Кракатит

XLIV

Денят беше свъсен и влажен. Принцесата покашлюваше, втрисаше я и отново я хвърляше в огън, но не издържаше да лежи: чакаше отговора на Прокоп. Поглеждаше през прозореца, за да види дали няма да се покаже навън, и отново викаше Паул. Все същото: господин инженерът се разхождал из стаята си. И нищо не казва? Не, нищо не казвал. Тя се влачеше от стена до стена, като че ли се мъчеше да го придружава; и отново сядаше и люлееше цялото си тяло, за да усмири трескавото си неспокойствие. Ох, дори това вече ставаше непоносимо! Съвсем неочаквано се зае да му пише дълго писмо; заклеваше го да я вземе за жена; не било нужно да издава нищо, никаква своя тайна, никакъв Кракатит; тя сега щяла да влезе в неговия живот и щяла да му служи, каквото и да става. „Така Те обичам“, пишеше тя, „че вече никаква жертва не ми се вижда прекалено голяма, за да я сторя за Тебе. Подложи ме на изпитание, остани беден и неизвестен; ще тръгна с Тебе като Твоя жена и никога вече няма да мога да се върна в света, който ще напусна. Зная, че ме обичаш малко, и то само с разсеяния крайчец на сърцето си; но ще свикнеш с мене. Аз бях надменна, зла и страстна, но съм се изменила, ходя сред старите вещи като чужда, престанах да бъда.“ Тя прочете написаното и го разкъса на парченца, като стенеше тихо. Беше вечер, а от Прокоп не идеше никаква вест.

Може би ще дойде сам, хрумна й, и с нетърпение започна да облича вечерни дрехи. Развълнувана, стоеше пред голямото огледало и се проучваше с изгарящи очи, ужасно недоволна от прическата, от дрехите, от всичко възможно; покриваше пламналото си лице с нови и нови пластове пудра, голите й ръце потреперваха от студ, отрупваше се с бижута; намираше се отвратителна, невъзможна и тромава.

— Няма ли го Паул? — питаше всеки миг.

Накрая Паул дойде: нищо ново, господин Прокоп седял на тъмно и не разрешавал да се пали лампата.

Вече е късно; принцесата, безкрайно уморена, седи пред огледалото, пудрата се отлепва от разгорещеното й лице. Тя е почти сива, а ръцете й са вцепенени.

— Съблечи ме — нарежда вяло на камериерката.

Свежото, прилично на теленце момиче снема от нея накит след накит, разкопчава дрехите и й намъква прозрачен пеньоар; и тъкмо когато се готви да среши пръснатата й грива, през вратата се втурва без предизвестие Прокоп.

Принцесата се вкамени и пребледня още повече.

— Върви. Мариеке — промълви тя и загърна пеньоара над слабите си гърди. — Защо… дойде?

Прокоп се опираше о шкафа, много блед и с кървясали очи.

— Значи така — издаде той глухо. — Такъв бил вашият план, а? Хубав капан ми устроихте!

Тя се изправи като ударена:

— Какво — какво — какво приказваш?

Прокоп изскърца със зъби.

— Аз знам какво говоря. Значи, за това ставало дума: да… да ви дам Кракатита, а? Те готвят война, а вие, вие — изрева глухо, — вие сте тяхно оръдие! Вие с вашата любов! Вие с вашия брак, шпионка такава! А аз, аз трябваше да се хвана на въдицата, та да убивате, да си отмъщавате…

Тя се свлече на края на стола с разтворени от ужас очи: по цялото й тяло премина гърчът на страшно, сухо ридание; Прокоп поиска да се хвърли към нея, но тя го спря с движение на вцепенената си ръка.

— И коя сте вие изобщо? — цедеше Прокоп. — Принцеса ли сте? Откъде ви извадиха? Дай си сметка, никаквице, че щеше да избиеш хиляди и хиляди; че си съдействала да бъдат пометени от лицето на земята градове и да бъде разрушен нашият свят, нашият, а не вашият, светът на нас, хората! Разрушен и разсипан, убит! Защо го, направи? — викаше той и като падна на колене, запълзя към нея. — Знаеш ли какво си искала да направиш?

