Кракатит

XXXIV

Когато дойде след вечеря, не вярващ вече и целият нащрек, той едва я позна — толкова беше красива. Тя долови смаяния му и ревнив поглед, поглед, който я обливаше от главата до петите; и засия, и така му се отдаде с поглед, без да държи ни най-малко сметка за другите, че той потръпна. Имаше някакъв нов гост, d’Hemon се казваше, дипломат или нещо такова: човек, монголски тип, с виолетови бърни и късо подстригана черна брада около лицето си. Той явно бе запознат с проблемите на физико-химията; Бекерел, Планк, Нилс Бор, Мълиган и подобни имена бяха непрекъснато в устата му; познаваше Прокоп от литературата и проявяваше изключителен интерес към работата му. Прокоп се увлече, разприказва се, забрави за миг да съзерцава принцесата; затова получи под масата такъв ритник в пищяла, че изпъшка и малко остана да й го върне; в добавка му бе отправен и пламтящ от ревност поглед. В същия момент трябваше да отговори на глупавия въпрос на принц Сувалски, какво собствено представлява енергията, за която непрекъснато се приказва: той грабна захарницата, хвърли към принцесата възмутен поглед, като че ли се канеше да я замери с нея, и се зае да обяснява, че ако някой успее в един миг да раздвижи и освободи цялата енергия, съдържаща се ей в тази захарница, Монблан и Шамони ще хвръкнат във въздуха; но това нямало да се удаде на никого.

— Вие ще го направите — заяви d’Hemon сериозно и убедено.

Принцесата се наведе през масата към него с цялото си тяло:

— Какво казахте?

— Казах, че той ще го направи — повтори d’Hemon напълно уверено.

— Виждаш ли — каза високо принцесата и победоносно седна.

Прокоп се изчерви и не посмя да я погледне.

— А когато го направи — запита тя жадно, — нали ужасно ще се прочуе? Като Дарвин!

— Когато го направи — отвърна d’Hemon без колебание, — кралете ще смятат за чест да държат крайчеца на погребалното му покривало. Ако изобщо тогава има крале.

— Глупости — измърмори Прокоп, но принцесата запламтя от неизказано щастие. Сега за нищо на света не би я погледнал; мърмореше нещо, целият изчервен, и от смущение трошеше с пръстите си бучка захар. Накрая се осмели да вдигне очи; тя го гледаше право в очите с ужасна любов.

— Нали? — подхвърли му тя полугласно през масата.

Той разбра много добре: нали ме обичаш? — но се направи, че не е чул и бързо се загледа в покривката. За бога, това момиче е обезумяло или иска нарочно…

— Нали? — долетя през масата по-високо и по-настойчиво.

Той кимна бързо и я погледна с поглед, излъчващ радост. За щастие в общия разговор никой не ги забеляза; само лицето на d’Hemon беше прекалено дискретно и безразлично.

Разговорът се водеше на различни теми, но по едно време d’Hemon, явно всестранно осведомен човек, подхвана подробно да излага родословието на присъстващия фон Граун до тринайсетото столетие. С безкрайно любопитство принцесата се намеси в разговора; и ето че новият гост започна да изброява прадедите й с такава леснина, като че ли ги знаеше на пръсти.

