Кракатит

XXXI

На следния ден валеше. Прокоп скиташе из парка, като не можеше да се побере в кожата си от яд, защото така сигурно изобщо нямаше да види принцесата. Но тя изтича в дъжда с непокрита глава и се спусна към него.

— Само за пет минути — прошепна задъхана и му поднесе устните си за целувка.

В този миг обаче тя съзря Холц.

— Кой е този човек?

Прокоп изненадано се огледа.

— Кой?

Беше вече така свикнал със сянката си, че даже не съзнаваше постоянната й близост.

— Това е… това е, разбирате ли, пазачът ми.

Принцесата само обърна повелителен поглед към Холц; той веднага пъхна лулата в джоба си и остана малко по-назад.

— Ела — прошепна принцесата и повлече Прокоп към беседката.

Седят там и не смеят да се целунат; тъй като Хола кисне някъде наблизо до беседката.

— Ръката — заповяда тихо принцесата и сплита трескавите си пръсти с възлестите обезобразени чуканчета на Прокоп.

— Мили, мили — гали се тя, но изведнъж казва строго: — Не бива да ме гледаш така пред хората. Аз в такъв случай не зная какво правя. Чакай, чакай, ще ти се хвърля някога на врата и ще станем за срам и двамата, о, боже! — Принцесата замря. — Ходихте ли вчера при жени? — попита тя внезапно. — Не бива, сега си мой. Мили, мили, за мене всичко е толкова тежко. Защо не говориш? Идвам да ти кажа да бъдеш предпазлив. Mon oncle Шарл вече е надушил и следи. Вчера ти беше божествен!

В думите й се чувстваше паническо безпокойство.

— Непрекъснато ли те охраняват? Навсякъде? И в лабораторията? Ах, c’est bete32! Вчера, когато счупи чашката, щях да дойда да те целуна. Толкова беше хубав в гнева си. Спомняш ли си онази нощ, когато се откъсна от синджира? Тогава тръгнах след тебе като сляпа, като сляпа…

— Принцесо — прекъсна я Прокоп пресипнал, — искам да ми кажете нещо. Или всичко… това е… прищявка на високопоставена дама, или…

Принцесата пусна ръката му.

— Или какво?

Прокоп я погледна отчаяно.

— Или само си играете с мене…

— Или? — проточи тя, като изпитваше очевидно удоволствие да го поизмъчи.

— Или пък — до известна степен ме…

— Обичате, нали? Слушай — каза тя, сплете ръце зад тила си и го погледна с присвити очи, — когато по едно време ми се стори, че… че съм се влюбила в тебе, разбираш ли? Истински съм се влюбила, до смърт, безумно, тогава се опитах… да те унищожа. — И тя млясна с език, както онзи път на Премиер. — Никога не бих могла да ти простя, ако се влюбя в теб.

— Лъжете — извика разярен Прокоп, — сега лъжете! Не бих понесъл… не бих могъл да понеса мисълта, че това е… само… флирт. Вие не сте толкова развалена! Не е истина!

— Е, щом го знаеш — каза принцесата тихо и сериозно, — защо ме питаш тогава?

— Искам да го чуя — натърти Прокоп, — искам да го кажеш… открито… да ми кажеш какво съм за теб. Това, това искам да чуя!

Принцесата поклати глава.

— Трябва да го зная — изскърца със зъби Прокоп, — иначе-иначе…

Принцесата вяло се усмихна и сложи ръка върху юмрука му.

— Не, моля те, недей, недей иска да ти го кажа.

— Защо?

— Защото тогава ще имаш прекалено голяма власт над мене — каза тя тихичко, и Прокоп потръпна от радост.

Холц навън бе изненадан от коварен пристъп на кашлица, а в далечината между храстите се мярна силуетът на вуйчо Рон.

— Виждаш ли, вече ме търси — прошепна принцесата. — Тая вечер не бива да идваш при нас.

Притихнали, стискаха ръцете си; само дъждът шумеше по покрива на беседката и ги облъхваше с росна хладина.

— Мили, мили — зашепна принцесата и приближи лицето си към Прокоп. — Какъв си ти? С голям нос, сприхав, целият настръхнал. Казват, че си голям учен. Защо не си княз?

Прокоп трепна.

Тя погали лицето си в неговото рамо.

— Ето че пак се ядосваш. А на мен, на мен ми каза, че съм звяр, а и още по-лоши неща. Виждаш ли, няма да ми е леко от това, което правя… и което ще правя… Мили — завърши тя беззвучно и протегна ръка към лицето му.

Той се наведе към устните й; имаха вкус на разкайваща се горест.

В шумоленето на дъжда приближиха крачките на Холц.