Тя се надигна с ужасено и отвратено лице и се отдръпна от него. Той сложи лице на мястото, където беше седяла, и се разплака с тежко, грубо, мъжко хълцане. Малко оставаше да коленичи до него; но се опомни и отстъпи още по-назад, като притискаше към гърдите си изкривените от гърча ръце.

— Значи така — прошепна тя, — ти така мислиш!

Прокоп се задушаваше под тежестта на болката.

— Знаеш ли ти — крещеше той — какво е война? Знаеш ли какво е Кракатитът? Никога ли не ти е идвало наум, че аз съм човек? И — и — аз ви ненавиждам! Затова, значи, ми се правеха мили очи! А ако бях дал Кракатита, изведнъж всичко щеше да свърши: принцесата щеше да си замине, а аз, аз. — Той скочи на крака и се заудря с пестници по главата. — А аз бях готов да го направя! Милион живота за — за — за… Какво, малко ли е? Два милиона убити! Десет милиона убити! Това — това — това вече е добра партия дори и за една принцеса, нали? Това вече си заслужава да се отклониш малко от добрия тон! Ох, колко съм бил наивен! Аааа — зави той, — тфу! Ужасявам се от вас!

Беше страшен и чудовищен, с пяна на устата, с под пухнало лице и блуждаещия и безумен поглед на невменяем. Тя се притискаше към стената, пребледняла и втрещена, с изкривени от ужас уста.

— Върви си — изстена тя, — върви си оттук!

— Не бой се — изхриптя той. — Няма да те убия! Винаги съм се плашел от тебе; дори когато — дори когато ми се отдаваше, аз се плашех от тебе и не ти вярвах — нито за секунда. И все пак, все пак — няма да те убия. Аз — аз зная много добре какво правя. Аз — аз. — Търсеше нещо, грабна шише с одеколон, изля от него голямо количество върху ръцете си и си разтърка челото. — Ооох — въздъхна той, — охохох. Не — се страхувай! Не — не — Той се успокои как да е, отпусна се на стола и сложи глава между дланите си.

— Сега значи — започна той пресипнал, — сега значи — значи можем да си поговорим, нали? Ето, аз съм спокоен. Пръстите ми дори… не потреперват… — Протегна ръка за доказателство; тя така трепереше, че беше страшно да се гледа. — Можем… несмущавани, нали? Вече съм съвсем спокоен. Можете да се облечете. Значи… вашият вуйчо ми каза, че… съм длъжен… че за мене е въпрос на чест да ви дам възможност… да поправите грешката си, и че трябвало затова… просто трябвало… да заслужа съответната титла… да се продам, и с това да платя за… жертвата, която сте…

Смъртно бледа, тя понечи да каже нещо.

— Почакайте — прекъсна я той. — Още не съм. Всички вие сте смятали… а не че да нямате свои разбирания за чест. Обаче много сте се заблуждавали. Аз не съм джентълмен. Аз съм… син на обущар. Това няма значение, но… аз съм парий, разбирате ли? Долен и нищожен мъж. Аз нямам чест. Можете да ме изгоните като крадец или да ме затворите в крепостта. Няма да го направя. Няма да ви дам Кракатита. Може да си мислите… че съм толкова подъл може би. Бих могъл да ви кажа… какво мисля за войната. Аз участвах във войната… и видях задушливите газове… и знам на какво са способни хората. Няма да дам Кракатита. Защо да ви обяснявам? Няма да го разберете: вие сте просто татарска принцеса и се намирате много високо… Искам само да ви кажа, че няма да го направя и че ви благодаря покорно за честта. Впрочем аз съм и сгоден; вярно, че не я познавам, но съм й се врекъл. Това е поредната ми подлост. Съжалявам, че изобщо… не се оказах достоен за жертвата ви.

Тя стоеше като вкаменена, впила нокти в стената. Беше жестока тишина, само драскането на ноктите им нарушаваше непоносимото мълчание.

