Кракатит

XXX

Карсон изтича напред към мястото на взрива. Принцесата — нарочно — поизостана; Прокоп помисли, че иска да му каже нещо, но тя само посочи с пръст лицето му; внимание, тук — Прокоп бързо посегна към лицето си; напипа кървавите следи от ухапването й, ето защо вдигна шепа пръст и я размаза по лицето си, все едно, че по време на взрива го беше ударила буца пръст.

Ямата от експлозията беше изровена като кратер с диаметър пет метра; трудно беше да се определи силата на взрива, но Карсон прецени, че е пет пъти по-голяма от тази на ексиликвита. Прекрасно вещество, изтъкна той, като че ли много силно за практическа употреба. Изобщо Карсон поддържаше разговора, като игриво прескачаше опасните пукнатини в него; а когато на обратния път той се сбогува с тях с прекалено биещо на очи усърдие (трябвало още да уреди едно-друго), върху плещите на Прокоп се стовари тежко бреме: за какво да говори сега с нея? Бог знае, защо му се струваше, че не бива да докосва нито с дума онова диво и тъмно събитие по време на експлозията, когато „небесата се разцепваха от силата на огъня“; в него се надигаше горчиво и неприятно усещане, че принцесата ще го отблъсне ледено като някакъв лакей, с когото — с когото. — Той свиваше пестници от отвращение и мънкаше нещо съвсем странично, най-вероятно нещо за конете; думите му пресядаха в гърлото, а принцесата видимо ускоряваше крачките си, за да стигне колкото се може по-скоро в замъка. Прокоп силно накуцваше, ала не даваше да проличи. В парка поиска да се сбогува, но принцесата сви в странична алея. Последва я колебливо; внезапно тя се притисна до него с рамото си, отметна глава назад и поднесе жадните си устни.

Китайският мишелов на принцесата, кученцето Той, беше подушил отнякъде господарката си и с радостно квичене полетя към нея през лехи и храсти. И ето го, ехее! Но какво е това? Кученцето замръзна на място: онзи Големият, Нелюбезният, я притиска, впили са се един в друг, клатушкат се в няма и свирепа борба; охо, Господарката загуби играта, ръцете й се отпуснаха и тя остана да лежи стенеща в ръцете на Големия; сега ще я удуши. И Той започна да реве „помощ, помощ!“ на своя кучешки или китайски език.

Принцесата се изтръгна от обятията на Прокоп.

— Ех, това куче, ех, това куче — засмя се тя нервно. — Да вървим!

На Прокоп главата му се мае, едва е в състояние да направи няколко крачки. Принцесата увисна на врата му (луда! ами ако някой…), дърпа го след себе си, но краката й не я слушат; забива пръсти в ръката му, иска й се да разкъсва и тя не знае какво, съска, мръщи вежди, очите безнадеждно тъмнеят; и внезапно с хрипливо изхлипване се хвърля на врата на Прокоп, така че той се олюлява, и търси устните му. Прокоп я мачка с ръце и зъби; безкрайна мълчалива прегръдка, а тялото, изпънато като лък, се отпуска, омеква, срива се, пада леко и безсилно; със затворени очи принцесата лежи на гърдите му, от устата й като в бълнуване се отронват сладки и безсмислени срички, предоставя лицето и шията си на опустошението от страстни целувки и отвръща пияна, като безпаметна: с целувки по косата, по ухото, по раменете, омаяна, податлива, губеща свяст, безкрайно нежна, покорна като овчица и може би, о, господи, може би щастлива в този миг с някакво неизказано и беззащитно щастие; о, боже, каква усмивка, каква тръпна и прелестна усмивка върху тихо примляскващите й устни.

Тя отвори, облещи очи и рязко се измъкна от ръцете му. Бяха на две крачки от главната алея. Прекара длани по лицето си като човек, който се събужда от сън; отстъпи несигурно и опря чело о дъбовия ствол. Едва я изпусна от лапите си, и сърцето на Прокоп взе да се цепи от гнусни унизителни съмнения; аз, господи, аз за нея съм само слуга, който… изглежда… само я пали във… във… в момент на невменяемост, когато… когато е сломена, е самотна или не знам какво; сега ще ме отритне като куче, за да може друг път отново… някой друг… Приближи се до нея и грубо сложи ръка на рамото й. Тя се обърна кротко с плаха, почти боязлива и покорна усмивка.

— Не, не — зашепна тя, като събра молитвено ръце, — моля, вече не…

Сърцето на Прокоп се пръскаше от внезапно преизпълнилата го нежност.

— Кога — измърмори, — кога ще ви видя пак?

— Утре, утре — прошепна тя неспокойно и заотстъпва към замъка. — Трябва да вървя. Тук не бива.

— Утре, къде? — настоя Прокоп.

— Чак утре — повтори тя нервно, зиморничаво се сгуши в себе си и мълчаливо забърза.

Пред замъка му подаде ръка:

— Сбогом.

Пръстите им трескаво се сплетоха; без да съзнава, той се опита да я притегли към себе си.

— Недей, сега недей — процеди тя и го опари с пламенен поглед.

Експерименталният взрив на Вицит не причини някакви по-големи щети. Съборени бяха само няколко комина по близките къщи, а въздушната вълна счупи някои прозорци. Пукнаха се и големите витрини в стаята на княз Хаген; в този миг недъгавият човек се изправи с усилие и, застанал като войник, зачака следващата катастрофа.

Компанията в господарската резиденция се беше събрала след вечеря и си пиеше кафето, когато Прокоп влезе и потърси с очи направо принцесата; не можеше да понася повече изгарящите мъки на съмненията. Принцесата пребледня; но вуйчо Рон, веселякът, веднага се зае с Прокоп, поздрави го с блестящия успех и не знам още с какво. Даже надутият Сувалски започна да разпитва с любопитство, доколко е вярно, че господинът можел да превърне всяка вещ във взривно вещество.