— Браво — извика принцесата, когато той стигна до 1007 година, в която първият Хаген положил основите на печорския баронат в Естония, след като убил някого там; по-нататък в древността генеалозите естествено не бяха стигнали. Но d’Hemon продължи: документирано било, че този Хаген или Агън Едноръкия бил татарски княз, пленен при нашествие в Камска област: в персийската история е известен хан Аган, син на Гив хан, владетел на туркмените, узбеките, сартите и киргизите, и който пък бил син на Вейвуш, син от своя страна на Литай хан завоевателя. „Императорът“ Ли Тай се сочи от китайските извори като владетел на Туркмения, Джунгария, Алтай и Западен Тибет чак до Кашгар, който той опожарил, избивайки петдесет хиляди души, включително и китайския му властодържец, чиято глава наредил да стягат с мокро въже, докато се строшила като орех. За по-нататъшните предци на Ли Тай не се знаело нищо, нови данни може би щели да се получат, когато станели достъпни архивите в Лхаса. Синът му Вейвуш, прекалено необуздан дори и за монголските нрави, бил пребит в Кара Бутак с пръти от шатри. Неговият пък син Гив хан оплячкосал Хива и върлувал чак до Итил, сиреч Астрахан, където се прославил с това, че наредил да ослепят две хиляди души, да ги навържат на въже и да ги изгонят в кубанските степи. Аган хан последвал примера му, предприемайки набези чак до Болгар, или с други думи до днешния Симбирск и там някъде бил пленен, отсекли му дясната ръка и го държали като заложник до момента, когато успял да избяга в Балтийската област при тамошните ливонци от чудски произход. След като бил покръстен от немския епископ Готил или Гутил, най-вероятно в религиозен екстаз той заклал на гробищата във Веро шестнадесетгодишния престолонаследник и взел сестра му за жена; по пътя на документирано двуженство той разширил владенията си чак до езерото Пейпус. Справка можело да се направи в летописите на Никифор, където вече е назован „княз Аген“, докато в йозелския летопис е титулуван „рекс Аген“. Потомците му, завърши тихо d’Hemon, били прогонени, но не и детронирани; след което той стана, поклони се и остана да стои прав.

Нямате представа каква сензация предизвика това. Принцесата следеше жадно всяка дума на d’Hemon, като че ли поредицата от татари-главорези беше най-великото нещо в света; Прокоп я гледаше изумен; окото й не мигна дори при вестта за двете хиляди ослепени; безсъзнателно той се опитваше да открие татарски черти на лицето й. Беше изключително красива, източила се беше някак си и почти като някое величество се беше затворила в себе си; изведнъж между нея и останалите се появи такава дистанция, че всички се изпъчиха като на дворцов прием и не се помръднаха повече, вперили очи в нея. На Прокоп дяволски му се искаше да удари с пестник по масата, да каже нещо грубо, да сложи край на тази застинала и някак си безпомощна сцена. Тя седеше със спуснати клепачи, като че ли очакваше нещо, а на гладкото й чело се появи нещо като нетърпение: е хайде, какво чакате? Господата се спогледаха въпросително, погледнаха изправения d’Hemon и един след друг започнаха да стават. Прокоп също се надигна, като не разбираше какво става. По дяволите, какво означава всичко това? Всички стояха изправени мирно с ръце по шевовете на панталоните си и гледаха към принцесата; едва сега принцесата ги погледна и даде знак с движение на главата си като някой, който благодари за поздравления или дава разрешение за сядане. Наистина всички сядат; и едва след като седна отново, Прокоп разбра смаян: току-що всички бяха отдали почит на владетелската особа. В същия миг той се изпоти в пристъп на мъчителен гняв. Исусе Христе, и аз участвах в тази комедия заедно с всички други! Нима е възможно, нима няма да избухне смях от сполучливата шега, нима е възможно някой да вземе сериозно тая палячовщина?

В гърдите си той вече набираше омировски смях, за да избухне заедно с първите (та нали, за бога, всичко това бе един голям майтап?), но в този миг принцесата се изправи. Отведнъж всички станаха, Прокоп също, твърдо убеден, че сега ще гръмне смехът. Тя се огледа и спря очи на дебелия си cousin, той направи две-три стъпки към нея, с отвесно отпуснати надолу ръце, леко приведен напред, страшно смешен: слава богу, значи все пак е само майтап. Принцесата разменя с него няколко думи и кимва с глава: дебелият cousin се покланя и се отдръпва заднешком. Принцесата погледна към Сувалски; принцът се приближава, отговаря почтително, разказва някакъв приличен виц; принцесата се засмива и кимва с глава. Нима все пак е сериозно? Сега погледът на принцесата леко се спря върху Прокоп; но Прокоп не се помръдна. Господата се изправиха на пръсти и с напрежение го загледаха. Принцесата му даде знак с очи; той не се помръдна. Принцесата се насочи към един стар еднорък майор от артилерията, отрупан с медали, както Кибеле с цицките си. Майорът вече се изпъна, така че всичко по него издрънка, но принцесата с лек полукръгом застана плътно до Прокоп.

— Мили, мили — прошепна тя тихо и ясно, — нали? Ето че отново се мръщиш. Искам да те целуна.