Той стана тежко и бавно:

— Искате ли да кажете нещо?

— Не — въздъхна тя и огромните й очи гледаха втренчено в празното. Беше по момчешки стройна под разтворения си пеньоар; готов беше да се свлече на земята, за да целуне треперещите й колене.

Приближи се към нея, сключил молитвено ръце.

— Принцесо — каза задавено, — сега ще ме откарат… под предлог, че съм шпионин или нещо подобно. Вече няма да се съпротивявам. Да става, каквото има да става; готов съм. Зная, че вече няма да ви видя. Няма ли да ми кажете нещо за сбогом?

Устните й трепереха, но не проговори; о, господи, какво гледа там, в празното?

Приближи се до самата нея.

— Обичах ви — откъсна се от него — Обичах ви повече, отколкото бях способен да кажа. Аз съм долен и груб човек; но сега мога да ви кажа, че… че ви обичах иначе… и по-силно. Приемах ви… прегръщах ви от страх, че не сте моя, че ще ми се изплъзнете; исках да се уверя… Никога не можех да повярвам; и затова — без да съзнава какво върши, сложи ръка на рамото й; тя потръпна под тънката тъкан на пеньоара. — Обичах ви… отчаяно ви обичах…

Тя обърна очи към него.

— Мили — прошепна и по бледото й лице премина матова вълна кръв.

Той се наведе бързо и целуна напуканите и устни; тя не се съпротивляваше.

— Как така, как така — изскърца със зъби той, — че и сега те обичам? — С грубите си лапи я откъсна от стената и я сграбчи; тя така бясно се замята в прегръдката му, че когато я отпусна, щеше да се строполи на пода; тогава я прихвана по-здраво, олюлявайки се сам от дивата и съпротива. Тя се извиваше със стиснати зъби и конвулсивно спираше в гърдите му ръцете си; косите й падаха върху лицето, тя ги хапеше, за да задави вика си, отблъсваше го от себе си, прегъната в кръста и гърчейки се като епилептична. Беше глупаво и отвратително; единствено съзнаваше, че не трябва да я пуска на пода и че не бива да бутне стола; и че… че… какво би направил, ако му се изплъзне от ръцете? След това трябваше да потъне в земята от срам. Дръпна я до себе си и зарови устни в разбърканата й коса; намери пламналото чело; тя отдръпваше с отвращение глава и отчаяно се мъчеше да разхлаби менгемето на ръцете му.

— Ще дам, ще дам Кракатита — чу изумен своя глас. — Ще го дам, чуваш ли? Всичко ще дам! Война, нова война, нови милиони мъртви. На мене — на мене — на мене ми е все едно. Искаш ли? Кажи само една дума. Нали ти казвам, че ще дам Кракатита! Заклевам се, аз ти се зак-ллл. Обичам те, чуваш ли? Да-да-да става, каквото ще! А-а-ако ще да загине целият свят. Аз те обичам!

— Пусни ме — зави тя, като се гърчеше.

— Не мога — простена той, заровил лице в косите й. — Аз съм най-жалкият човек. Пре-предадох целия свят, целия човешки свят. Заплюй ме в лицето, но не-ме-из-гонвай! Защо не мога да те пусна? Ще дам Кракатита, чуваш ли? Заклех се; но сега ме остави да забравя! Къде-къде-къде са ти устните? Подлец съм, но ме целувай! Аз съм за — загу…

Олюля се, като че ли щеше да падне; сега тя можеше да му се изплъзне, ръцете му бяха прострени в празното; тогава тя вдигна глава, прехвърли косите си назад и му поднесе устните си. Той я взе на ръце, вдървена и пасивна; целуваше стиснатата й уста, горещото й лице, шията, очите; хлипаше прегракнал, тя не се бранеше, оставяше се да я носи. Той се ужаси от неподвижното й страдание и като я пусна, отстъпи. Тя се олюля, прекара длан по челото си, усмихна се жалко — беше страшно печален опит за усмивка — и обви ръце около врата му.