Невъзможно, невъзможно! През целия ден Прокоп се измъчваше и дебнеше момента, в който да я зърне. „Тая вечер не бива да идваш при нас.“ Е, да, разбира се, не си от нейното общество; тя се чувства по-свободна между онези високопоставени дангалаци. Много странно: в дълбочината на сърцето си Прокоп се уверяваше, че всъщност не я обича, но ревнуваше свирепо, измъчен, изпълнен с ярост и унижение. Вечерта той скиташе в дъжда из парка и си мислеше, как сега принцесата вечеря, как сияе, колко весело и свободно е сега там; чувстваше се като пършиво куче, изритано на дъжда. Най-страшната мъка в живота е оскърблението.

Сега обаче трябва да се сложи край на тая история, реши той; изтича до вкъщи, навлече набързо черния си официален костюм и нахлу в пушалнята, както предната вечер. Принцесата не беше на себе си; но едва съзря Прокоп, сърцето й се разтупа и устните й се разтегнаха в щастлива усмивка. Младежта го приветства с приятелско „чао“, само oncle Шарл беше с един нюанс по-вежлив. Очите на принцесата предупреждаваха: внимавай! Тя почти не говореше, смутена някак си и неподвижна; и все пак намери удобен случай, за да пъхне в ръката на Прокоп измачкано листче: „Мили, мили“, беше написано с молив и едри букви, „какво направи? Отиди си.“ Той смачка листчето. Не, принцесо, ще остана тук; доставя ми голямо удоволствие да наблюдавам вашите приятелски връзки с тези напарфюмирани идиоти. За тази му ревнива упоритост принцесата го възнагради с лъчезарен поглед; тя започна да си прави майтап със Сувалски, Граун и с всичките си кавалери, беше злобна, жестока, нахална и им се присмиваше безмилостно; от време на време бързо поглеждаше към Прокоп, дали е благоволил да остане доволен от тази хекатомба от ухажори, която тя трупаше в краката му. Милостивият господин не беше доволен; мръщеше се и настояваше с поглед за петминутен разговор насаме. Тогава тя стана и го поведе към някаква картина.

— Имай разум, моля те, имай разум — прошепна тя трескаво, изправи се на пръсти и топло го целуна по онова място на лицето му. Прокоп изтръпна от страх при тази безумна постъпка; но никой не беше видял, даже и oncle Рон, който иначе наблюдаваше всичко със своите разумни и тъжни очи.

Нищо повече, нищо повече не се случи през този ден. И все пак Прокоп се мяташе в леглото си, като хапеше възглавницата; в другото крило на замъка някой не спа цяла нощ.

Рано сутринта Паул донесе силно напарфюмирано писмо; не каза от кого е. „Скъпи човече“, беше писано там, „днес няма да те видя; не зная какво ще правя. Много се хвърляме в очи; моля Те, бъди по-разумен от мене (няколко реда задраскани). Не бива да се разхождаш пред замъка, защото ще изтичам при Тебе. Моля Те, направи нещо да Те избавят от този противен пазач. Прекарах лоша нощ; изглеждам ужасно, не искам днес да ме виждаш. Не идвай при нас, mon oncle Шарл вече ми подхвърли; развиках му се и не говоря с него; нервира ме, че толкова непоносимо е прав. Мили, посъветвай ме: точно сега изгоних камериерката си, донесоха ми, че има връзка с коняря и ходи при него. Не мога да понеса такова нещо; когато ми призна, бях готова да я ударя по лицето. Беше прекрасна и се разплака, а аз се наслаждавах, като гледах как й текат сълзите: представи си, никога не бях виждала толкова отблизо как се образува сълзата, избликва, потича бързо, спира се и другата я настига. Аз не умея да плача; когато бях малка, виках до посиняване, но без сълзи. Изгоних я веднага; ненавиждах я, побиваха ме тръпки, когато стоеше пред мене. Имаш право, зла съм и се пукам от яд; но защо на нея й е позволено всичко? Скъпи, моля Те, застъпи се за нея; ще я приема обратно и ще направя с нея каквото искаш, само да зная, че можеш да прощаваш такива неща на жените. Виждаш ли, зла съм, а на всичкото отгоре и завистлива. Не зная какво да правя от мъка; иска ми се да те видя, но сега не мога. Не бива да ми пишеш. Целувам Те.“

Докато той четеше това, в другото крило на замъка пианото бушуваше диво и изливаше водопади от тонове; а Прокоп пишеше: „Виждам, че не ме обичате; съчинявате си безсмислени пречки, не искате да се компрометирате, омръзнало Ви е да измъчвате човека, който не Ви се е натрапвал. Не съм Ви разбрал; срамувам се и виждам, че искате да сложите край. Ако след обед не дойдете в японската беседка, ще се убедя окончателно в това и ще направя всичко, за да не Ви безпокоя повече.“

Прокоп си отдъхна; не беше свикнал да пише любовни писма и му се струваше, че го е написал както трябва и доста сърдечно. Паул изтича да го предаде; пианото в другото крило млъкна и настъпи тишина.