— Принцесо — промърмори Прокоп, — какво означава този фокус?

— Не викай така. Работата е много по-сериозна, отколкото си представяш. Знаеш ли, че сега ще поискат да ме омъжат? — Тя потръпна от ужас. — Но сега, мили, измъкни се оттук. Тръгни по коридора и влез в третата стая и ме чакай. Трябва да те видя.

— Слушайте — поиска да каже нещо Прокоп, но тя вече кимна с глава и се насочи плавно към стария майор.

Прокоп не вярваше на очите си. Какви неща стават, не е ли това нагласен спектакъл, за да се посмеят. Тези хора сериозно ли вземат ролите си? Дебелият cousin го хвана под ръка и дискретно го отведе настрани.

— Знаете ли какво значи това? — зашепна той развълнувай. — Старият Хаген ще получи удар, като разбере! Владетелски род! Видяхте ли тук оня ден престолонаследника? Щеше да има сватба, но се размина. Тоя човек, той сигурно нарочно е изпратен тук. Боже мой, какъв род!

Прокоп се освободи от него.

— Извинете — измънка той, измъкна се колкото се може по-непохватно в коридора и влезе в третата стая. Това беше някакво кътче за пиене на чай със затъмнени лампи, с лакирани вещи, червен порцелан, перденца и подобни глупости. Прокоп се разхождаше с ръце на гърба и бръмчеше в миниатюрната стаичка като голяма муха, блъскаща се в стъклото на прозореца. По дяволите, нещо беше се изменило; заради няколко въшливи татарски главорези, от които всеки сериозен човек би трябвало да се срамува… Много хубаво потекло, благодаря, не ми трябва! И заради тези няколко хуни идиотите направо се вдървяват, лазят по корем, а тя, тя самата — Голямата муха задъхана се спря. Сега ще дойде… татарската княгиня и ще каже: Мили, мили, между нас всичко е свършено; ти разбираш, че правнучката на Ли Тай хан не може да се люби с обущарски син. Чук, чук, чуваше в главата си ударите на бащиното си чукче и му се струваше, че долавя тежкия, дъбилен дъх на кожа и острата, неприятна миризма на обущарско лепило; а майка му със синя престилка стоеше, бедната, цялата зачервена над малката печка.

Голямата муха бясно забръмча. Разбира се, княгиня! Ти направо си си загубил ума бе, човек! Сега, като дойде, ще коленичиш, ще удариш глава о земята и ще кажеш: Милост, татарска княгиньо; повече няма да се изпречвам пред очите ви.

Стаичката за пиене на чай ухае леко на дюли и тъне в мътно и меко сияние; отчаяната муха блъска главата си в стъклата и стене с почти човешки глас. Ти ум имаш ли бе, глупако?

Принцесата бързо, тихо се вмъкна в стаята. До вратата протегна ръка към електрическия ключ и загаси осветлението; в тъмнината Прокоп усети една ръка, която леко го докосна по лицето и се обви около врата му. Той сграбчи принцесата в ръцете си; толкова е лека и почти безплътна, че той се докосваше до нея със страх, като до нещо крехко и паяжинообразно. Леки като дихание целувки полъхват лицето му и тя шепне нещо неразбираемо; косите на Прокоп настръхват от ефирните й милувки. Сякаш електрически ток преминава през крехкото тяло, ръката се притиска по-силно към шията му и влажните й устни докосват устата му в безгласен и настойчив разговор. С една безкрайна вълна, с цял прилив от тръпки тя все по-силно и по-силно завладява Прокоп; притегля към себе си главата му, притиска към него гърди и колене, обвива го с двете си ръце, впива устни в устните му; страшна, болезнена прегръдка, смазваща и няма, удар на зъби о зъби, стенание на човек, който се задушава; олюшват се неравномерно в гърчещо се обятие, да не се изпуснат! Да се задавят! Да се сраснат или да умрат! Тя изхлипа и се пречупи отмаляла; той освободи страшните клещи на ръцете си, тя се измъкна, олюля се като пияна, извади от пазвата си кърпичка и избърса устните си от слюнка или от кръв; и без дума да каже, влезе в съседната осветена стая.

С пръскаща се глава Прокоп остана в тъмнината. Струваше му се, че прегръдката беше на раздяла.