Кракатит

I

С настъпването на вечерта мъглата на влажния ден се сгъстява още повече. Човек има чувството, че се провира през някаква рядка и влажна материя, която окончателно се затваря след него. Иска му се да си е у дома. У дома пред настолната лампа, в клетката на четирите стени. Никога не се е чувствал така самотен.

Прокоп с мъка напредваше по крайбрежието. Тресеше го и пот от слабост беше овлажнила челото му; искаше му се да поседне на мократа пейка, но се страхуваше от патрулите. Струваше му се, че залита; да, при Староместките воденици някой отдалече му стори път като на пиян. Затова той напрягаше всичките си сили, за да върви право напред. Ето и сега се появи човек с нахлупена до очите шапка и вдигната яка, който вървеше срещу него. Прокоп стисна зъби, смръщи чело и напрегна мускулите си, за да отмине безразлично. Но само на една крачка пред минувача в главата му притъмнява и всичко се завъртя пред очите му; изведнъж отблизо, съвсем отблизо забеляза чифт пронизващи очи, които се впиха в него, блъсна се о нечие рамо, промърмори нещо като „извинете“ и се отдалечи с достойнство. След няколко крачки спря и се огледа; човекът също стоеше и втренчено го наблюдаваше. Прокоп събра сили и тръгна малко по-бързо; но нещо не му даваше мира и той отново се извърна странно, човекът все още си стоеше и гледаше след него, от любопитство дори беше проточил врата си от яката, като костенурка. „Нека си гледа“, помисли Прокоп обезпокоен, „сега вече няма да се обръщам“. И тръгна така, както най-добре умееше, изведнъж чу крачки зад себе си. Човекът с вдигнатата яка вървеше след него. На Прокоп му се стори, че тича, и той в неописуем ужас се впуска да бяга.

Отново всичко се завъртя пред очите му. Като дишаше тежко и зъбите му тракаха, той се опря на едно дърво и затвори очи. Беше му много лошо, страхуваше се, че ще падне, ще му се пръсне сърцето и кръв ще бликне от устата му. Когато отвори очи, той видя пред себе си човека с вдигнатата яка.

— Вие не сте ли инженер Прокоп? — питаше човекът, и то, изглежда, не за първи път.

— Аз… аз не бях там — опитваше се Прокоп да излъже нещо.

— Къде? — попита човекът.

— Там — каза Прокоп и посочи с глава някъде към Страхов. — Какво искате от мен?

— Нима не ме познаваш? Аз съм Томеш. Томеш от политехниката, спомняш ли си?

— Томеш — повтори Прокоп и му беше напълно безразлично какво е това име. — Да, Томеш, разбира се. И какво — какво искате от мен?

Мъжът с вдигнатата яка хвана Прокоп под ръка.

— Чакай, трябва да поседнеш, разбираш ли?

— Да — каза Прокоп и се остави да го доведат до пейката. — Аз, всъщност… на мен, знаете ли, не ми е добре? — Изведнъж той измъкна от джоба ръката си, превързана с някакъв мръсен парцал. — Ранен съм, разбирате ли, дявол да го вземе!

— А глава не те ли боли? — попита човекът.

— Боли ме.

— Ето какво, Прокоп — каза човекът. — Ти имаш температура, това е. Трябва да отидеш в болница, разбираш ли? Ясно е, че не си добре. Но поне си спомни, че се познаваме. Аз съм Томеш. Бяхме заедно в химическия. Ела на себе си бе, човек!

— Да, да, Томеш — обади се Прокоп вяло. — Оня дръвник. Какво става с него?

— Нищо — каза Томеш. — Сега разговаря с тебе. Трябва да легнеш, ясно ли е? Къде живееш?

— Там — проговори Прокоп с усилие и посочи нанякъде с глава. — При… при Хибшмонка. — Внезапно се опита да се изправи. — Не искам да се връщам там! Не отивайте там! Там е… там има…

— Какво?

— Кракатит — прошепна Прокоп.

