Кракатит

V

Присъни му се, че върви през огромна зеленчукова градина; около него навсякъде само зелки, и не зелки, а сгърчени в гримаси и оплешивели, гуреливи и блеещи, уродливи, пъпчиви и опулени, подпухнали човешки глави; държат се на мършави чукани и са ги полазили отвратителни зелени гъсеници.

Но виж ти, през полето към него тича момиче с воалетка на лицето си; леко повдига полата си и прескача човешките глави. Изведнъж изпод всяка от тях израстват голи, страшно мършави и космати ръце и докосват краката и полата й. Девойката крещи, обезумяла от ужас, и вдига все по-високо полата си, чак над заоблените си колене, оголва белите си крака и се мъчи да прескочи посягащите към нея ръце. Прокоп затваря очи; не може да понася гледката на белите, пълни крака, подлудява го мисълта, че зелките ще я опозорят. Тогава той се хвърля на земята и с джобното си ножче отрязва първата глава; тя издава животински вой и се мъчи да захапе с разядените си зъби ръката му. Следва втора, трета глава; Исусе Христе, кога ще разчисти това огромно поле, за да стигне до девойката, която се бори там, на другия край на безкрайната градина? Вбесен, той скача и тъпче по тези страшни глави, смазва ги, рита ги; заплита краката си в тънките им, впиващи се в него лапи, пада и те го хващат, разкъсват го и го душат, и всичко изчезва.

Всичко изчезва в главозамайващия вихър. И изведнъж съвсем наблизо той чува приглушен глас: „Нося ви пакетчето.“ Той скача и отваря очи, а пред него стои момиче от Хибшмонка, кривогледо и бременно, с измокрен корем, и му подава нещо увито в подгизнал парцал. Това не е тя, тръпне болезнено Прокоп и изведнъж вижда висока и Тъжна продавачка, която му разширява ръкавиците с дървени щипци. Това не е тя, дърпа се Прокоп и вижда подпухнало дете с рахитични крачка, което — което — което срамно му се предлага! „Махай се“, вика Прокоп и изведнъж му се явява захвърлена лейка посред леха, с повехнало и проядено от охлюви зеле и въпреки всичките му усилия да го пропъди, то не изчезва.

В този миг като изчуруликване на птиче тихо звънна звънецът. Прокоп се втурна към вратата и отвори; на прага стоеше задъхана девойката с воалетката и притискаше към гърдите си пакетче.

— Вие ли сте — промълви Прокоп тихо и (неизвестно защо) безкрайно трогнат. Като влезе, девойката го докосна с рамо, парфюмът й облъхна Прокоп с мъчително опиянение.

Спря се по средата на стаята.

— Моля ви, не се сърдете — започна тя тихо и като че ли припряно, — че ви натоварих с тази задача. Вие даже не знаете, защо — защо аз. Ако това ви създава затруднения…

— Ще замина — процеди пресипнало Прокоп.

Момичето го погледна отблизо със сериозните си и чисти очи.

— Не мислете нищо лошо за мен. Аз само се страхувам, господин… вашият приятел да не направи нещо, което да измъчи до смърт някого другиго. Аз изпитвам такова доверие към вас. Вие ще го спасите, нали?

— С безкрайно удоволствие — промълви Прокоп с някакъв чужд и развълнуван глас; толкова беше опиянен и възторжен. — Госпожице, аз… каквото поискате… — Отвърна очи; уплаши се, че ще изтърси нещо, че може би се чува как бие сърцето му и се засрами от своята недодяланост.

Смущението му зарази и девойката; тя ужасно се изчерви и се чудеше къде да отправи погледа си.

— Благодаря, благодаря ви — опитваше се тя да говори с несигурен глас, като стискаше силно в ръцете си запечатаното пакетче. Настъпи тишина, която сладко и мъчително замая Прокоп. Изтръпнал, той почувства, че девойката бегло наблюдава лицето му; и когато внезапно обърна очи към нея, видя, че гледа към пода и чака, готова, да срещне погледа му. Прокоп чувстваше, че трябва да каже нещо, за да спаси положението; вместо това само мърдаше устни и трепереше с цялото си тяло.

