми. Обърнах се и прекосих фоайето, излъскано до блясък благодарение на разсилния, който ми махна с ръка отдалече и ми пожела „bon voyage“.

Централният офис на Испано-колониалната банка на улица „Фонтанела“ създаваше впечатление за храм. Един голям портик водеше към обширно помещение с поставени по края статуи, което се простираше до редица гишета, разположени като олтар. От двете му страни, подобно на параклиси и изповедални, бяха наредени маси от дъбово дърво и достойни за маршал кресла, като всичко това бе под грижите на малка армия от финансови инспектори и други служители, спретнато облечени и снабдени с дружелюбни усмивки. Изтеглих четири хиляди франка в брой и получих указания как да тегля пари от парижкия клон на банката на ъгъла на „Рю дьо Рен“ и булевард „Распай“, близо до хотела, споменат от Кристина. С това малко състояние в джоба си аз се сбогувах с персонала, без да обръщам внимание на предупрежденията на управителя, който изтъкна колко неразумно е човек да се разхожда с толкова пари из улиците.

Слънцето се издигаше по едно синьо небе с цвят на добра сполука, а свежият бриз носеше мирис на море. Вървях бързо и леко, сякаш се бях отърсил от огромно бреме, и почвах да си мисля, че градът е решил да ме пусне да си отида без неприязън. Спрях се на Пасео дел Борн, за да купя цветя за Кристина — бели рози, превързани с червена панделка. Качих се по стълбите на къщата с кулата, като взимах стъпалата по две наведнъж, широко усмихнат и уверен, че това ще е първият ден от един живот, който бях мислил за навеки изгубен. Пъхнах ключа в ключалката, за да отворя вратата, но тя сама поддаде. Беше отворена.

Бутнах я навътре и влязох във вестибюла. В къщата цареше тишина.

— Кристина?

Оставих цветята върху лавицата в коридора и надникнах в спалнята. Кристина не беше там. Отидох до галерията в дъното, но и там нямаше помен от нея. Приближих се до стълбата, която водеше към кабинета, и оттам се провикнах високо.

— Кристина?

Само ехото ми отговори. Свих рамене и погледнах часовника, който стоеше на една от витрините на библиотеката в галерията. Часът бе почти девет. Предположих, че Кристина навярно бе излязла, за да купи нещо, и бидейки поразглезена от живота си в Педралбес, където боравенето с врати и ключалки беше работа на прислугата, бе оставила входната врата отключена. Докато я чаках, реших да полегна на канапето в галерията. Слънцето нахлуваше през големите прозорци, едно чисто, искрящо зимно слънце, което ме огряваше като милувка. Затворих очи и се опитах да реша какво да взема със себе си. Бях прекарал половината от живота си, заобиколен от всички тези вещи и сега, когато бе дошло време да се сбогувам с тях, не бях в състояние да направя кратък списък на онези, които смятах за насъщни. Малко по малко, без да си давам сметка, сгряван от топлите слънчеви лъчи и от вяли надежди, аз кротко заспах.

Когато се събудих и погледнах часовника на библиотеката, беше дванайсет и половина. До заминаването на влака оставаше едва половин час. Скочих като опарен и изтичах в спалнята.

— Кристина?

Този път обиколих цялата къща, стая по стая, докато стигнах до кабинета. Нямаше никого там, но ми се стори, че долавям една странна миризма. Фосфор. Светлината, влизаща през прозорците, улавяше една тъничка мрежа от синкави нишки дим, увиснали във въздуха. Пристъпих навътре в стаята и намерих две изгорели кибритени клечки на пода. Разкъсван от безпокойство, коленичих до сандъка. Отворих го и въздъхнах от облекчение. Папката с ръкописа все още си беше там. Канех се да затворя сандъка, когато забелязах нещо. Червеният шнур на папката бе развързан. Взех я и я разтворих, прегледах страниците, но като че ли нищо не липсваше. Завързах я отново, този път с двоен възел, и я върнах на мястото й. Затворих сандъка и пак слязох на долния етаж. Седнах на един стол в галерията и зачаках, обърнат с лице към дългия коридор, който водеше към входната врата. Минутите се изнизваха с безкрайна жестокост.

Съзнанието за случилото се бавно се сгромоляса върху мен и желанието ми да вярвам и да се доверявам се превърна в жлъч и горчилка. Не след дълго чух камбаните на „Санта Мария дел Мар“, които отброиха два часа. Влакът за Париж вече бе потеглил от гарата, а Кристина още я нямаше. Тогава разбрах, че си е отишла, че онези кратки часове, споделени с нея, са били просто мираж. Погледнах през прозорците към сияйния ден навън, който вече нямаше цвят на сполука, и си представих как се е върнала във Вила Елиус, търсейки подслон в обятията на Педро Видал. Усетих как озлоблението бавно отравя кръвта ми и се изсмях на самия себе си и на абсурдните си надежди. Останах така, неспособен да направя и една крачка, и само гледах как градът притъмнява, докато следобедът преваляше и сенките по пода на кабинета се удължаваха. По едно време станах и се приближих до прозореца. Отворих го от край до край и надникнах навън. Достатъчно метри ме деляха от земята долу. Достатъчно, за да си строша костите и те да се превърнат в кинжали, които да пронижат тялото ми и да го оставят да издъхне в локва кръв на плочите в двора. Запитах се дали болката ще е тъй свирепа, както си я представях, или пък силата на сблъсъка ще притъпи напълно сетивата ми и ще ми предостави бърза и ефикасна смърт.

Тогава чух ударите по вратата. Един, два, три. Настойчив тропот. Обърнах се, все още замаян от тези мисли. Отново се почука. Някой стоеше долу и блъскаше по вратата ми. Сърцето ми прескочи и аз се втурнах по стълбите, убеден, че Кристина се е върнала, че просто е била задържана по пътя от нещо непредвидено, че моите жалки и презрени подозрения са били неоснователни и че този ден, въпреки всичко, щеше да се окаже първият ден от обещания живот. Изтичах до вратата и я отворих. Тя стоеше там, в сенките, облечена в бяло. Поисках да я взема в обятията си, но в този миг видях обляното й в сълзи лице и осъзнах, че тази жена не бе Кристина.

— Давид — промълви Изабела със скършен глас. — Господин Семпере почина.