— Какво е това?

— Нищо. Няма да кажа. Никой не бива да ходи там. Защото — защото…

— Какво?

— Фюйт, бум! — изхвърли ръката си нагоре Прокоп.

— Какво е това?

— Кракатое. Кра-ка-тау. Вулкан. Ву-вулкан, разбирате ли? На мен ми… разкъса палеца. Не зная, какво… — Прокоп се сепна и добави бавно:

— Ужасно нещо, човек.

Томеш гледаше внимателно, като че ли очакваше нещо.

— Значи — подхвана той след малко, — значи ти все още се занимаваш с взривни материали?

— Все още.

— С успех?

Прокоп издаде нещо подобно на смях.

— Иска ти се да знаеш, а? Тая работа, бако, не е като оная. Не е — не е като оная — повтори той, като клатеше замаяно глава. — Слушай, знаеш ли, че то от само себе си — от само себе си…

— Какво?

— Кра-ка-тит. Кракатит. Кррракатит. А то от само себе си. Беше останал само прашецът по масата, разбираш ли? Другото го прибрах в ед-ед-една табакера, знаеш. О-останал беше само прашецът по масата — и — изведнъж…

— Избухна.

— Избухна. А прашецът по масата почти не се забелязваше. Крушката, да кажем — на цял километър разстояние. Не беше тя. А аз — в креслото, като пън. Капнал, разбираш. Много работа. И изведнъж… бум! Аз полетях на земята. Изби прозорците и — крушката я няма никаква. Детонация като — като от лидитов патрон. Стра-страш-на бризантна сила. Аз — аз отначало помислих, че е избухнала пор — порцена — понце — пор — це — лановата, полцелановата, порценаловата, как, по дяволите, кажете го де, това бялото, изолаторът, как се казваше? Бокситов си-ли-кат.

— Порцелан.

— Табакерата. Помислих, че е избухнала табакерата с цялото си съдържание. Драсвам клечка кибрит, а тя си стои цяла-целеничка, цяла, цяла-целеничка. Аз — като истукан — докато клечката ми опари пръстите. И в тоя миг, без да гледам повече, се втурнах навън през полето — в тъмнината — към Бржевнов или към Стршешовице. Ии, някъде ми хрумна тази дума. Кракатое. Кракатит. Кра-ка-тит. Не, не, ненене беше така. Щом изгърмя, полетях към земята и извиках Кракатит. Кракатит. После забравих за това. Кой е тук? Кой — кой сте вие?

— Колегата Томеш.

— Томеш, аха. Оня простак! Давах му записките си. Не ми върна една тетрадка по химия. Томеш, как му беше името?

— Иржи.

— Точно така, Ирка. Ти си Ирка, знам. Ирка Томеш. Къде ми е тетрадката? Слушай какво ще ти кажа. Като избухне останалото, работата става не ти е работа. Ще разнебити цяла Прага. Ще я помете. Ще я издуха, фиу! Само да избухне порцелановата табакера, разбираш ли?

— Каква табакера?

— Ти си Ирка Томеш, разбрах. Отиди в Карлин. В Карлин или във Височани и оттам гледай как ще хвръкне във въздуха. Бягай, бягай бързо!

— Защо?

— Аз направих цели сто кила от него. Цели сто кила Кракатит. Не, да има, да има сто и петдесет грама. Там горе, в пор-це-лановата табакера. Ей, човек, когато тя избухне. Ама чакай, та това е невъзможно, това е глупост — промърмори Прокоп, като се хвана за главата.

— Е?

— Защо — защо — защо не избухна и това в табакерата? След като прашецът — от само себе си. Чакай, на масата имаше цин… цинкова ламарина — ламарина. От какво се взриви прашецът по масата? Ча-кай, тихо — с мъка говореше Прокоп и залитайки, се надигна.

— Какво ти е?

— Кракатит — промърмори Прокоп, тялото му се полуизвърна и той се строполи на земята в безсъзнание.