Кракатит

LII

Странно криволичат пътищата по света. Ако всеки можеше да събере всичките си крачки и пътувания, каква ли чудновата и сложна картина би се получила? Нали с крачките си всеки рисува своята карта на земята.

Беше вечер, когато Прокоп застана пред желязната ограда на гротупските заводи. Това бе обширно пространство, осеяно с павилиони, осветено от матовите кълба на дъговите лампи: още светеха един-два прозореца; Прокоп провря глава между две прелки на оградата и извика:

— Ало!

Приближи се някакъв човек, вратар или пазач.

— Какво искате? Влизането е забранено.

— Моля ви, работи ли още при вас инженер Томеш?

— За какво ви е?

— Трябва да говоря с него.

— … Господин Томеш е още в лабораторията. Не можете да говорите с него.

— Кажете му… кажете му, че го чака неговият приятел Прокоп… и че имам да му предам нещо.

— Отдалечете се от оградата — промърмори човекът и извика някого.

След четвърт час някой в дълга престилка се затича към мрежата.

— Ти ли си, Томеш? — извика полугласно Прокоп.

— Не, аз съм лаборантът. Господин инженерът не може да дойде. Господин инженерът има важна работа. Какво обичате?

— Налага се да говоря с него.

Лаборантът, подпухнал и подвижен човечец, сви рамене.

— Няма да може. Господин Томеш днес не може нито за секунда.

— Кракатит ли правите?

Лаборантът изпръхтя недоверчиво.

— Вас какво ви засяга?

— Трябва да го… предпазя от нещо. Трябва да му предам нещо.

— Дайте го на мене. Аз ще му го занеса.

— Не, аз… аз мога да го дам само на него. Кажете му…

— В такъв случай господин инженерът каза, че не го интересува.

Човекът в бялата престилка се обърна и си тръгна.

— Почакайте — извика Прокоп. — Дайте му това. Кажете му… кажете му… — Той измъкна от джоба си измачкан дебел плик и го подаде през мрежата. Лаборантът го пое подозрително с ръка, а Прокоп почувства като че ли нещо се беше скъсало в него. — Предайте му, че… че чакам тук, че го моля да… да дойде тук!

— Ще му го дам — отсече лаборантът и се отдалечи.

Прокоп седна на бордюра. От другата страна на оградата стоеше мълчалива сянка и го наблюдаваше. Влажна нощ, голите клони се чекнат в мъглата, слузгаво студено време. След четвърт час идва някой при оградата; бледо, недоспало момче, с лице като от извара…

— Господин инженерът благодари много, но не може да дойде, и каза да не го чакате — предаде то механично.

— Почакайте — процеди нетърпеливо Прокоп. — Кажете му, че трябва да говоря с него; че… става въпрос за живота му. И че ще му дам всичко, каквото поиска, ако… ако ми съобщи името и адреса на дамата, от която му донесох плика. Разбирате ли ме?

— Господин инженерът каза само, че много благодари — повтори сънено момчето — и да не чакате…

— Ама, по дяволите — изскърца Прокоп със зъби. — Съобщете му да дойде тук, защото иначе няма да се мръдна оттук! И да остави работата, защото… защото иначе ще хвръкне във въздуха с всичките си боклуци, разбирате ли?

— Моля — рече тъпо момчето.

— Да… да дойде тук! Да ми даде адреса, само адреса и… след това ще му оставя всичко, разбрахте ли?

— Моля.

— Е хайде, вървете вече, бързо вървете, по…

Остана да чака с трескаво нетърпение. Това не беше ли… не се ли чу човешка крачка там вътре? Представи си как Diamon, намръщен, изкривил моравите си устни, наблюдава синьото искрене на станцията си. А този глупак Томеш не идва! Майстори нещо там, там, където грее светлият прозорец, и не знае, не знае, че е бомбардиран, че със забързаните си ръце пали фитила на експлозива под себе си и… Не бяха ли това човешки стъпки? Никой не идва.

