Кракатит

VIII

Някой го задърпа за ръкава.

— Хайде, хайде — каза този някой, — не сме ли спали достатъчно, а?

Прокоп отвори очи и видя един стар човек, с розово оплешивяло теме и бяла брада, със златни очилца, вдигнати на челото, и извънредно жив поглед.

— Стига спане, многоуважаеми — каза той, — стига толкова; защото иначе ще се събудите на оня свят.

Прокоп мрачно се загледа в стария господин; толкова му се спеше още.

— Какво искате? — обади се той твърдоглаво. — И… с кого имам честта да разговарям?

Старият човек се разсмя.

— Моля, доктор Томеш. Вие досега май не благоволихте да ме забележите? Но не се безпокойте. Е какво, как се чувствате?

— Прокоп — обади се болният недружелюбно.

— Така, така — каза докторът доволен. — А пък аз си мислех, че сте Снежанка. Но сега, господин инженер — каза живо той, — трябва да ви прегледам. Е, не се мръщете, де. — Измъкна термометъра изпод мишницата му и самодоволно изгрухтя: — Трийсет и пет и осем. Ехе, братче, като вейка сте. Май трябва да ви храня, а? Не мърдайте.

Прокоп усещаше на гърдите си гладката плешивина и студеното ухо, които с ободрително мърморене сновяха от едното рамо до другото, и от корема до гърлото.

— Слава богу — каза накрая докторът и спусна очилата на очите си. — Отдясно има още хрипове, а сърцето — е, то ще се оправи, нали? — Наведе се над Прокоп, поразрони с пръсти косата му, като едновременно вдигаше и спускаше клепачите му с палеца си. — Никакво спане вече, ясно ли е? — говореше той, докато изследваше внимателно зениците му. — Ще вземем от някъде книжки и ще четем. Ще хапнем нещо, ще изпием чаша вино и — не мърдайте! Няма да ви ухапя.

— Какво ми е? — несмело попита Прокоп.

Докторът се изправи.

— Е, сега вече нищо. Слушайте, откъде се взехте тук?

— Къде тук?

— Тук, в Тинице. Строполихте се на пода и… Но от къде дойдохте?

— Не зная. Може би от Прага, а? — мъчеше се да си припомни Прокоп.

Докторът разтърси глава.

— С влак от Прага! С възпаление на мозъчната ципа! Как сте могли? Знаете ли изобщо какво значи това? И с кой ум?

— Кое?

— Менингит. Спяща форма. А на всичкото отгоре още и пневмония. Четиридесет градуса, ей? В такова състояние, приятелю, не се ходи по излети. А знаете ли, че — я по-скоро покажете дясната си ръка?

— То… това беше обикновено одраскване — бранеше, се Прокоп.

— Хубаво одраскване. Отравяне на кръвта, ясно ли ви е? Като оздравеете, ще ви кажа, че сте били… че сте били магаре. Извинете — каза той с възвишено възмущение, — щях да кажа нещо по-лошо. Образован човек и да не знае, че това му стига за три екзитуса! И как изобщо сте могли да се държите на краката си?

— Не знам — прошепна Прокоп засрамен.

Докторът поиска да продължи да го ругае, но изръмжа само и махна с ръка.

— А как се чувствате? — започна той строго. — Малко сте оглупял, нали? Паметта ви я няма никаква, а? А тук, тук нещо — и той се чукна по челото, — тук нещо сте още слаб, нали?

Прокоп мълчеше.

— Ето какво, господин инженер — развика се докторът, — няма да берете грижа за това. Е, то ще продължи известно време, няма как, а? Разбирате ли ме? Не бива да си напрягате мозъка. Не бива да мислите. Всичко ще се оправи… малко по малко. Това е само временно увреждане, слаба амнезия, разбирате ли ме?

Докторът викаше, потеше се и се ядосваше, като че ли се караше на глухоням. Прокоп го наблюдаваше внимателно и се обади спокойно:

— Значи, ще остана слабоумен?

— Не, не, моля ви се — ядоса се докторът. — Напълно изключено. Просто, само… за известно време… увреждане на паметта, разсеяност, умора и тем подобни признаци, разбрахте ли ме? Нарушение на координацията, ясно ли е? Почивка. Спокойствие. Никаква работа. И благодарете на господа-бога, многоуважаеми, че изобщо сте отървали кожата.

— Отървахте се — обади се той след малко и радостно се изсекна в носната си кърпа.