През това време Прокоп отиде да потърси Карсон; намери го при складовете и му каза направо: срещу честна дума да го остави да се движи без Холц, готов бил да положи каквато и да е клетва, че няма да избяга, докато трае уговорката. Карсон многозначително се ухили: разбира се, защо не? Прокоп щял да се движи свободен като птичка, ха, ха, където си иска и когато си иска, при условие, разбира се, че изпълни една дреболия: да предаде Кракатита. Прокоп побесня:

— Дадох Ви Вицита, какво повече искате? Не разбрахте ли, казах Ви, че няма да получите Кракатита, даже и главата ми да отрежете!

Карсон сви рамене и изказа съжаление, че в такъв случай нищо не можело да се направи; тъй като този, който притежава Кракатита, бил обществено опасна личност, по-страшна от стократен убиец, и с една дума класически случай на човек, който трябва да бъде държан под предварителен арест.

— Отървете се от Кракатита и всичко е наред — каза той. — Вие самият сте заинтересован. Иначе… иначе ще трябва да се помисли дали да не ви изпратим някъде другаде.

Прокоп, който вече се канеше да нададе боен вик, се сепна; промърмори, че ще си помисли, и се втурна към къщи. Може би там вече има отговор, надяваше се той; но нямаше нищо.

След обяд Прокоп започна голямото си очакване в японската беседка. До четири часа в него набъбваше нетърпеливата, задъхваща се надежда: сега, сега всеки миг трябва да дойде: принцеската. В четири вече не издържа да седи; започна да се разхожда в беседката като ягуар в клетка, готвеше се да прегърне коленете й, тръпнеше от възторженост и страх. Холц дискретно отстъпи в храстите. Към пет часа нашия човек взе да го гнети отвратителното чувство на разочарованието; изведнъж обаче му хрумна: може би ще дойде по здрач, разбира се, по здрач! Той се усмихваше и шепнеше нежни думи. Зад замъка слънцето залязваше в есенното злато. Оределите дървета се очертават ярки и неподвижни, чува се дори шумоленето на бръмбара в окапалите листа: и докато усетиш, златистият здрач смекчава очертанията на дневната яснота. На зеления небосвод трепва Вечерницата: Вселената започва вечерната си молитва. Земята потъмнява под бледите небеса, зигзагообразно прелетява прилеп, някъде зад парка дрънкат потъмнелите звънци на стадата; кравите се връщат ухаещи на топло мляко. Един-два прозореца в замъка просветват. Как, нима вече се е здрачило? О, звезди на небето, колко ви е гледало слисано момченцето от осеяния с мащерка синор, колко пъти се е обръщал към вас зрелият мъж, с колко мъка и очакване, и колко ли пъти е изхлипвал под своя кръст?

Холц излезе от тъмнината.

— Ще тръгваме ли?

— Не.

Да изпие, до дъно да изпие горчивата чаша на унижението си; защото ето, ясно е, че няма да дойде. Така да бъде; но сега е необходимо да допиеш горчилката, защото на дъното е увереността; да се натряскаш от болка; да натрупаш, да издигнеш грамада от страдание и позор, за да се гърчиш като червей, обезумял от мъка. Тръпнех в очакване на щастието; отдай се на болката, защото тя е наркотикът на страдащия. Нощ е, вече е нощ, и тя не иде.

Страшна радост прониза сърцето на Прокоп: Тя знае, че чакам тук, не може да не знае; ще се прокрадне през нощта, когато всичко ще спи, и ще полети към мене с разтворени обятия и устни, сочни от мъзгата на целувките, ще се притиснем неми и няма да проговорим, пиейки от устните си неизказани признания. И тя ще дойде, бледа и по тъмно, потръпваща от вледеняващия ужас на радостта, и ще ми донесе горчивите си устни; и тя ще излезе от мастилената нощ.

Светлините в замъка започнаха да гаснат.

Холц стърчи точно пред беседката с ръце в джобовете. Уморените му очертания казват „хайде, стига вече“. Но този, който с бесния смях на ненавистта стъпква в беседката последната искрица надежда, отчаяно удължава времето с някакви си минути; защото последната минута очакване ще означава Край на Всичко.

В далечното градче бие полунощ. Значи край на всичко.

През черния парк Прокоп препуска към къщи, бог знае защо се е разбързал сега толкова. Бърза прегърбен, а на пет крачки след него се прозява и подтичва Холц.