Силна кашлица разтърси Прокоп. Всичко ще ти дам, безумецо, ако дойдеш да ми кажеш само името й! Не, нищо вече не искам, не искам вече нищо друго, освен да я намеря; от всичко ще се откажа, само това единствено ми остава! Погледът му се втренчи в празното: ето я забулена, в краката й сухи листа, бледа и странно сериозна в тази премръзнала тъмнина; скръстила е ръце на гърдите си, плика го няма вече и го гледа с дълбок, вперен поглед; студеният дъждец е оросил воалетката и кожената й якичка. „Вие проявявате към мене такава любезност, която не се забравя“, каза тя тихо и глухо. Вдигна ръце към нея, разтресе го лоша кашлица. Оо, нима никой няма да дойде? Хвърли се към оградата, за да се прехвърли през нея.

— Не мърдайте или ще стрелям — извика сянката иззад оградата. — Какво искате?

Прокоп пусна оградата.

— Моля ви се — изхриптя отчаяно, — кажете на господин Томеш… кажете му…

— Кажете си му го сам — прекъсна го нелогично гласът. — Но сега гледайте да ви няма.

Прокоп седна на бордюра. Томеш може би ще дойде, когато отново претърпи неуспех. Това е сигурно, той не може да открие как се прави Кракатитът; тогава той сам ще дойде и ще ме повика… Прокоп, седеше прегърбен като просяк.

— Слушайте — обади се той. — Ще ви дам… десет хиляди, ако… ако ме пуснете да вляза.

— А аз ще накарам да ви арестуват — изръмжа гласът: остро и решително.

— Аз — аз — запъваше се Прокоп, — аз искам да науча само адреса, разбирате ли? Аз искам само… да науча… ще ви дам всичко, ако ми го осигурите. Вие… вие сте женен и имате деца, а аз… аз съм сам… и искам само да намеря…

— Пазете тишина — сопна му се гласът. — Вие сте пиян.

Прокоп млъкна и започна да люлее тялото си, както седеше на бордюра. Трябва да чакам, мислеше си той тъпо. Никой не идва. Защо? Всичко ще му дам, и Кракатита, и всичко останало, само да… „Проявихте към мене любезност, която не се забравя.“ Не, боже опази; аз съм лош човек; но вие, вие събудихте в мене страстта да бъда любезен; когато ме погледнахте, бях готов да направя всичко на света; виждате ли, затова съм и тук. Най-хубавото у вас е, че имате власт над мене и аз искам да ви служа; затова, чувате ли, затова трябва да ви обичам!

— Какво непрекъснато дърдорите там? — изгърмя гласът зад оградата. — Ще пазите ли тишина или не?

Прокоп стана:

— Моля ви, моля ви, кажете му…

— Ще пусна кучето!

Към оградата лениво се приближи бяла фигура с горящо въгленче на цигара.

— Ти ли си, Томеш? — извика Прокоп.

— Не. Вие още ли сте тук? — Беше лаборантът. — Ама вие наистина сте луд.

— Моля ви, ще дойде ли Томеш?

— Дори и през ума не му минава — отговори презрително лаборантът. — Не сте му нужен. След четвърт час всичко е готово, след това gloria victoria37! И тогава ще се напия.

— Моля ви, кажете му, да… да ми даде само адреса!

— Това вече му го предаде момчето — процеди лаборантът. — Господин инженерът каза да вървите на майната си. Да не вземе да прекъсне работата сега, да не е луд? Сега, когато тръгна… Та ние всъщност вече знаем и сега остава само — и край.

Прокоп извика ужасен:

— Тичайте да му кажете — бързо — да не включва на висока честота! Да спре! Или — или ще стане. Тичайте бързо! Той не знае — той — той не знае, че Diamon. За бога, спрете го!

— Хе — насмешливо подхвърли лаборантът. — Господин Томеш знае какво прави; а вие — през мрежата излетя горяща угарка — лека нощ!

Прокоп скочи към оградата.

— Горе ръцете — изрева отвътре гласът и веднага пронизително изсвири свирката на пазача. Прокоп побягна.

Тичаше по шосето, прескочи през някаква ограда и затича по мека ливада; препъваше се в оранта, по едно време падна, стана и продължи нататък. Спря се с разтуптяно сърце. Нашир и надлъж гъста мъгла и пусти полета; сега вече не може да ме хване. Ослуша се; беше тихо, чуваше само собственото си свирещо дишане. Ами ако — ако Гротуп хвръкне във въздуха? Хвана се за главата и продължи да тича по-нататък; подхлъзна се и падна в дълбока канавка, излезе от нея и куцайки, заподскача през разораната нива. Събуди се старата болка от счупеното, а в гърдите парливо започна да го пробожда; не можеше да продължава по-нататък, седна на студената межда и се загледа към Гротуп, който мъгляво сияеше с дъговите си лампи. Приличаше на светлинен остров в безконечния мрак.

