Кракатит

XXV

Половин година Прокоп не беше вземал в ръцете си любимите химически съдове.

Зарови се да прегледа уред след уред; тук имаше всичко, за което би могъл някога да мечтае, и всичко беше лъскаво, ново-новеничко и просто подредено като за изложба. Имаше подръчна и специална библиотека, огромен регал с химикали, шкафове с чувствителни прибори, заглушителна кабина за опитни експлозии, камера с трансформатори, експериментални апарати, които даже не му бяха известни. Прегледал беше едва половината от тези чудеса на чудесата, когато, осенен от внезапно хрумване, се хвърли към регала за някаква бариева сол азотна киселина и още нещо, и проведе опит, при който успя да си изгори пръста, да нагорещи епруветката до пръсване и да прогори дупка в сакото си; едва тогава доволен той седна зад бюрото и надраска две-три бележки.

След това отново тръгна да разглежда лабораторията. Тя му напомняше малък новообзаведен парфюмериен магазин; всичко беше прекалено подредено, но беше достатъчно да пипне тук и там, за да разпръсне всичко по свой вкус; така, сега беше по-интимно. Посред най-разгорещената си работа той се сепна: Ъхъ, каза си той, това им е примамката! След малко ще дойде Карсон и ще започне да дрънка: ще станете big man и тем подобни.

Седна мрачен на войнишкото легло и зачака. Когато никой не се появи, той тръгна като крадец към работната маса и отново се залови да си играе с бариевата сол. И без това съм тук за последен път, успокояваше сам себе си. Опитът му излезе блестящ: изсъска дълъг пламък и стъклената камбана на чувствителните везни се пръсна. „Оплесках я“, помисли си той виновно, като видя размера на нанесената вреда, и се измъкна от лабораторията като ученик, който е счупил прозореца. Навън се здрачаваше и валеше ситен дъждец. На десет крачки пред постройката стоеше военен часови.

Прокоп тръгна бавно към замъка по пътя, по който беше пристигнал. В парка нямаше жива душа; ситният дъжд шумеше в листовината на дърветата, в замъка светеше и в здрача бушуваше пиано с победна песен. Прокоп тръгна към онази пуста част на парка между главния вход и терасата. Всичко беше гъсто обрасло, пътеките бяха изчезнали, и той се зарови във влажните храсти като същински глиган, ослушвайки се от време на време, и отново си проправяше път през пращящия гъсталак. Ето тук най-сетне, където храстите бяха надвиснали над старата крепостна стена, не по-висока от три метра на това място, беше краят на джунглата. Прокоп се хвана за провисналите клони, за да се спусне по тях; но под солидната му тежест клоните се счупиха с остър трясък, като че ли някой беше стрелял с пистолет, и Прокоп тежко се стовари върху някакво бунище. Остана да седи с разтуптяно сърце: ей сега ще дойде някой. Не се чуваше нищо освен шумоленето на дъжда. Тогава той стана и потърси зида със зелената вратичка, както я беше видял в съня си.

Всичко беше точно така, с едно-единствено изключение, вратичката беше полуотворена. Това твърде го обезпокои или някой току-що беше излязъл, или щеше да се върне; и в двата случая беше някъде наблизо. Какво да прави? Прокоп бързо взе решение, ритна вратичката и решително излезе на шосето; и наистина там се шляеше възнисък човек в гумена мушама и лула в устата. Те стояха един срещу друг с известно смущение кой ще започне пръв и по какъв начин. Започна, разбира се, по-активният Прокоп. Предпочел светкавично между няколкото възможности насилието, той се хвърли върху мъжа с лулата и като овен, с грубата си сила, веднага го просна в калта. Малко изненадан, той го притискаше с гърдите и лактите си към земята и не знаеше какво да прави с него по-нататък; не можеше естествено да го удуши като кокошка. Човекът под него даже не изпусна лулата си и предпазливо изчакваше.

— Предай се — изсумтя Прокоп, но в този миг получи удар с коляно в корема и пестник в челюстта и се изтърколи в канавката.

Когато се понадигна, очакваше нов удар; но мъжът с лулата си стоеше спокойно на шосето и го наблюдаваше.

— Още? — процеди той.

Прокоп поклати глава. Тогава тоя екземпляр започна да почиства дрехите му със страшно мръсната си носна кърпа.

— Кал — отрони той и го затърка колкото се може по-радикално.

— Обратно? — каза накрая и посочи зелената вратичка. Прокоп вяло се съгласи. Човекът с лулата го поведе назад чак до старата крепостна стена и там се наведе, като подпря ръце на коленете си.

— Качвайте се — нареди му сухо.

Прокоп се хвана за провисналите храсти и се покатери на зида. Плачеше му се от срам.