— Чуйте, такъв случай не съм имал още. Вие дойдохте тук и бяхте изпаднал вече в делириум, строполихте се на земята и край. Моите почитания, господа. Какво можех да ви правя? Болницата е далече, а момичето, такова, се разплака над вас… и изобщо, дойдохте като гост на… Ирка, сина ми, нали? При това положение ви оставихме тук, разбирате ли ме? Е, това не ни пречи. Но такъв забавен гост не бях виждал досега. Двайсет дни да проспиш, покорно благодаря! Когато главният лекар ви оперира ръката, не благоволихте даже да се събудите, а? Тих пациент, няма що. Но, това вече мина. Важното е, че се отървахте. — Докторът шумно се плесна по бедрото. — По дяволите, стига сте спал! Господине, ей, господине, така може да заспите завинаги, чувате ли? Дявол да го вземе, проявете малко воля! Стига вече, чувате ли?

Прокоп вяло кимна; чувстваше как някакви воали плават между него и действителността, че всичко се забулва, смрачава и затихва.

— Андула — чу в далечината разтревожен глас. — Вино! Донеси вино!

Бързи крачки, говор, сякаш изпод вода и тръпчивият вкус на виното започна да се стича в гърлото му. Отвори очи и видя над себе си наведеното девойче.

— Не бива да спите — каза момичето тръпнещо, а дългите му ресници премигваха, като че ли пулсираха ведно със сърцето.

— Няма вече — извинява се смирено Прокоп.

— Разчитам на думата ви, многоуважаеми — изломоти докторът, застанал до леглото. — От града по изключение ще пристигне за консултация главният лекар; нека да види, че и ние, селските фелдшери, сме способни за нещо. Така де! Трябва да се държите добре. — С необикновена ловкост той приповдигна Прокоп и подпъхна възглавниците зад гърба му. — Така, сега господинът ще седи; а спането ще го остави за следобед, нали? Аз трябва да прескоча до кабинета. А ти, Анда, седни тук и бърбори нещо; друг път устата ти не спира, същинско кречетало, а? Ако рече да спи, извикай ме; аз вече ще се оправя с него. — На вратата той се обърна и изръмжа: — Но… радвам се, знаете ли? А? Внимавайте, значи!

Прокоп спря поглед на момичето. То седеше недалеч от него, отпуснало ръце в скута си, и не му идваше наум за какво да говори. Това е, ето сега вдигна главата си и поотвори уста: да чуем какво ще каже; но то само се засрами, преглътна и наведе още по-ниско глава; виждаха се само дългите му мигли, които трепкаха над лицето.

— Татко е толкова рязък — обади се накрая момичето. — Той е свикнал да вика… да се кара… с пациентите… — За съжаление темата се изчерпа; затова пък — като че ли нарочно — в ръцете на девойчето се озова престилката, поддаваща се на най-различни операции, и то започна дълго и интересно да я дипли по всевъзможен начин, като не преставаше да мига съсредоточено с извитите мигли.

— Какво подрънква така? — попита Прокоп след дълго мълчание.

Тя обърна глава към прозореца; имаше хубави светли коси, които озаряваха челото й, и по влажната й уста имаше сочно светло петно.

— Това са кравите — каза тя с облекчение. — Там е дворът на имението. Този дом също принадлежи към имението. Татко разполага с кон и бричка… Казва се Фрицек.

— Кой?

— Конят. Вие никога не сте идвал в Тинице, нали? Тук няма нищо. Само алеи и ниви… Докато беше жива майка, тук беше по-весело; тогава идваше и нашият Ирка… Повече от година не е идвал; скара се с татко и… дори не ни пише. У нас дори е забранено да се говори за него. Виждате ли го често?

Прокоп отрицателно поклати глава.

Девойчето въздъхна и се замисли.

— Той е… не зная. Един особен. Само се разхождаше тук с ръце в джобовете и се прозяваше… Знам, че тук няма нищо; но все пак… Татко толкова се радва, че останахте у нас — завърши тя бързо и малко несвързано.

Някъде вън прегракнало и смешно изкукурига младо петле. Изведнъж там долу, между кокошките, настъпи възбуждение, чуваше се диво „ко-ко-ко“ и победоносно скимтящият лай на кучето. Момичето скочи.

— Хонзик гони кокошките! — Но веднага седна отново, решено да остави кокошките на съдбата им. Настъпи приятна и ясна тишина.

— Не зная за какво да ви говоря — каза тя след малко с най-прекрасна естественост. — Ще ви прочета вестника, искате ли?

Прокоп се усмихна. Тя донесе веднага вестниците и смело зачете уводната статия. Финансовото равновесие, държавният бюджет, кредитите без покритие… Приятното и несигурно гласче произнасяше спокойно тези безкрайно сериозни неща, а на Прокоп, който изобщо не слушаше, му беше по-добре, отколкото ако спеше дълбоко.