Кракатит

XXXV

Дебелият cousin беше прав: от радост старият Хаген получи удар, но ударът не можа да го довърши окончателно. Хаген лежеше безпомощно в обкръжение на лекари и се мъчеше да отвори лявото си око. Спешно бяха извикали oncle Рон и други роднини; старият княз непрестанно се опитваше да вдигне левия си клепач, за да погледне дъщеря си и да й каже нещо с единственото си живо око.

Тя изскочи гологлава, както си беше до леглото му, и изтича при Прокоп, който от сутринта дебнеше в парка. Без да обръща внимание на Холц, тя го целуна бързо и го хвана под ръка; само ей тъй, между другото, спомена за баща си и oncle Шарл, замислена за нещо друго, разсеяна и нежна. Притискаше се до него и му се умилкваше и веднага след това, отнесена кой знае къде, отново са умисли. Той започна да я закача и да се шегува с татарската династия… така, малко остричко; тя го стрелна с очи и заговори за друго, примерно за вчерашния следобед.

— До последния миг си мислех, че няма да дойда при тебе. Знаеш ли, че съм почти на трийсет години? На петнайсет се влюбих страшно в нашия капелан. Отидох да се изповядвам при него, за да го видя отблизо; и понеже се срамувах да кажа, че съм крала или лъгала, изповядах му се, че съм блудствала, не знаех какво значи това, и той бедният се видя в чудо, докато ме разубеди. Сега вече не бих могла да му се изповядам — завърши тя тихо и на устните й трепна някаква горчилка.

Прокоп беше обезпокоен от непрекъснатия й самоанализ, зад който долавяше остро самоизмъчване. Стараеше се да намери някаква друга тема, но установяваше с ужас, че ако не говорят за любов, нямат всъщност какво да си кажат. Намираха се на крепостта; принцесата с някакво облекчение се връщаше назад, ровеше се в спомените си и разказваше незначителни случки из живота си, разкриваше някои интимни неща за себе си.

— Скоро след тази изповед наехме учител по танци и той се любеше с моята гувернантка, една дебела жена. Аз разбрах и… ги видях, разбираш ли? Ох, да знаеш как се отвратих! Но ги следях и… Не можех да го разбера. Но веднъж по време на танц изведнъж го разбрах, когато той ме притисна до себе си. След това вече той изобщо не посмя да ме докосне; аз дори… стрелях по него с флоберов пистолет. И двамата трябваше да ги махнат.

— По това време… ужасно ме измъчваха с математиката. Тя просто не ми влизаше в главата, разбираш ли? Учеше ме един зъл професор, прочут учен; вие, учените, всички сте особени. Даваше ми задача и гледаше часовника си; за един час трябваше да я реша. И когато оставаха пет минути, четири минути, три минути, а при мене все още не се получаваше нищо, изведнъж… сърцето ми се разтупваше и ме обземаше… едно такова страшно усещане — тя заби пръсти в ръката на Прокоп и просъска. — По-късно очаквах тия часове дори с удоволствие.

— На деветнайсет години ме сгодиха; ти не си и предполагал, нали? И тъй като вече знаех всичко, годеникът ми трябваше да се закълне, че никога няма да ме докосне. След две години го убиха в Африка. Аз правих такива истории — от романтика ли, що ли, — така че след това вече никога не са ме карали да се омъжвам. Мислех си, че с това всичко е свършило.

— А знаеш ли, тогава аз всъщност само съм си втълпявала, самовнушавала съм си, че съм останала да му дължа нещо, и че дори и след смъртта му би трябвало да удържа на думата си; докато накрая всичко това ме накара да си въобразя, че съм го обичала. Сега виждам, че съм разигравала всичко това само за пред себе си; и че не съм чувствала нищо повече, нищо повече от глупаво разочарование.

— Нали е странно, че трябва да ти разказвам такива неща за себе си? Знаеш ли колко приятно безсрамие изпитваш, като разказваш всичко за себе си; човек чак потръпва, като че ли съблича нещо от себе си.

— Когато ти дойде тук, още от пръв поглед ми се стори, че си като онзи професор по математика. Аз дори се страхувах от тебе, мили. Сега пак ще ми зададе такава задача, уплаших се аз, и сърцето ми веднага се разтуптя.

— Коне, коне, те просто ме опияняваха. Мислех си, че като имам коне, нямам нужда от любов. И яздех като бясна.

— Винаги ми се е струвало, че любовта, разбираш ли, е нещо просташко и… страшно грозно. Знаеш ли, сега вече не ми се струва така; и тъкмо това ме ужасява и унижава толкова. И в същото време ме радва, че съм като всяка друга. Когато бях малка, се страхувах от водата. Учеха ме да плувам на сухо, но в езерото не смеех да вляза; бях си втълпила, че там има паяци. И веднъж неочаквано бях обзета от някаква смелост или отчаяние: затворих очи, прекръстих се и скочих. Не ме питай колко горда се чувствувах след това: като че ли бях издържала изпит, като че ли бях разбрала всичко, като че ли цялата се бях променила. Като че ли едва тогава бях станала голяма… Мили, мили, забравих да се прекръстя.