Накрая девойката протегна ръка и прошепна:

— Пакетчето…

В този миг Прокоп забрави защо крие дясната си ръка зад гърба и посегна с нея да вземе дебелия плик. Девойката пребледня и се дръпна назад.

— Вие сте ранен — извика тя. — Покажете!

Прокоп бързо скри ръката си.

— Дребна работа — побърза да я увери той, — най… най-невинно възпаление… възпаление на една раничка, разбирате ли?

Съвсем бледа, девойката изохка, като че ли самата тя чувстваше болката.

— Защо не идете на лекар? — попита бързо тя. — Вие не можете да пътувате! Аз… аз ще изпратя някой друг!

— Та то вече е заздравяло — възрази Прокоп, като че ли се опитваха да му отнемат нещо скъпоценно. — Наистина вече е… почти излекувано, най-обикновена драскотина, и изобщо не си струва да се говори; защо да не замина? Освен това, госпожице, такова нещо… не може да се възлага на чужд човек, разбирате ли? Ето, вече даже не ме и боли — и той разтърси дясната си ръка.

Девойката смръщи вежди в строго съчувствие.

— Вие не бива да заминавате! Защо не ми казахте? Аз — аз — аз няма да позволя! Аз не искам…

Прокоп беше направо нещастен.

— Вижте, госпожице — подхвана той запалено, — това наистина е нищо; аз съм свикнал с тия работи. Погледнете, ето тук — и той й показа лявата си ръка, на която липсваше почти цялото кутре, а показалецът завършваше с възловидно удебеление от зараснала рана. — Такъв ми е занаятът, знаете. — Увлечен, той не забеляза как девойката се отдръпна с пребледнели устни и наблюдава големия белег на челото му от окото към косата. — Експлозия и готово. А аз като войник. Ставам и продължавам атаката, разбирате ли? Нищо не може да ми се случи. Хайде, дайте ми го! — Той взе пакетчето от ръката й, подхвърли го нагоре и го хвана. — Бъдете спокойна. Ще пътувам царски. Знаете ли, аз, аз отдавна вече не съм ходил никъде. Била ли сте в Америка?

Девойката мълчеше и го гледаше със смръщени вежди.

— Нека си приказват, че имали нови теории — бъбреше трескаво Прокоп; — но ще видите, аз ще им го докажа, когато станат известни резултатите от изчисленията ми. Жалко, че не разбирате от тия работи; бих ви обяснил, на вас ви вярвам, вярвам ви, но на него не. Не му вярвайте — говореше той настойчиво, — бъдете нащрек. Вие сте толкова красива — въодушевен изрече той. — Там горе аз никога с никого не разговарям. То е една дървена барака и нищо повече. Хаха, вие така се страхувахте от зелките! Но аз няма да ви дам, дума да не става; не се страхувайте от нищо. Няма да ви дам.

Тя го гледаше с разширени от ужас очи.

— Но вие в никакъв случай не бива да заминавате!

Прокоп се натъжи и отмаля.

— Не, не обръщайте внимание какво ви говоря. Приказвам глупости, нали? Аз само исках да не мислите за ръката ми. Да не се страхувате. Всичко вече ми е минало. — Той превъзмогна възбудата си, запъна се и се намръщи от желание да се съсредоточи. — Ще замина в Тинице и ще намеря Томеш. Ще му дам пакетчето и ще му кажа, че го изпраща една госпожица, която той познава. Така добре ли е?

— Да — отговори девойката колебливо, — но вие не можете…

Прокоп се опита да се усмихне умолително; тежкото му, осеяно с белези лице неочаквано се разхубави.

— Позволете ми — каза той тихо — нали това е — това е — заради вас.

Момичето примигна; доплака й се от силно вълнение. Мълчаливо кимна и протегна ръка. Той подаде обезобразената си левица; тя я погледна любопитно и силно я стисна.

— Толкова съм ви благодарна — каза тя бързо, — сбогом!

На вратата тя се спря, като че искаше да каже нещо; стискаше дръжката и чакаше.

— Да му… предам ли… поздрав от вас! — попита Прокоп с крива усмивка.

— Не — въздъхна тя и бързо го погледна. — Довиждане.

Вратата се затвори след нея. Прокоп продължаваше да я гледа, изведнъж се почувства смъртно уморен, виеше му се свят и му струваше безкрайни усилия да направи една-единствена крачка.