Кракатит

VI

На гарата трябваше да чака час и половина. Седна в коридора и затрепери от студ. Ранената му ръка пулсираше страшно болезнено; той затваряше очи и му се струваше, че болната ръка започва да нараства, че става колкото глава, като тиква, като казан за изваряване на пране, и че по цялата й дължина усеща острите бодежи на разкъсано живо месо. Освен това силно му се гадеше и на челото му постоянно избиваше студена пот от притеснение. Не смееше да погледне мръсните, оплюти и окаляни плочки в коридора, за да не му се повдигне. Вдигна яката си и потъна в полусън, обхващан постепенно от безкрайно безразличие. Стори му се, че отново е войник и че лежи ранен на открито поле; къде — къде все още се бият? В този момент в ушите му прозвуча силен звън и някой извика: „Пътниците за Тинице, Духцов, Молдава да се качват!“

И ето го вече седи в купето до прозореца и му е неприлично весело, като че ли е надлъгал някого или пък е избягал отнякъде; сега вече, братле, пътувам за Тинице и нищо не може да ме спре. Едва не се разкиска от радост, разположи се в своето ъгълче и с жив интерес се зае да наблюдава останалите пътници. Срещу него седи някакъв шивач с тъничък врат, една мършава жена в черно, до нея човек със странно безизразно лице; до Прокоп е седнал страшно дебел господин, чийто корем някак си не може да се побере между нозете му, и трябва да има още някой, но това вече няма значение. Прокоп не смее да погледне през прозореца, защото му се завива свят. Ратата, ратата, ратата, тракат колелата, всичко дрънчи, блъска се и се тресе от трескавата бързина. Главата на шивача се поклаща наляво-надясно, наляво-надясно; черната жена някак си странно и вдървено подскача на място, безизразното лице се тресе и люшка като некачествен филмов кадър. А дебелият му съсед, като същинска купчина пача, се люлее, тресе и подскача по безкрайно смешен начин. Тинице, Тинице, Тинице, скандира Прокоп в ритъма на колелата, по-бързо! по-бързо! От бързане влакът се е нагорещил, топло е, Прокоп се поти от жегата; шивачът сега е с две глави на две тънки вратлета, двете глави се люшкат и така се чукат една о друга, че чак кънтят; черната жена подигравателно и обидено подскача на седалката; нарочно се пули като дървена кукла. Безизразното лице е изчезнало; на мястото му стои труп с мъртво отпуснати върху коленете ръце, те подскачат безжизнено, но трупът е без глава.

Прокоп напряга всички сили, за да се вгледа по-внимателно; ощипва се по крака, но напразно, трупът продължава да е без глава и мъртвешки се поклаща от друсането на влака. Прокоп ужасно се обезпокои от всичко това; ръчка с лакът дебелия си съсед, но той само се тресе като пихтия, и на Прокоп му се струва, че дебелото тяло безгласно му се присмива. Не може повече да понася тая гледка и се обръща към прозореца, но там неочаквано вглежда човешкото лице. Отначало не може да разбере защо толкова го впечатлява; с широко разтворени очи се вглежда в лицето и открива, че това е един друг Прокоп, който се е втренчил в него с напрегнато внимание. Какво иска? Ужаси се Прокоп. За бога, да не съм забравил пакетчето в квартирата на Томеш? Пребърква бързо джобовете си и намира плика във вътрешния джоб на сакото. Лицето от прозореца се усмихна и Прокоп въздъхна облекчен. Дори се осмели да погледне към обезглавения труп: и виж ти, човекът само се е покрил през глава с окаченото горе палто и спи. Прокоп би направил същото, но се страхува някой да не измъкне от джоба запечатаното пакетче. Но въпреки това го унася в сън, смъртно е уморен; никога не си е представял, че може да бъде толкова уморен. Заспива, сепва се, широко отваря очи и отново се унася. Едната подскачаща глава на черната жена е на раменете и, а другата в скута, държи я с двете си ръце; а колкото се отнася до шивача, вместо него на мястото му са останали да стоят празните му безтелесни дрехи, от които се подава порцеланова пръчица. Прокоп заспива, но изведнъж се сепва с усърдната увереност, че е в Тинице; май някой отвън е извикал нещо, тъй като влакът е спрял.

Прокоп изтича навън и видя, че е вечер; двама-трима пътници слизат на малката мъждукаща гаричка, зад която се разстила непозната и мъглива тъмнина. Обясниха на Прокоп, че до Тинице може да отиде с пощенската кола, ако е останало свободно място. Пощенската кола се състоеше от капра, зад която имаше сандъче за пратките; на капрата вече седяха пощальонът и някакъв пътник.

Моля ви, вземете ме до Тинице — помоли Прокоп.

Пощальонът поклати глава с безкрайно съжаление.

— Не може — отговори той след малко.

— Защо… как така?

— Няма място — рече пощальонът дълбокомислено.

От мъка в очите на Прокоп набиха сълзи.