И това, и това още на всичкото отгоре: когато издраскан и подпухнал, омърлян с кал, страшен и унижен той се прокрадваше по стълбите към „кавалерската“ си стая, срещна го принцеса Вили. Прокоп поиска да се престори, че не е той или че не я познава, или нещо подобно, с една дума не я поздрави и се запъти нагоре като монумент от кал; и като профуча край нея, долови учудения й, високомерен и наистина твърде обиден поглед. Прокоп се спря, като че ли го удариха.

— Почакайте — ревна той и изтича долу при нея, а челото му щеше да се пръсне от гняв. — Идете — изкрещя той — и им кажете, кажете им, че… че плюя на тях и… че няма да позволя да ме държат затворен, разбрахте ли? Няма да позволя — изрева той и така удари с юмрук перилото, че то издрънча; след което отново изтича в парка, като остави зад себе си принцесата бледа и почти вцепенена.

Малко след това някой изкалян до неузнаваемост се втурна в портиерната, преобърна дъбовата маса върху вечерящото старче, хвана Боб за гърлото и така драсна главата му о стената, че наполовина го скалпира и съвсем го зашемети; после грабна ключовете, отвори вратата и се втурна навън. Там се сблъска с патрулиращото войниче, което веднага му извика предупредително и свали пушката си от рамото; но преди да успее да стреля, неизвестният започна да го разтърсва, изтръгна пушката от ръката му и с приклада му разби ключицата. Притичаха обаче двама часови, които бяха най-близо; тъмната фигура хвърли по тях пушката и се втурна обратно в парка.

Почти в същия миг бе нападнат нощният пазач на изхода В: някакъв черен и голям човек започна неочаквано да му нанася страшни удари в долната челюст. Пазачът, рус исполин, безкрайно изненадан отначало, не можа да гъкне, докато не му хрумна да изсвири; тогава неизвестният, като изруга страшно, го пусна и побягна обратно в черния парк. След това бяха вдигнати по тревога подкрепленията и многобройни патрули започнаха да претърсват парка.

Някъде около полунощ някой разкърти балюстрадата на терасата и започна да хвърля десеткилограмови камъни по часовия, който се разхождаше долу на дълбочина десетина метра. Войникът стреля, след което отгоре се изсипа порой от политически обиди и настъпи тишина. В този миг пристигнаха повиканите от Дикелн кавалеристи, а целият балтински гарнизон се зае да мушка с щиковете си в храстите. В замъка отдавна вече никой не спеше. В един часа край тенис корта намериха зашеметен войник без пушка. Скоро след това в брезовата горичка се раздаде кратка, но честа престрелка; слава богу, никой не беше ранен. Карсон със загрижено лице настойчиво молеше принцеса Вили да се прибере у дома, но тя трепереща, най-вероятно от нощния хлад, бог знае защо, се решаваше да стои на полесражението. Със странно разтворени очи принцесата му каза да благоволи да я остави на мира. Карсон сви рамене и я остави да прави щуротии.

Въпреки че около замъка имаше цяла тълпа хора, някой от гъсталака започна най-методично да чупи прозорците на старинната сграда. Настъпи суматоха, защото тъкмо в този миг се чуха и два-три изстрела от пушка откъм шосето. Карсон изглеждаше крайно обезпокоен.

През това време принцесата, затаила дъх, вървеше по пътечката между червените букове. Изведнъж със страшна бързина се зададе огромна черна фигура, застана пред нея, заплаши я с юмруци и изкрещя нещо в смисъл, че всичко това е позорно и скандално; после отново потъна в гъсталака, който изпращя, и изтръска на земята тежката дъждовна влага. Принцесата се върна и задържа патрула; нямало никой. Очите й се бяха разширили и пламтяха, като че ли имаше треска. След малко се чу стрелба откъм храстите зад езерото; съдейки по звука, изстрелите бяха от ловна пушка. Карсон изруга ахмаците от стопанския двор да не се бъркат в тая работа, че щял да им скъса ушите. Той все още не знаеше, че там някой беше пребил с камък един породист датски дог.

На разсъмване намериха Прокоп дълбоко заспал на шезлонга в японската беседка. Беше ужасно изподраскан и окалян, а дрехите му висяха на парцали; на челото му имаше буца колкото юмрук, а косите му залепени от спечена кръв. Карсон поклати глава над спящия герой на изтеклата нощ. После тихичко се дотътри Паул и грижливо наметна похъркващия Прокоп с топло одеяло; донесе леген с вода и чисто бельо и съвсем нов спортен костюм от господин Дребайн и се отдалечи на пръсти.

Само двама цивилни, които не се хвърляха в очи, с пистолети в задния джоб, се разхождаха чак до сутринта близо до японската беседка с непринуденото лице на хора, които дебнат изгрева на слънцето.