Тръпнеща и глуха тишина; а всъщност в диаметър от хиляди и хиляди километри е започнало ужасно и непрестанно настъпление; Diamon от своята Магнитна Планина насочва страхотната си тиха, ураганна бомбардировка на целия свят; с километрични трептения летящите вълни си проправят път през пространствата, за да уловят и взривят първата прашинка Кракатит където и да било по земята. А тук, в дълбините на нощта, сред бледото море от светлини, работи упорит, обезумял човек, наведен над тайнствения процес на превръщането: „Томеш, внимавай“, извика Прокоп; но гласът му потъна в тъмнината като камък, хвърлен във вира от детска ръка.

Той скочи разтреперан от ужас и студ и се завтече по-нататък, все по-далеч от Гротуп. Затъна в тресавище и се спря; няма ли да се чуе взрив? Не, тихо е; и в нов пристъп на ужас Прокоп се спусна по склона надолу, спъваше се, падна на колене, скочи и отново препусна; заплете се в някакъв гъсталак, протегна опипом ръце, провираше се слепешката, подхлъзна се и се свлече надолу; стана, изтри потта с кървящи ръце и продължи да бяга по-нататък.

Сред нивите намери нещо светло; опипа го, беше повален кръст. Той седна на подставката му, като едвам си поемаше дъх. Мъгливото зарево над Гротуп е вече далеч, съвсем далеч е на хоризонта; сега то е само едно ниско сияние над земята! Прокоп дишаше дълбоко; нищо, тишина; значи Томеш е претърпял несполука и най-страшното няма да настъпи. Със свито сърце, той се вслушваше в далечината: нищо, само водата капеше студено в някакво подземно ручейче; нищо освен биещото сърце.

В този миг над Гротуп се издигна гигантска черна маса, всичко изгасна; секунда след това, сякаш мракът се разкъса, бликна огнен стълб, ослепително се разгоря и издигна циклопски стени от дим; почти в същия миг напъна бучащият тласък на въздуха, нещо запращя, дърветата скърцащо зашумяха, и прас! Ужасно изплющяване на бич, грохот, отекващ удар и тътен; земята трепери, а във въздуха лудешки се въртят откъснати листа. Поемайки недостигащия въздух с отворени уста, Прокоп се държи с две ръце за подставката на кръста, за да не бъде отнесен, и широко разтваря очи към бушуващата жарава. И ще се разцепи земята от огнена сила и в грохота на гърма ще заговори господ.

Един след друг се вдигнаха във въздуха втори, трети масив, разкъса се с червен блясък и пламна третата, най-ужасната експлозия; избухнали бяха, изглежда, складовете. Някаква бучаща маса полетя в небето, пръсна се и запада в дъжд от експлодиращи искри. Духна огромен пращящ грохот и се превърна в барабанен огън; в складовете експлодираха запалителни ракети и искряха като под ударите на някакъв ковашки чук. Разля се пурпурният огън на пожара, който трещеше татаррртата със сухи изстрели като картечно гнездо. Разнесе се четвърта и пета експлозия с гръмогласното изреваване на гаубица; пожарът се разля и от двете страни; гореше почти половината от хоризонта.

Едва сега долетя отчаяният пукот на поносената гротупска гора; и веднага нов тласък, вълната от канонадата на горящите складове. Шестата експлозия раздра простора с твърде остър трясък; очевидно крезилит; след това по-дълбоко, басово, протътна експлозията на бъчвите с динамон. Като светкавица излетя високо в небесата огромен пламтящ снаряд; лумна висок пламък, изгасна и отскочи малко по-нататък, но едва след секунди избоботи гърмежът и забушува вълна след вълна. За миг настъпи тишина, но се чуваше прашенето на огъня, като че ли някой трошеше съчки; нов грохотещ и тежък удар, и над гротупскпте заводи мигом се слегна пламъкът, като остави само ниска жарава под себе си; с бърз летящ пламък гореше град Гротуп.

Вцепенен от ужас, Прокоп се вдигна и препъвайки се по пътя, напусна това място.