— Колко е пътят до там… ако се върви пеша?

Пощальонът съчувствено се замисли.

— Ами, един час.

— Но аз… не мога да вървя пеша! Трябва да ида при доктор Томеш! — възрази отчаяно Прокоп.

Пощальонът се замисли.

— Вие… такова… негов пациент ли сте?

— Болен съм — измърмори Прокоп; наистина потреперваше от слабост и студ.

Пощальонът отново се замисли и поклати глава.

— Какво да правя, като не може — каза той накрая.

— Аз ще се сместя, аз… само малко местенце да има, аз…

Откъм капрата мълчание; само пощальонът така се почесваше по мустаците, че се чуваше дращене; после, без да каже дума, той слезе, повъртя се около щрангата и мълчаливо се запъти към гарата. Пътникът на капрата даже не се помръдна.

Прокоп беше толкова изнемощял, че трябваше да седне на крайпътния камък. Няма да мога да стигна, чувстваше той с отчаяние; ще остана тук, докато… докато…

Пощальонът се върна от гарата и донесе едно празно сандъче. Смести го някак върху капрата и сериозно го огледа.

— Хайде, качете се — каза той след малко.

— Къде? — попита Прокоп.

— Ами… на капрата, де.

Прокоп се озова на капрата по такъв свръхестествен начин, като че ли го бяха издигнали силите небесни. Пощальонът пак се повъртя около щрангите и ето го вече седнал на сандъчето с увиснали надолу крака, поема поводите.

— Дий — каза той.

Конят нищо. Само кожата му потръпна.

Пощальонът издаде някакво тънко, гръдно „ррр“. Конят размърда опашка и се изпърдя.

— Ррррр.

Изглежда, че този висок трополещ звук галванизираше някак стария кон. Пощенската кола потегли. Прокоп несъзнателно се хвана за ниската ритла; чувстваше, че е свръх силите му да се задържи на капрата.

— Ррррр.

Конят тичаше накуцвайки, размахваше опашка и на всяка крачка звучно изпускаше газове.

— Рррррррр.

От двете страни на пътя се точеха голи дървета; беше тъмно като в рог, само полюшващото се кръгче на фенера се плъзгаше по калта. С безчувствените си пръсти Прокоп стискаше ритлата; чувстваше, че вече не е господар на тялото си, знаеше, че не бива да падне, че безгранично отслабва. Просветна прозорец, алеята, черни ниви.

— Рррр.

Конят постоянно пърдеше и ситнеше, преплитайки тромаво и неестествено крака, като че ли отдавна беше умрял.

Прокоп бегло погледна спътника си. Беше един дядо с увито шалче на врата; непрекъснато дъвчеше нещо, преживяше, жвакаше и отново го изплюваше. Прокоп си спомни, че вече го е виждал. Това беше отвратителното лице от съня, което скърцаше с разядените си зъби, та те чак се ронеха и после ги изплюваше на късчета. Беше странно и страшно.

— Рррр.

Пътят завива, вие се нагоре по хълма и отново се спуска надолу. Някакъв чифлик, чува се да лае куче, по пътя върви човек и казва „Добър вечер“. Нагоре по хълма къщите зачестяваха. Пощенската кола завива, високото „рррр“ внезапно секва и конят се спира.

— Ето тук живее доктор Томеш — казва пощальонът. Прокоп поиска да каже нещо, но не можа; поиска да пусне ритлата, но не му се удаде, защото пръстите му се бяха вдървили.

— Е, пристигнахме вече — отново каза пощальонът. Постепенно пръстите се отпуснаха и Прокоп слезе от капрата, като трепереше целият. Сякаш по памет той отвори портата и позвъни на къщната врата. Отвътре се чу бесен лай и някакъв млад глас извика:

— Хонзик, тихо!

Вратата се отвори и Прокоп едва изломоти:

— Господин докторът в къщи ли е?

Миг тишина; после младият глас каза:

— Влезте.

Прокоп се озова в топла стая; на масата имаше лампа и вечеря, миришеше на букови дърва. Стар човек с очила, вдигнати на челото, стана от масата и тръгна към Прокоп:

— Какво има?

Прокоп смътно си спомни за какво собствено е дошъл.

— Аз… всъщност… — подхвана той — синът ви тук ли е?

Старият човек внимателно наблюдаваше Прокоп.

— Няма го. Какво ви е?

— Ирка… Иржи — мънкаше Прокоп, — аз съм… негов приятел и му нося… трябва да му предам… — Напипва в джоба си запечатания плик. — Важно е… и… и…

— Ирка е в Прага — прекъсна го старият човек. — Но седнете поне!

Прокоп безкрайно се учуди.

— Но нали каза… каза, че идва тук. Аз трябва да му предам… — Подът под него се люшна и той започна да се накланя.

— Аничке, стола — извика старият човек със странен глас.

Прокоп можа да чуе още някакъв приглушен век и рухна на земята. Заля го безкрайна тъмнина, а след това вече нямаше нищо.