Привечер тя дойде в лабораторията неспокойна и смутена. Когато я взе в обятията си, тя с ужас започна да заеква:

— Отвори окото си, о-о-о!

Имаше пред вид стария Хаген.

Следобед (Прокоп я беше следил като луд) тя бе имала дълъг разговор с oncle Рон, но не искаше да приказва за това. Изобщо човек имаше впечатление, че страшно иска да се отърве от нещо; хвърляше се в обятията на Прокоп така зажадняло и всеотдайно, като че ли искаше на всяка цена да се опияни до безсъзнание. Накрая тя се отпусна със затворени очи, отмаляла като вейка; той помисли, че спи, но тя внезапно зашепна:

— Мили мой, най-миличък, аз ще направя нещо, ще направя нещо ужасно; но след това, след това вече не бива да ме изоставяш. Закълни се, закълни ми се — натърти диво тя и скочи, но веднага се овладя. — Ох не, какво ли би могъл да ми обещаеш? На карти ми излезе, че ще си отидеш. Ако искаш да го направиш, направи го, направи го още сега, докато не е късно.

Прокоп, естествено, изфуча като ракета: обвини я, че иска да се отърве от него, че се е главозамаяла от татарска гордост и в какво ли не още. Тя се ядоса и се развика, че той е подъл и жесток, че му забранява да се държи така с нея, че… че…; но едва бе успяла да каже това и ето че вече отново се обеси на врата му, сломена и разкаяна:

— Какво животно съм аз, нали? Не исках да го кажа. Знаеш ли, принцесата не крещи никога; свъсва вежди, обръща се и край, толкова; но аз ти крещя като… като че ли съм ти жена. Бий ме, моля ти се. Ще видиш, ще ти покажа, че и аз бих могла…

Тя го пусна и съвсем неочаквано, така както си беше, се залови да разтребва лабораторията; дори намокри парцала с вода от чешмата и коленичейки, започна да забърсва пода. Нещо като покаяние: но й хареса. Тя се разпали, размахваше с парцала по пода и си тананикаше песничка, която беше чула от някоя слугиня, „Като идеш да си легнеш“ или нещо подобно. Той поиска да я вдигне.

— Не, почакай — възпротиви се тя — и тук трябва. — И се завря с парцала под масата.

— Ела тук, ако обичаш — чу се след малко изпод масата учудено.

Като мърмореше малко смутен, той се вмъкна при нея. Тя седеше, обхванала коленете си с ръце.

— Не, погледни само как изглежда масата отдолу. Никога досега не съм я виждала така. Защо е такава? — Тя допря ръка до лицето му, съвсем изстинала от мокрия парцал. — Уф, студена съм, нали? Ти целият си така грубо изработен, както масата отдолу; това е най-хубавото у тебе. Други… другите хора съм ги виждала само така, разбираш ли? Откъм гладката им, рендосана страна; а ти, в тебе още от пръв поглед личат дъските, пукнатините и всички ония неща, разбираш, от които е сковано човешкото същество в едно цяло. Ако човек прекара пръст по тебе, ще си забие в него някоя треска; а наред с това всичко е изработено толкова хубаво и здраво — човек започва да вижда тия неща по-иначе и… по-сериозно, отколкото откъм гладката страна. Това си ти.

Тя се сгуши до него като стар приятел.

— Представи си сега, че се намираме в някаква палатка или в горска колиба — зашепна тя изумена. — На мене никога не ми позволяваха да играя с момчета; но понякога… тайно… отивах при момчетата на градинаря, катерех се с тях по дърветата и прескачах оградите… После в къщи се чудеха защо са ми скъсани гащите. И когато се загубвах, така отивах при тях, сърцето ми така приятно тупкаше от страх. Когато идвам при тебе, ме обзема същият красив страх, както тогава.

— Колко хубаво съм се скрила сега — мъркаше тя щастливо, положила глава на коленете му. — Тук нищо не може да ме обезпокои. Аз съм обърната откъм опакото, като масата; обикновена жена, която за нищо не мисли и само се люлее. Защо на човек му е толкова хубаво, когато е скрит? Ето виждаш ли, сега зная какво е щастието; трябва само да си затвориш очите… и да се смалиш… да станеш съвсем малък, за да не могат да те намерят…

Той леко я полюшваше и милваше разпръснатата й грива; но очите му се бяха втренчили над главата й в празното.

Тя рязко извърна лице към него.

— За какво си мислеше сега?

Той плахо отклони поглед. Нима можеше да й каже, че беше видял пред себе си татарската принцеса в зенита на славата й, височайше същество, вкаменено от гордост, и че тя беше тази, която и сега… която с мъка и копнеж…

— Нищо, нищо — промърмори той над покорното и щастливо клъбце на коленете му и погали мургавото личице. То поруменя от любовна страст.