— Да кажем например захарта — повтаряше той непрекъснато и се смая, когато Прокоп измърмори, че със захар се стреляло отдавна, още по време на Голямата Война. За известно време Прокоп беше в центъра на вниманието, но той се запъваше, отговаряше с нежелание на въпросите и никак не можеше да разбере насърчителните погледи на принцесата. Само кървясалите му очи ги ловяха с ужасно внимание. Принцесата беше като на тръни.

Е, по-нататък разговорът премина на друга тема и на Прокоп му се стори, че никой не го забелязва; тези хора така добре се разбираха, говореха с лекота, с намеци и с огромен интерес за неща, които той изобщо не разбираше или пък за които изобщо не беше чувал. И принцесата изведнъж се оживи; ето, много ясно, хиляди пъти повече неща я свързват с тия чучела, отколкото с теб. Той се мръщеше, не знаеше къде да си дене ръцете, в него кипна сляпа ярост и той така рязко сложи чашката си с кафе върху чинийката, че се счупи.

Принцесата втренчи в него ужасни очи; но шармантният oncle Шарл спаси положението, като започна да разказва за един корабен капитан, който смачкал в ръката си бирена бутилка. Един дебел cosin заяви, че и той можел да го стори. Наредиха да донесат празни бирени бутилки и присъстващите един след друг сред шумни възгласи започнаха да си опитват силите. Бутилките бяха тежки, от черно стъкло, не се счупи нито една.

— Сега вие — заповяда принцесата с бърз поглед на Прокоп.

— Не мога — измънка Прокоп, но принцесата присви веждите си така — така повелително. Прокоп стана и обхвана бутилката около гърлото; стоеше неподвижно, не се въртеше от усилие както останалите, само мускулите на лицето му набъбнаха до пръсване; приличаше на праисторически човек, който се готви да убие някого с къс боздуган: намръщен, с изкривена от усилие уста, и лице, като че ли пресечено от груби мускули, с косо приведено рамо, сякаш се готвеше да замахне с бутилката като нападаща горила, кървясалите му очи, вперени в принцесата. Настъпи тишина. Принцесата стана, просто впила очи в неговите; устните й се присвиха над стиснатите зъби, върху маслиненото й лице изпъкнаха жилести възли, тя смръщи вежди и задиша тежко, като че ли от ужасно физическо усилие. Така те стояха един срещу друг с втренчени един в друг очи и изкривени лица, като двама яростни борци; телата им тръпнеха успоредно в гърчове от главата до петите. Никой не дишаше; чуваше се само пресипналото хъркане на двама души. Изведнъж нещо изхруска, пукна стъкло и долната част на бутилката издрънча на парчета по пода.

Пръв се опомни mon oncle Шарл; объркан направи крачка наляво и крачка надясно, но след това се хвърли към принцесата.

— Минке, моля ти се, Минке — зашепна той бързо и я настани задъхана и почти припадаща в креслото; коленичи пред нея и с всичка сила се зае да разтваря конвулсивно свитите й юмруци; дланите й бяха целите в кръв, така беше си забила ноктите в месото.

— Вземете бутилката от ръката му — заповяда бързо le bon prince и започна да изправя всеки пръст на принцесата поотделно.

Опомни се и принц Сувалски.

— Браво — изрева той и започна шумно да ръкопляска.

Но ето че фон Граун грабна десницата на Прокоп, която все още дробеше хрущящите парчета стъкло, и със сила взе да изкъртва един по един конвулсивно свитите му пръсти.

— Вода — извика той и дебелият cousin объркан започна да търси нещо наоколо, докопа някаква покривка, поля я с вода и я хвърли върху главата на Прокоп.

— Ааааах — изтръгна се от устата на Прокоп с облекчение; гърчовете го отпуснаха, но в главата му още вреше апоплектичният наплив на кръв; а краката му така трепереха от слабост, че направо рухна на стола.

Oncle Шарл разтриваше върху коляното си изкривените, потни и треперещи пръсти на принцесата.

— Това са опасни игри — мърмореше той, докато принцесата, напълно изтощена, едвам си поемаше дъх; но на устните й трептеше унесена, бленуваща победна усмивка.

— Вие му помогнахте — изтърси дебелият cousin, — това е.

Принцесата стана, като едва се държеше на краката си.

— Господата ще ме извинят — промълви тя отпаднало: с широко отворените си сияещи очи тя така погледна Прокоп, че всеки можеше да го забележи, и си тръгна, подкрепяна от вуйчо Рон.

Е, сега беше необходимо да се ознаменува някак постижението на Прокоп; в края на краищата събраните тук не бяха лоши момчета, те само ужасно обичаха да се перчат с геройските си подвизи. Прокоп се издигна много в очите им с това, че строши бутилката и успя да изпие невероятно количество вино и ракия, без да падне под масата. В три часа сутринта принц Сувалски тържествено го целуваше, а дебелият cousin едва ли не със сълзи на очи предлагаше да си говорят на „ти“; след това прескачаха столове и вдигаха страшна гюрултия. Прокоп се усмихваше и главата му витаеше в облаците; но когато поискаха да го замъкнат при единствената женска в Балтин, той се изскубна и им заяви, че са пияни говеда и че той отива да спи.

Но вместо да постъпи съвсем разумно така, той навлезе в черния парк и дълго, безкрайно дълго мери с очи тъмната фасада на замъка, като търсеше някакъв прозорец. Холц, подпрян на едно дърво, дремеше петнадесетина крачки по-нататък.